Петър Балевски – първопроходецът на индустриалния Троян

* „Построил двуетажна постройка, близо до споменатите самобитни водни механизми, и в края на 1905 г. и началото на 1906 г. в Троян се появила първата фабрика“ * „През 1907 г. били закупени 3 механични стана, комплект от 3 дарака, ръчна предачна машина и тепавица. Три години по-късно, през 1910 г., се доставя първата малка предачна машина... През 1911 г. се монтира парна машина, а на р. Бели Осъм – турбина с динамо“ * „През 1922 г. се построява втора водна централа в мах. Чакърска. Така Троян става третият град в България, след София и Габрово, в който електрическата енергия се използва за индустриални и битови нужди“
 
Христо Борисов
Началото 120 години
Авторът Христо Борисов – който миналата година навърши 80, но творческият му ентусиазъм е като на четирима по на 20 – от десетилетия живее в Ловеч. Обаче е от нашето с. Бели Осъм и си остава троянец по дух и здраво свързан с родния край. Историк, учител, културен деец, автор на десетина книги, сред тях троянските документални хроники „Троянска популярна банка“ (2014 г.), „Троян светна“ (2015 г.), „Ангел Балевски – академикът инженер“ (2018 г.), „Влакът дойде в Троян“ (2018 г.), „Индустриалният Троян“ (2020 г.), „Възраждане на Троянската популярна банка“ (2022 г.). Добър приятел на Т21 и ценен наш автор. В предишен свой текст (виж „В основата на модерната троянска индустрия“ в бр. 14 на Т21 от 9 април 2025 г. – бел. ред.) г-н Борисов посочи, с характерната си прецизност към фактите, нещо твърде важно троянско – откъде тръгва индустриализацията на занаятчийския ни град и кои са пионерите на това голямо дело, наредило Троян „в първата петица на градовете в България по процент на промишлено производство на глава от населението“. А сега разказва за най-първия и най-големия, Петър К. Балевски, превърнал се в емблема на троянската промишленост от първата половина на 20. век, поводът пък е 120-годишнината от създаването на фабриката му, първата в града ни. Т2
В НАЧАЛОТО на 2026 г. се навършиха 120 години от създаването на първата фабрика в град Троян. Началото поставя Петър Кинов Балевски. Мястото, на което се започва и след време ще извиси ръст текстилното предприятие, са крайградските бостани на юг от града, край реката. През 1900 г. Балевски построява малка воденичка (караджейка) с един камък. Наскоро след това построява до нея и тепавица с два копана (големи дървени чукове, с които се степват изтъканите халища). За двете „технологични чудеса“, плод на самородния български технически гений, впечатлил и пътешественика Феникс Каниц години преди това, бил построен бент на река Бели Осъм.      

Петър Кинов Балевски (1866-1943)
ИЗБРАНИЯТ за кмет от съгражданите си Петър Балевски, природно интелигентен, с търсещ и находчив за новото нюх, не се задоволил с упражнявания от семейството му занаят на терзия абаджия и с търговията в бакалницата преди кметуването. Искал и търсел нещо ново и по-мащабно, нещо, с което да е в първите редици, пред занаятчиите-еснафи. Прочел през 1902 г. в Държавен вестник, че се продават стари машини от държавната текстилна фабрика в Сливен и … яхнал коня през Балкана, та в града под Сините камъни. Закупил от сливенския текстилец Марко Мондешки 4 дървени стана, 3 дарака и 1 ръчна предачна машина. Построил двуетажна постройка, близо до споменатите самобитни водни механизми, и в края на 1905 г. и началото на 1906 г. в Троян се появила първата фабрика. Че предприятието има фабричен вид, като постройка и оборудването с някакъв архаичен вид „машини“, все още е силно казано. Но фактът, че в него работят наемни работници, го приближава до индустриалното и отдалечава от занаятчийското производство. Така създателят и собственик на първата фабрика в Троян и Троянско, първият „фабрикаджия“, поставя началото на индустриализацията в града. 

ТЕХНИКАТА, макар и стара, си е техника и за нея са необходими квалифицирани работници, каквито в района няма. По някакъв начин, вероятно не с прочутата вече и зад граница троянска ракия, а с добро заплащане, били привлечени майсторът Васил Сандев и 15 опитни работници  от сливенската фабрика. Продукцията на троянската фабрика скоро намира добър пазар въпреки конкуренцията на произвежданите в Сливен и Габрово шаяци. В предприятието се работи от тъмно до тъмно, като работниците получават 25-30 лева месечна заплата, а майсторът – 100 лв., тъй като бил единственият в града и само така можело да бъде задържан. Балевски се свързва с габровски търговци на текстил, но много скоро бил измамен от тях и трябвало временно „да пусне кепенците“. Дал ги на съд, който за разлика от днешния, много бързо ги осъдил и след като му изплатили нанесените загуби, а на работниците заплатите, фабриката пак заработва.  Практичният троянец не изпуснал работниците си през двата месеца принудителен престой – за да задържи 40-те текстилци, докато фабриката е запечатана, им платил да правят калдъръм в двора.     

ПРЕЗ 1907 Г., вследствие на нарасналото производство и натрупан капитал, били закупени 3 механични стана, комплект от 3 дарака, ръчна предачна машина и тепавица. Три години по-късно, 1910 г., се доставя първата малка предачна машина „Селфактор“ и още един комплект от 3 дарака. През 1911 г. се монтира парна машина 175 к. с., а на р. Бели Осъм – турбина с динамо 45 к. с. за осветление на фабриката и централната част на града. През 1922 г. се построява втора водна централа в мах. Чакърска. Така Троян става третият град в България, след София и Габрово, в който електрическата енергия се използва за индустриални и битови нужди.                 

ПО ВРЕМЕ на Балканската и Първата световна война текстилната фабрика изцяло обслужва армията. Големите поръчки налагат разширяване на производствените мощности. През 1915 г. се купуват 15 механични стана, комплект от 3 дарака и 2 селфактора. Броят на работниците достига 120 души, а годишното производство на плат – 110 хиляди метра. През 1923/24 г. индустриалецът предприема голямо строителство за разширяване на производствените площи. Ангажират се финансови средства и от Промишлено-търговска банка, довело да фалит на същата. Фалира и АД „П. К. Балевски“. Държавата назначава синдик, който отдава фабриката под наем на евреите Марко Аврамов и с-ие Папо. След 1927 г. Аврамов работи сам, а директор е евреинът Финци, човек с прогресивни разбирания. Броят на работниците достига 200 души. Работят на две смени – дневна по 9 часа и нощна 8 часа, при сравнително добри условия на труд и редовно изплащани заплати. През 1928 г. синдик отново изземва фабриката и я дава на Георги Семерджиев. Той закупува още 20 стана и едно пресукало и увеличава броя на работниците на 300. Така доста хора от града и махалите изкарват прехраната си в предприятието, а мнозина живеят в помещения на самата фабрика. По време на световната икономическа криза (1929-1932 г.) Семерджиев не плащал редовно заплатите или давал само малък аванс. Стигнало се до материално възнаграждение в плат, който работниците продавали на безценица в близките села и махали или заменяли в натура. Така се стига до най-голямата стачка през 1934 г., за която в-к „Работническо дело“ пише: „ Въпреки полицейския терор стачката в текстилната фабрика на Семерджиев завърши с успех. На стачниците са изплатени всички надници…“.

Характерна гледка от някогашен Троян, Главната улица, 20-те години на 20. век 
ПРЕЗ 1936 Г. собственикът Петър Балевски успява да погаси задълженията си и да си върне фабриката. Влиза в съдружие с габровския индустриалец Христо Райков и така предприятието се стабилизира. Произвеждат шаяци, одеяла и луксозни камгарни платове. Снабдяват се с вълна от България и внос от Австралия. Камгарни прежди внасят от Италия и Испания. Производството на платове достига 130-150 хиляди метра годишно. По време на войната Балевски създава своя кантора и склад в София за пласиране на произвежданите платове. В края на м. април1940 г. голям пожар унищожава фабриката, но тъй като производството й е предназначено изцяло за армията, с намесата на държавата е отпуснат благоприятен кредит от ТПБ (Троянска популярна банка). След пожара работниците са задържани, както и при първия фалит, като се включват в строежа на сградите като общи работници. Една част от становете са отремонтирани. От началото на 1942 г. производството се възстановява, макар и намалено. Доставени са 20 автоматични стана „Шонхер“ и 5 селфактора „Хартман“, 3 дарака и един ринг с 400 вретена. Работят около 270 души, повечето местни хора. Със закон от 1940 г. за гражданска мобилизация работниците буквално са закрепостени към фабриката. 

ЗА РАЗВИТИЕТО на текстилното предприятие след 9 септември 1944 г. до текстилен комбинат може да се прочете в документалната ми хроника „Индустриалният Троян“. Не съм изследвал как се развива текстилната промишленост в Троян след 1989 г. Има такива изследвания на проф. Иван Дочев и Елеонора Авджиева, извадки от които цитирам в „Индустриалният Троян“.   

м. май 2026 г.
Христо Борисов  

 
БЕЛЕЖКА НА РЕДАКЦИЯТА

И да добавим. Първият и най-голям троянски фабрикант от първата половина на 20. век е и голям дарител за общественото троянско благо и просперитет. За подарената ВЕЦ и улична електрификация на Троян, направила го третия град в страната с подобна екстра, бе казано в статията на г-н Борисов. Но има и други сериозни дарителски жестове на фабриканта, бил и два мандата (1903/1905 г., 1906/1908 г.) кмет на Троян – с негови средства се строят училища в тогавашните махали Велчевска и Кнежки лъг, подпомага местно сиропиталище, а през 1920 г. е основен спомоществовател за изграждането на театрален салон в града. 

След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. фабриката на Петър К. Балевски е национализирана, като – неведнъж сме се питали дали е случайно или е някаква тънка гавра с емблематичния троянски предприемач и делото му – я прекръщават на „Болшевик“ („болшевики“ – ляво-радикалните последователи на Ленин в Русия, превърнали след идването си на власт насилието, в това число експроприацията и национализацията на частната собственост, в официална държавна политика, намерили своето продължение като идеология и практика в комунистическите партии на страните от бившия съветски блок, сред които бе и България – бел. ред.). В по-ново време наследникът на някогашната текстилна фабрика получава името „Витекс“. 

Т21

0 коментара

Внимание: Повторно пръскат срещу комари в Троян!

* Обработката ще е на 12 юни, петък, от 21:00 ч. до 2:00 ч. след полунощ * Препоръчва се – гражданите да затворят прозорците на жилищата си, а собствениците на пчелни семейства да приберат пчелите и затворят кошерите (до 8:00 ч. на 13 юни, събота)
Внимание!
Уважаеми съграждани,
 
Община Троян и ОП „Комунални услуги – Троян“ информират, че на 12 юни 2026 г., петък, след 21:00 ч. ще се извърши повторна дезинсекция срещу имаго на комари (пръскане против комари) на територията на град Троян. Обработката ще бъде извършена от фирма „Дезинсект“ ООД с генератор за топъл аерозол, при което за кратко по улиците на града ще се образува задимяване на въздуха. Използваният препарат „Мастерцид Микро“ е напълно безвреден и не представлява опасност за живота и здравето на хора и животни.

По време на обработката от 21:00 ч. до 2:00 ч. след полунощ се препоръчва:
• Гражданите да затворят прозорците на жилищата си;

• На основание чл. 8, ал.1, т. 1 от Наредба №13 от 26 август 2016 г. за мерките за опазването на пчелите и пчелните семейства от отравяне и начините за провеждане на растителнозащитни, дезинфекционни и дезинсекционни дейности – собствениците на пчелни семейства да приберат пчелите и да затворят кошерите за периода от 21:00 ч. на 12 юни (петък) до 8:00 ч. на 13 юни (събота) 2026 г.
Община Троян

0 коментара

Залата!

* На 4 юни бе открита новата многофункционална спортна зала „Троян“ – най-значимият спортен инфраструктурен обект на града ни от шест десетилетия * Кметът: „Тази вечер празнуваме сбъдването на една мечта. Мечтата се предаваше в поколенията и все нещо пречеше тя да се сбъдне. И един ден просто си казахме – ще я сбъднем!“
Откриването Отзвуци
ИЗКЛЮЧИТЕЛНО тържествено – както подобава на такова събитие и за такъв обект на събитието – бе официалното откриване, 4 юни, на новата троянска многофункционална спортна зала „Троян“. Най-значимият спортен инфраструктурен обект на града ни от шест десетилетия – от откриването в началото на 60-те години на градския стадион „Чавдар“ (който буквално е „залепен“ за новата зала и заедно с нея и със създадения преди четири години лесопарк „Турлата“ в съседство образуват голям спортно-развлекателен център, една изключителна екстра за свободното време в самото сърце на града, богатство, което ще (до)оценяваме в бъдеще; друг е въпросът, че стадионът ни не е в добро състояние и се нуждае от сериозен ремонт/обновяване, но това е друга тема – бел. ред.). 

И ОЩЕ по-значим, радващ, даващ храна за троянското ни самочувствие, тъй като новата зала е изцяло троянско дело – към което се тръгна заради една голяма троянска мечта и изцяло със собствени общински сили и средства (гласуван бе общински банков заем до 5 млн. лв., едва след това получихме държавна подкрепа и не се наложи тегленето му в пълен размер, но бяхме готови да се справим сами – бел. ред.); един от малкото или може би единственият в страната подобен обект, реализиран по този начин, по който дори далеч по-големи градове и общини от Троян не са посмели. И може би тук е мястото да кажем браво на големите „виновници“ – целокупното общинско ръководство (общинската администрация и местния парламент и лично техните ръководители – кмета Донка Михайлова и председателя инж. Петко Пенков). Трябва да прибавим голямо браво и на строителя – инж. Камен Василев и неговата фирма „Строймонтаж“ ЕООД (Пазарджик), вижда се, че той строеше като за себе си, качествено и със сърце, и бе в пълен синхрон с инвеститора (Община Троян); а можеше и да е по-иначе, особено при сериозното забавяне на обещаните държавни плащания.

А НАЙ-ВАЖНОТО, значимото, е, че новата зала е в отговор на реалните спортни потребности на Троян – един наистина изключително спортен град, олимпийският медал в биатлона на Лора Христова е само черешката на тортата, основното са 24-те действащи в момента троянски спортни клуба с хиляди спортисти, основно деца, които заслужават своята нова спортна зала.

ЗАЛАТА е готова, преминала през всички тестове и разрешителни и вече може да функционира пълноценно. Макар че има един проблем – недовършената нова пътна връзка (развитието на ул. „Мир“ откъм ул. „Христо Ботев“) заедно с паркинга пред залата. Пътната връзка трябваше да е готова едновременно с основния строеж, но неразбории с изпълнителя, прекратяване на договора му и стартиране на нова процедура за избор на изпълнител забавиха реализацията. Жалко, но не е голяма беля и да се надяваме, че скоро всичко ще е наред.

ДА ПРИПОМНИМ параметрите на новата зала – на две нива (първото с тренировъчни помещения и офиси за няколко вида спорт, помощни и сервизни помещения, второто – с основната зала) с обща застроена площ 3190 кв. м, паркинг със 77 места и 4 паркоместа за автобуси плюс служебен паркинг, 600 седящи места с възможност за още 200 подвижни места, достъпна архитектурна среда и осигурени места за хора с увреждания, коментаторски кабини, атрактивен външен вид с брандирано на страничните фасади в максимално едър формат туристическото лого на Троян; и с условия за провеждане на масови събития и от неспортен характер. Общата стойност на съоръжението е около 6 млн. лв. (3 млн. евро), като инвеститорът Община Троян започна с със собствени средства и идеята, получила положителната санкция на Общинския съвет, да изтегли целеви банков кредит до 5 млн. лв. Но в хода на работата и след нелеко лобиране, както казахме, бе извоювана държавна финансова субсидия – от Министерството на регионалното развитие и Министерството на младежта и спорта, и така финансовите ангажименти на Общината бяха редуцирани. 

ДА ПРИПОМНИМ и „грапавия“ път по изграждането на залата. Строежът на това буквално изстрадано спортно съоръжение мина през много перипетии: труден избор на мястото, спор при избора на архитектурния проект, нелекото решение от инвеститора Община Троян за изграждането на залата да се тегли общински заем, след това облекчаване на общинската тежест с договаряне на държавно финансиране от Министерството на регионалното развитие и Министерството на младежта и спорта, първа копка на 23  март 2023 г. и последвало „замразяване“ на строителството заради продължителните дъждове и невъзможността на машините да влязат в обекта, забавяне на договорените държавни пари и в резултат многомесечни забавяния на плащанията към изпълнителя на строителните дейности, но измъкване от ситуацията без финансови неустойки, неколкократно неизпълнение на пусковите срокове, първоначалният бе за есента на 2024 г., проблеми с изпълнителя на основната транспортна връзка към/от залата – продължението на ул. „Мир“, довели до допълнително забавяне и т. н. Но всичко това вече е минало, залата извисява ръст и впечатлява с габаритите и визията си. Тук е мястото да припомни едни важни думи на директора на дирекция „Устройство на територия“ в Община Троян инж. Николай Хитров, казани при започването на строителството – „удобна за използване и същевременно с поносими разходи (по използването й)“, т. е. работеща, жива зала (а не архитектурен паметник, каквито случаи в страната има не един) и ако не самоиздържаща се, то поне функционираща с поносима общинска субсидия.  

ЗА ЦЕРЕМОНИЯТА по откриването на новата зала „Троян“ бяха дошли букет от важни гости – настоящият зам.-министър на спорта Юлия Тодорова, бившите министри – спортният Димитър Илиев и регионалният Иван Иванов, областният управител на Ловеч Пламен Христов, проектантът на съоръжението арх. Дилян Каменов, строителят инж. Камен Василев, няколко човека от управата на Българската федерация по волейбол (очаква се амбициозният млад троянски волейболен клуб „Троян Волей“ да играе мачовете си в новата зала), звездното спортно семейство Илияна Раева и Наско Сираков. Всички те бяха поканени заедно да извършат ритуалното прерязване на лентата, а музикалната програма, гвоздеят в която бе поп бандата „Керана и космонавтите“, беше на нивото, което се очакваше.

ПРИВЕТСТВЕНАТА реч на кмета Донка Михайлова, много емоционална, на моменти със сълзи на очи, пък очерта пътя от началото до финала и открои заслугите на всички, свързани с делото. Ето думите й:
„Тази вечер празнуваме сбъдването на една мечта. Мечтата е много стара, още от времето, когато родителите на днешните изявени троянски спортисти, световни шампиони и медалисти, които покориха и олимпийския връх, започваха да тренират в (старата) зала „Чавдар“. Мечтата се предаваше в поколенията и все нещо пречеше тя да се сбъдне. Някак си все не попадахме във възможността за европейско финансиране, за национално финансиране. И един ден просто си казахме – ще я сбъднем! Събрахме очакванията на спортните ни клубове, тогава преди три години те бяха 18, сега са 24, обиколихме спортните зали в България и започнахме да оформяме идеята. Окончателно като задание я оформи един човек, който вече не е между нас, той подготви конкурса за проектите и оглави комисията, която излъчи победителя, бившият главен архитект на Община Троян арх. Боян Кръстев, вярвам, че той сега ни гледа отгоре и е щастлив. Комисията избра проектанта, който облече мечтата ни в проект – арх. Дилян Каменов („Дизайн арт – КиК“ ООД, София). Най-важната, решителната роля бе на строителя – той извървя трудния път от голата поляна до това съоръжение.

Тръгнахме без никакъв финансов ресурс, изтеглихме банков кредит, бяхме единствената Община в България, която започна да строи подобно нещо с кредит. И по пътя срещнахме наши съмишленици, които помогнаха – тогавашното Министерство на младежта и спорта обяви финансираща програма с активната роля на тогавашния служебен министър Митко Василев и получихме 50% от необходимите средства; единственият министър за моите 14 години като кмет, който ми се обади една неделя, за да ми каже: „С какво мога да помогна… Тук искам да спомена имената на още двама министри на спорта, които помагаха в хода на изпълнението – министър Георги Глушков и министър Иван Пешев. Втората половина от финансирането бе осигурена от министерството на регионалното развитие и в един много труден момент, когато инвестиционната програма буксуваше, изключително сериозна помощ ни оказа министър Иван Иванов. Но ще се върна и към първото финансиране – то се случи при едно посещение на Бойко Борисов, в моя кабинет заедно с председателя на Общинския съвет инж. Петко Пенков успяхме да убедим тогавашния министър-председател да осигури (държавно) финансиране за външното електрозахранване на сградата, благодаря на инж. Пенков. И моята искрена и голяма благодарност е към хората от екипа на Община Троян, работил по залата, в лицето на зам.-кмета инж. Николай Райковски.“.   
„ЗА МЕН е огромно удоволствие, че днес присъствам на едно изключително събитие за вашия град, а и изобщо за спорта в България“, сподели на микрофона бившата именита гимнастичка и дългогодишна председателка на Българската федерация по художествена гимнастика Илиана Раева. А съпругът й, прочутият футболист от близкото минало и настоящ президент на ФК „Левски“ Наско Сираков прибави: „Да ви кажа честно, през последните 30 години съм бил на откривания на дискотеки, на кафенета, на какво ли не, но на ново спортно съоръжение съм за първи път. Затова искам да поздравя всички, които помогнаха Троян да има такава зала!“.

Генадий Маринов    
 
Още по темата за новата спортна зала:
  

0 коментара

В едно изречение (132)

* Добрата новина за Троян: приеха окончателно новия Закон за водите, битката е спечелена – общинските ВиК дружества остават * Новата книга на уредничката в Музея на занаятите д-р Десислава Вутова, посветена на св. Петка Търновска, бе представена в Националната библиотека в София 

Хубава работа, троянска
Рубриката на Т21 „В едно изречение“, стартирала през м. февруари 2023 г., бе замислена само за печатното ни издание, но впоследствие решихме да я „прехвърлим“ и в сайта на вестника. Заглавието подсказва – кратки новини в едно изречение, разбира се, по значими троянски теми. И още нещо: по възможност преобладаващо добри новини, има ги (и тях). Надяваме се да ви е интересно, приятно четене.
    • МИНАЛАТА сряда, 3 юни, в Народното събрание бе гласуван на второ четене (окончателно) Законопроектът за изменение и допълнение на Закона за водите и което е особено важно за нас, в Троян, без корекции на новата т. 105 от Допълнителните разпоредби към проектозакона, допускаща/регламентираща съществуването на общинските водни дружества, каквото е и едно от най-добрите или дори най-доброто сред тях, троянското „ВиК Стенето“ ЕООД, с други думи – няколкогодишната битка срещу опитите за пълна консолидация/национализация на общинските ВиК дружества най-после приключи и то с добър резултат за нас и за демократичния принцип на равнопоставеност на всички видове собственост (държавна, общинска, частна); коментарът на кмета на Троян и зам.-председател на Националното сдружение на общините в Република България (НСОРБ) Донка Михайлова, която бе фронтменът в тази битка и изнесе голямата й тежест, бе: „Току-що Народното събрание гласува на второ четене Законопроекта за изменение и допълнение на Закона за водите. Още усещам пулса си в гърлото. Общинските ВиК дружества, които в момента работят, остават! Твърдо вярвам, че това е за добро. Дано Европейската комисия ни разбере!“. 

    • НАСКОРО излезе от печат, а преди месец имаше своята премиера в Троян, 18 май, новата книга на уредничката в Музея на занаятите д-р Десислава Вутова, книгата е озаглавена „Балкански аспекти на култа към св. Петка Търновска, 15.-17. век“ и е плод на дългогодишна изследователска работа на д-р Вутова на територията на няколко балкански страни, почитащи св. Петка, която, както всички знаем, е патрон на троянската църква и небесна покровителка на нашия град, книгата е и своеобразно продължение на докторската дисертация на авторката, също посветена на св. Петка, а определен приносен момент са включените в изданието преводи на жития на светицата, непознати досега на българската историческа наука; и една съвсем топла новина – в понеделник, 8 юни, книгата на д-р Вутова бе представена в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София, с участието на авторката и на научния рецензент проф. д-р Красимира Мутафова от Великотърновския университет. 
 
Т21
  
Още от рубриката „В едно изречение“:
 

0 коментара

Димо Минков разказва

* „Млада, хубава, лъчезарна, с нежен глас, тя ни грабна детските души от първия ден. С десет години само по-голяма от нас, току що завършила Педагогическо училище, тя ни беше едновременно учителка и майка. Пред нея й казвахме „другарко“, а помежду си я наричахме „кака Мара“ * „Нашите бивши учители не само оставиха диря, а изораха дълбоки бразди в нашата памет и в историята на училището ни“

Димо Минков с първата си класна Мара Иванова, 2026 г.
„145 години училище
 в с. Дебнево“
Училището в с. Дебнево, сега ОУ „Иван Вазов“ – неслучайно училище в голямо и важно село, с дългогодишна биография, успехи и авторитет, въпреки перипетиите в последните две десетилетия, включително големия пожар, нанесъл сериозни щети на училищната сграда и материалната база и поставил съществуването му на карта, а местната общност пред сериозно изпитание (2009 г.) и трудностите в нелекия и в известна степен болезнен процес при сливането с училището на съседното с. Врабево (2017 г.) – отбелязва значим юбилей. 145 години от създаването си началото на 80-те години на възрожденския 19. век. По този хубав повод бе организиран конкурс за есе и снимка на тема „145 години училище в с. Дебнево“. А по-долу ви представяме текста, илюстриран с прелюбопитни снимки, спечелил първо място в конкурса. Негов автор е Димо Минков, прочутият планинар, дългогодишен планински спасител и бивш ръководител на ПСС Троян, дебневенин, роден през 1948 г. и прекрачил за пръв път прага на любимото школо в родното села на 15 септември 1955 г. „Това, което ще разкажа, са моите незабравими спомени от осемте школски години на моя набор `48“, коментира г-н Минков. Т21
НАЧАЛОТО
Училището в с. Дебнево
СЛЕД КАТО бяхме завършили предучилищната група на детската градина, с учителка Димка Стоянова , ни записаха в първо отделение (сегашен първи клас) с учителка Сийка Тоткова. Но за жалост тя се разболя и във второ отделение (сегашен втори клас) ни стана класна Мара Иванова, сега Стойчева. Тя току-що беше постъпила на работа и ние бяхме първите й ученици. Млада, хубава, лъчезарна, с нежен глас, тя ни грабна детските души от първия ден. С десет години само по-голяма от нас, току що завършила Педагогическо училище, тя ни беше едновременно учителка и майка. Пред нея й казвахме „другарко“, а помежду си я наричахме „кака Мара“ – тъй  близка на сърцата ни бе. Освен за учебния материал, тя ни говореше и за нещата от живота, за които нашите родители не  разговаряха с нас. Вечно ще й бъдем признателни, че ни научи да четем, пишем и смятаме, че отвори очите ни за знанията. Тя в момента е единствената жива от началните  учители, учили нашия випуск и искам специално да й благодаря от името на целия ни клас. Защото първият учител се помни завинаги!
 
Във второ отделение с класната
МНОГО се държеше на хигиената и дисциплината. Винаги ни проверяваха дали си носим носни кърпички и дали са ни изрязани ноктите И макар в селото по онова време да нямаше водопровод, а само 5-6 чешми, всички ходехме чисти и спретнати на училище. От набор `48 в първо отделение бяхме 7 момчета и 6 момичета, от набор `47, но започнали по-късно по здравословни причини, към нас се присъединиха още две момичета. От  други набори придойдоха още ученици и в 8. клас завършихме 18 човека.
 
На Калето в четвърто отделение
ОЩЕ в първо отделение имахме бележници и ни пишеха оценки. Имаше и графа „Забележки“ и за срока имаше графа „Поведение“, със степени, което се намаляваше, ако направиш сериозно нарушение. При две двойки за годината и невзети поправителни изпити ученикът оставаше да повтаря класа и както казваше един зевзек: „Останах да си повиша успеха!“ Пишехме с перодръжки и на всеки 2-3 думи потапяхме перото в мастилницата. Още си спомням приятния звук от дращене на перото при писане. То даваше възможност буквите да се изписват на места тънко, на други – дебело. А това беше важно, защото учехме краснопис и имахме за целта отделни тетрадки. Чак по-късно се появиха автоматичните писалки. Началните учители по това време бяха: Марин Касъров, Рада и Стефан Топалови, Мара Иванова. Всеки от тях изкарваше по един випуск от първо до четвърто отделение.

ПРОГИМНАЗИАЛНИТЕ КЛАСОВЕ

ОТ 5.  ДО 8. КЛАС учехме вече с различен учител по всеки  предмет. Имаше доста нови предмети. И изискванията и дисциплината бяха по-различни в сравнение с отделенията. Ако не внимавахме в час, учителят леко с показалката ни „напомняше“, че трябва да го слушаме. Тя се използваше предимно за показване на картите по география и история, на написаното на дъската, но понякога служеше и за „заостряне на вниманието ни“. Даскал Стоянов беше висок и сух, и като ни чукнеше леко с кокалестите си пръсти по вратлетата, чак до обяд го гледахме право в очите. Не смеехме да се оплачем вкъщи, защото тогава шамарите от нашите ни бяха сигурни. Родителите ни смятаха, че учителите винаги имат право. 

КОГАТО срещнехме нашите учители извън училище, с трепет чакахме да ни погледнат, за да им кимнем за поздрав. Училището имаше „Опитно поле“ в местността Мирово. Всеки клас имаше леха, засята с различни зеленчуци и се грижеше за нея и за няколко огромни ябълкови дървета. Есенно време ние, момчетата, беряхме ябълките, а момичетата ги подреждаха в кошници. Зимата ни даваха от тези ябълки за десерт в трапезарията и беше много мило да си знаеш, че ние сме си ги отгледали. В училище в трапезарията нашите родители носеха продуктите: картофи, леща, боб, лук .Ние трябваше да си носим от вкъщи всеки ден хляб и в училището ни готвеха топъл обяд – първо, второ, трето.

ОБУЧЕНИЕТО
 
НАШИТЕ учители използваха и недотам традиционни форми на обучение. Другарят Стоянов, който ни преподаваше алгебра и геометрия, ни водеше в „Занкопа“ (предприятие към местната кооперация – бел. ред.), където имаше фигури с дъски, подредени да съхнат. Даваше ни задача по височината, ширината, дължината и дебелината да изчислим колко дъски има във  фигурата и да сметнем кубатурата. После той викаше чичо Марин Ганков, питаше го колко кубика се води тази фигура и ако имаше разминаване с нашите изчисления, ставаше конфузно, защото за грешката ни в клас знаеше само съответният учител, а за грешката в Занкопа“ можеше да научи цялото село. Така изчислявахме обема на бъчви, каци и други съдове. Другарят Даскалов (бай Илия)  пък решаваше в час по биология да ни заведе във Вранската дупка (намира се над подпорната стена срещу Мелницата).Това е една мини пещера, която той използваше да изучаваме прилепите. Още помня как видях нещо да виси и го сграбчих, без да зная, че е прилеп. Той ме гризна и потече кръв , но бях възнаграден с шестица от другаря Даскалов.
 
В час по трудово, 1961 г.
НЯКОИ учители, особено по разказните предмети, ни караха още в час да преразказваме новия урок, за да проверят дали внимаваме. Ние се възползвахме от това, защото знаехме, че ако го преразкажем добре, ще получим 5 или 6, ще сме си научили още в час и ще имаме повече време за игра. В 8. клас изучавахме предмет „Селско стопанство“.  На римската крепост „Калето“ нямаше още разкопки, а само ябълкови и сливови дървета. Често другарят Даскалов, който ни преподаваше и по този предмет, ни водеше да ги варосваме, пръскаме и окопаваме. Според това колко активни сме били, получавахме оценки. По време на тая си дейност често намирахме римски монети и тичахме при бай Пейо Дулев да ги предадем за музея, който той беше създал.

НА 15 И 16 СЕПТЕМВРИ, след откриването на новата учебна година, получавахме учебници и тетрадки за съответния клас напълно безплатно, ние само имахме грижата да си ги подвържем и надпишем. След това ходехме няколко дни на бригада. Основно беряхме сливи. Момчетата претръсквахме дърветата и след това ги дообрулвахме, а момичетата събираха падналите плодове.

РАЗШИРЯВАНЕ НА УЧИЛИЩЕТО

КОГАТО бяхме в 7.  клас,  започна строежът на новото крило на училището. Често на нас, момчетата, поръчваха сутрин да дойдем на училище с ръчни колички, а на момичетата – с лопати. Изкарвахме пръстта от изкопите и подравнявахме двора. По-късно носехме на ръце тухли, греди, хоросан и други строителни материали. През  1964 г., след завършването на средношколската бригада, в село дойде бай Христо Габровеца да прави мозайката в новото крило на училището. Трябваха му помощни работници и Христо Василев, Недко Радев, Илия Мичев, Иван Данаджиев и моя милост, Димо Минков, се главихме на работа при бай Христо. Той, дали от хитрост, дали от мъдрост, всеки ден произвеждаше един от нас за „майстор“, който „ръководеше“ останалите, а бай Христо пък ръководеше „майстора“. Беше ни много драго, защото той ни научи как се разчертава площта,  как се белязва  с конец, как се наковават летвички за шарките, как се забърква материала, как се полага  мозайката, как се „изпердашва“ и валира. Бай Христо сам си я шлайфаше. Бяхме млади и здрави, пъргави момчета и изпълнявахме всички операции за отрицателно време. Така понаучихме част от занаята и спечелихме парички за Панаира в Орешак.

И НАКРАЯ

НАКРАЯ искам да припомня строфа от една известна навремето песен: „Животът се измерва не с години, а с дирята, оставена след нас“. Защото нашите бивши учители не само оставиха диря, а изораха дълбоки бразди в нашата памет и в историята на училището ни и сегашните учители продължават да орат и да сеят семената, които след години всеки от нас жъне по своя житейски път. Затова от нашето с. Дебнево са излезли много  лекари, учители, инженери, доценти, професори и други, достойни в своите професии, люде.

В час по стенография с др. Василев, 8. клас
И СЕГА е моментът да сведем глави пред паметта на тия учители, които не са вече между нас: Мулевски, Стоянов, Кичуков, Даскалов , Кичукова , Драганова от с. Дебнево и Кочев, Павлова и Павлов, Василев, Чакъров, Първанова, Първанов, учители, които са ни преподавали, но не са от с. Дебнево. А на сегашните учители дължим уважение за неуморния и всеотдаен труд, за това, че с активното участие на г-жа Анелия Подаяшка и нейните колеги, както и с доброволния труд на жителите на селото със съвместни усилия успяха да възстановят училището след пожара и да продължат с любов и себераздаване учебния процес. На всички тях и техните семейства желая здраве и оптимизъм! Честит 24 май!

БЛАГОДАРЯ на журито за високата оценка за моите скромни училищни спомени. Благодаря и на организаторите на тържествата по случай 145-годишнината на любимото училище в с. Дебнево и на децата участници, които ни доставиха истинска духовна наслада!

Троян – Дебнево, м. май 2026 г.
Димо Минков  

Още по темата:

0 коментара
Абонамент за: Публикации (Atom)
 

©2009 Троян 21 - статии | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |