Интервю |
| Вероника Тодорова, Дебнево, м. юли 2021 г. |
Вероника Тодорова – нашето троянско момиче, виртуозът на акордеона, обявена през 2006 г. в Норвегия за акордеонист №1 в света, жънеща успехи по европейските и световни сцени – се прибра след 17 успешни германски години в родното Дебнево. За осем месеца оттогава тя увлече след себе си дебневенските ученици, на които преподава музика, участва в концерти с камерен състав „Дианополис“, със Софийската филхармония и в турнето на цигуларя Веско Ешкенази („Веско Ешкенази 50”) и има нови покани за съвместни проекти с български музиканти. Истинска звезда в Германия, позната и на троянската публика, с която никога не е прекъсвала връзка (незабравимо ще остане участието й в концерта „Троянци за Троян“, 2013 г., когато си заслужи определението „господарката на сцената“ ), и в средите на българските акордеонисти, тя като че ли чак сега беше открита от музикална България. „Огромен талант с акордеон!“, възкликна Веско Ешкенази след запознанството си с нея на репетиционната сцена в Плевен. В момента Вероника се е посветила на друг свой проект – третото, много амбициозно издание на фестивала „Jam on the River“, който ще се състои на 7-8 август край Дебнево. – Твоето завръщане в Дебнево изненада мнозина. Напоследък много хора у нас и по света преоткриха възможностите на родните си места поради промените, които пандемията предизвика. И твоята история ли е такава?
– Пандемията не беше решаваща, но ми помогна да взема решението. 17 години работя в чужбина, доста труд си беше, но най-накрая получих това, което съм чакала толкова години – агенция, която да се грижи за всичко, организирани турнета, постоянен екип, солови концерти. Нещата се случваха много добре – 170 концерта на година, 40 деца на седмица, които да обучавам. И семейството ми е там. Но нещо ми липсваше. Разбрах, че няма да го намеря в работата. И като стана така, че отпаднаха всички ангажименти, си казах, че сега имам възможността да търся нещо различно. Беше по-лесно да тръгна. Детето ми изкара първи клас в Германия, учеше повече от вкъщи. Вместо да кара колело в Дебнево и да е сред природата, седеше затворено. На 11 октомври стъпихме в Дебнево и на 12-ти бях на работа в училището.
 |
| На сцената – господарката на сцената Вероника Тодорова |
– А тука намери ли това, което търсеше?
– Явно съм го намерила, щом всичките ми страхове от промяната изчезнаха. Все пак, 16 години съм живяла в България, 17 години – в Германия. Тук съм си идвала като на почивка, обаче да вършиш работа с хора с друг манталитет, е различно. Аз съм се учила на работна дисциплина в чужбина и не знаех дали ще се впиша в средата. Но сега правя планове за живота си в България. През септември ще ходя на турне в Германия, майка ми и сестра ми са там, има къде да отседна. Казват ми да не бързам, да си дам две-три години време и тогава да реша. Много хора са ме предупреждавали, че след като съм свикнала на динамика, няма да понеса тукашния начин на живот. Но в момента, в който стъпих тук, се случиха толкова много неща, които понякога и там не ми се случват. То е, както си го направи човек. Не обичам шаблонни приказки: българите сме такива, германците – онакива. Ако имаш около себе си пет или десет човека като тебе, за да можеш да работиш, тогава нещата вървят. А такива хора се намират, явно се привличаме. Човек ги среща, така или иначе, въпросът е да ги задържи, човекът отсреща да има същото усещане, че можете да сте си полезни, да ви е приятно и да се случват неща.
– При теб веднага се забелязва, че животът ти тук стартира много динамично. Питам се обаче дали ще е трайно. С моя български опит имам един постоянен страх, че след ентусиазмите ни няма продължение, няма устойчивост.
– Човек не бива да се осланя на това, което е минало. Дето има една българска приказка, всяко чудо за три дни. Станало е нещо ново, нещо прекрасно, насладил си му се, спечелил си нови преживявания и контакти. После мислиш за следващото. Аз съм преживявала и моменти на затишие. В тях трябва да намира човек чара, да ги използва пълноценно, вместо да се измъчва, че нищо не се случва. Това е времето за отдих. За мен пандемичното време имаше много положителни страни: помогна ми да направя тази крачка да се прибера в България, случи се срещата с Веско Ешкенази, който отложи турнето си с една година.
 |
С Веско Ешкенази, Люси Дяковска и Койна Русева,
момент от турнето „Веско Ешкенази 50” |
– Как стана тази среща? Във фейсбук ми попадна един клип от репетиция, в който той сякаш изведнъж те откри, беше много емоционално.
– Директорът на Плевенската филхармония Любомир Дяковски беше на концерт в Ямбол, където бях поканена да свиря от един цигулар, Георги Калайджиев. Той е сред основателите на „Софийски солисти“. С него 15 години сме свирили заедно в Германия и много сме си помагали – той имаше много контакти, аз пък му бях солистка във всеки проект. Родом е от Сливен и с него за пръв път се срещнахме на българска земя. Има страхотен проект, с който помага на деца от Сливен да учат класически инструменти. Направил е цял оркестър с тези деца и беше поканил камерен оркестър „Дианополис“ да свири с тях. Трябваше му още един солист и аз се включих. Любомир Дяковски казал, че непременно трябва да ме поканят. Така с Веско Ешкенази се срещнахме в зала „Катя Попова“ в Плевен.
 |
| Вероника и Веско Ешкенази на репетиция преди концерта в Плевен от турнето „Веско Ешкенази 50” |
– Може ли да се каже, че сега, чрез тези контакти и концерти, България те откри?
– Когато съм ходила на конкурси по света, никога не съм свирила от името на Германия – винаги съм се явявала като българка. Но наистина, освен в нашата община и в акордеонния свят в България, не бях позната. Един журналист ми каза, че все едно съм изникнала от нищото. Сега има идеи за нови проекти – камерният състав „Дианополис“ ме покани да направим програма заедно за следващия сезон, имам уговорена среща с Веско Ешкенази, за да говорим за наш съвместен проект заедно с Плевенската филхармония.
– Наближава третото издание на „Jam on the River“. Програмата ми се видя доста амбициозна. Ти ли си моторът на всичко?
– Сега фестивалът ми е глътнал цялото внимание, любов и време. Идеята първо беше на чисто емоционално ниво – мечтаех си да изсвиря един концерт пред кулисите на Балкана. Първото издание през 2018-та беше по-скоро мой концерт. Получих подкрепа от Община Троян – сцена, ток, но и разбирането, че има смисъл в това. Втората година беше с по-дълга програма, имахме музиканти от Германия – виолончелист, саксофонист. Идеята ми е на сцената на фестивала да се срещат музиканти от региона и от цяла България с музиканти, с които съм работила в чужбина. С много хора съм свирила през тези години, мисля, че знам кои от тях пасват за този формат – да се изправиш в нищото на една поляна и да твориш с непознати, да се насладиш на това и да създадеш магията на сцената. Ето например, Теодосий Спасов за пръв път ще свири с виолончелиста Кристофър Херман, с когото не са се виждали никога преди това. Аз също не познавам Теодосий Спасов, ще се срещнем на сцената. Трябва да си много чувствителен, за да уловиш всичко, без предварителни уговорки – затаяваш дъх и се оставяш изцяло да усетиш енергията на другия! В това има нещо мистично, аз вярвам, че изкуството – това е божественото у хората. То е нещо много чисто и дълбоко, човек трябва да е много смел, за да се открие, и да е готов да открива другия. Така че аз обмислям внимателно поканите. Много от класическите музиканти например музицират по друг начин, по друг начин усещат музиката и не биха се вписали в този формат на поляната, с тях бих свирила в зала „България“, да речем.
 |
Вероника с Ангел Димитров на сцената на втория „Jam on the River“ край Дебнево, 8 август 2018 г.
|
– Искаш ли да откроиш и други гости, видях в програмата Стунджи, Стефан Вълдобрев?
– Не искам да казвам само известните имена, защото специалното в програмата е нейната пъстрота. Съчетаваме фолклора с джаза. И двата дни започваме доста автентично с танцови групи от региона, с троянската духова музика „Заедно“, и продължаваме към концертната програма. Ще дадем възможност на млади групи да се изявят, както и на деца. Моите дечица от Дебнево също ще се качат, макар и за половин час, на сцената.
– Видях, че някои групи се определят като етно-джаз. Повече етно или повече джаз ще има на феста?
– Започваме от етно и завършваме с джаз.
– За музикантите е ясно – ти имаш концепция и избор. Публиката готова ли е за този формат, чисто естетически?
– Има и подготвени хора, има и такива, които ще дойдат просто ей така – няма какво да се лъжем, особено в провинцията няма голям избор на събития. Точно там аз усещам някаква отговорност. Защото тези, които са ходили в Пловдив, в София и т. н., те са ясни, тях винаги можем да ги привлечем. Но сред другите, вярвам, има една част, която би харесала нещо ново, просто трябва да бъде предложено по точния начин, може би от един човек, който е близо до тях, а не някое си голямо светило, което са виждали само по телевизията. Аз казвам: от Дебнево съм, ще ви покажа с кого свиря и как го правя. Някои ги плаши самата думата джаз. За такива хора има разлика между: ще се свири джаз и ще свири нашата Вероника.
– Това е един вид мисионерство?
– Според мен всеки човек на изкуството носи тази отговорност. Много е важно не само да слагаме стойките пред себе си и да свирим в големите и хубави зали. Аз обичам толкова много всички хора, дошли на поляната, толкова съм им благодарна, свиря с такава любов за тях и вярвам, че ме разбират, че между нас се случва нещо добро. Защо да не е оценено, когато е добро?
– Със сигурност такова е и отношението ти към децата в училището. Те са малко там?
– Не се замислям колко са. Аз преди 7-8 години имах един проект, „Музикална приказка Дебнево“. Приходите от концерти в Германия дарявах на училището, за да могат двама учители от Троян да ходят в Дебнево и да преподават акордеон и пиано. Имахме 10-12 деца, които просвириха. Всичко е с идеята, че изкуството ни учи, че няма граници. Чрез него човек разбира много неща за себе си и защо сме тук. И на децата, ако може да им се отвори тази вратичка чрез музицирането, което отделно развива и логическото мислене, и моториката, си струва. Това е моята идея и до ден днешен, когато работя с деца. Никога не тръгвам с идеята някой непременно да стане голям музикант. Но смятам, че е голямо богатство за тях е да са се докоснали до музиката, ако ще да е за година, две или три.
– Имат ли интерес децата в Дебнево към музикалното обучение?
– Голям! Децата са толкова чувствителни към енергията, за която говорим. Като ме виждат, че с толкова любов прекарвам времето си с тях – защото ние се срещаме не само да свирим, но и да си говорим – и все пак знаят за мен, че съм била в чужбина и съм се прибрала, това им дава допълнително самочувствие. Децата обичат хората, които работят, които правят нещо. Не е достатъчно да им казваш какво да свършат. Хванеш ли се да скубеш бурен или да белиш картофи, ще искат и те. Така е и с моите ученици.
– Вратата към Германия не я затваряш, каза, че ще ходиш на турне?
– През септември. Първо имам един оперен проект в замъка във Вайлбург. После с продукцията на един австрийски режисьор „Врабче и ангел“, за историите на Едит Пиаф и Марлене Дитрих, ще пътуваме в 10-15 града.
– Да се върнем към фестивала. Кои са спонсори на тазгодишното издание?
– Община Троян, „Биопрограма“ ЕАД (база Дебнево), „Калинел“ ЕООД, „Елимекс“ и спонсори от чужбина – Българо-немско дружество (Дармщат) и езиково училище „Нова“ (Германия).
– Имаш ли някаква мечта за бъдещето на „Jam on the River“?
– Искам просто да го има всяка година. Надявам се след 7-8 години да е създал своя постоянна публика, която да знае какво я очаква, а не да идва само от любопитство. Това е един процес, който не може да бъде съкратен. Човек трябва да има търпение. Не ми е силата в търпението, но с работата, с кариерата човек трябва да си взема и житейските уроци, трябва да расте. Животът е един подарък, който да разопаковаш докрай, да видиш какво има във всяко ъгълче.
Интервю на Нели Генкова-Маринова
Още по темата:
ДО МОМЕНТА разчитах изцяло на лични спестявания и успях да закупя и изчистя нужната земя, сега остава да засадя още 6 дка. И да наблегна върху оптимизацията на труда, който полагам, като на първо място изградя цялостна капкова поливна система, за да успявам да се справя сам, докато градината започне да носи доходи. Това е една изключително дългосрочна инвестиция с голям потенциал в бъдеще време.
