* „10 ноември 1989 г., колкото и фалшив, режисиран, измамен да бе, даде началото на българския преход от комунизъм към нормалност. Преходът продължава, и дано все някога свърши, от нас зависи“
А дано
 |
| Троян, един от първите сини митинги след 10 ноември, 1989 г., сн. Минчо Доков |
Един наш текст отпреди четири години – от 10 ноември 2022 г. Препечатваме го, защото си стои актуално, и не сме мръднали или ако сме мръднали, (пак) е в обратната посока. С малки изключения, например МОЧА в София, паметникът на комунистическата лъжа и окупационната червена армия, стърчащ насред столицата ни, днес е демонтиран – по-точно полудемонтиран. Като комунизма ни, „демонтиран“ в посткомунизъм. Тъй че – същото си е. Само годината – с арабски цифри, да ни прощава вицето президент, мили боже – е 2026-а, а не 2022-а. Всъщност времето у нас май е спряло, не ли?! Т21ЛЮБОПИТНА троянска снимка, авторът й е троянският журналист и фотограф Минчо Доков (вечна му памет) – от един от първите троянски митинги след 10 ноември 1989 г. Издаващ ентусиазъм, надежда, може би вяра, със сигурност и наивност. Но при всички случаи постигнал едно невиждано троянско единение – срещу онова, което бе до тогава, срещу реалния комунизъм, срещу комунистическата несвобода и изостаналост. Доказаха го резултатите на парламентарните избори (1990 г.), когато Троян показа червен картон на червения генерал Добри Джуров, най-авторитетния от комунистическата върхушка в страната, и избра малкоизвестния син литератор Йордан Василев, когато даде трети резултат в страната за СДС (тогавашното, не сегашното), когато малко по-късно аплодира президентския кандидат Петър Стоянов, който започна предизборната си кампания именно и неслучайно от Троян…
КАКВО точно се случи на 10 ноември 1989 г. в България (в частност в Троян) е труден въпрос, и отговорът по никакъв начин не е еднозначен. Случва се вече 33 (37 – бел. ред.) години – болезнен гърч на обществото ни в някакъв непреодолим посткомунизъм. Симптомите, че е това, посткомунизъм, са навсякъде: продължаващата власт, икономическа, но и обществена, на някогашните комунисти и отрочетата им, разбърканата ни като кофа с помия ценностна система, чалгализацията, продължаващият диктат на партийните секретари и тоталната партизация (партизанщина), кланянето на сегашни „евроатлантици“ пред заветите на правешкия цървул, движението ни все някак встрани от цивилизования и успял свят, ласкавото ни отношение днес към агресора Русия и диктатора Путин е ярко доказателство, разнебитените ни пътища, остро контрастиращи с европейските, ширещата се корупция, „калинките“ навсякъде – също, липсата на лустрация (защо ли не се случи, когато в края на 90-те СДС имаше цялата власт; въпросът е риторичен) и усещащата се и до днес сянка на комунистическото гестапо (Държавна сигурност), тържеството на Симеоново над Харвард, каскетите в правосъдната система, стърчащият МОЧА на пъпа на столицата ни и т. н., и т. н.НО ДА НЕ БЪДЕМ крайни – 10 ноември 1989 г., колкото и фалшив, режисиран, измамен да бе, даде началото на българския преход от комунизъм към нормалност. Преходът продължава, и дано все някога свърши, от нас зависи…
Генадий Маринов
