Баба Цалка от Голяма Желязна стана на 100

* Рожденичката отбеляза юбилея си с градинско парти в компанията на близки, роднини и приятели
Век векувам
Партито за 100-годишнината на Цалка Тодорова, с. Голяма Желязна, 20 април 2019 г.
Баба Цалка с дъщерите си Мария и Радка
Рожденическата торта
НА 20 АПРИЛ в с. Голяма Желязна близки, роднини и приятели отпразнуваха заедно 100-годишнината на местната жителка Цала Тодорова. С голямо рожденическо парти на открито,  шоколадова торта с надпис „Честит юбилей! 100 години баба Цалка“, подаръци. Столетницата, родена на 20 април 1919 г., посрещна празника си в прилично здраве и жизнена, а до нея бяха двете й дъщери – ловчалийката Радка и Мария, живяла дълги години във Франция.

ЗА ПРАЗНИКА на баба си бяха пристигнали и двете внучки Снежана и Цветелина, а внукът Константин, който е адвокат във Франция, изпратил поздравление. Баба Цалка бе зачетена и от кметството – със специална поздравителна грамота и подаръци. И от нас: ЧРД!

Т21

Започва строителството на възловия 134-километров участък от „Хемус“

* Започва от Боаза и стига до пресечката с път  I-5 (Русе - Велико Търново), миналата година правителството осигури 1,2 млрд. лв. държавни средства
Добрата новина
Момент от строителството на 10-километровия участък от Ябланица до Боаза
ОТ ВТОРНИК, 23 април, започва строителството на възловия 134-километръв участък от Боаза до пресечката с пътя Русе - Велико Търново (път I-5) от автомагистрала „Хемус“, съобщиха от Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ), чийто шеф е землякът ни и бивш областен управител на Ловеч Георги Терзийски. Изпълнител е държавното дружество „Автомагистрали“ ЕАД, а средствата са изцяло от държавния бюджет – за тези 134 км от „Хемус“ миналата година правителството осигури 1,2 млрд. лв. без ДДС. Участъкът от Боаза до пресечката с път I-5 е разделен на 6 подучастъка, като първите три трябва да са готови до края на 2019 г., а цялостното изпълнение да приключи през 2023 г.

ПРЕДИ символичния старт на новото трасе ще бъде проверен напредъкът по изграждането на магистралната отсечката от Ябланица и Боаза, която е близо 10 км. Строителството й започна в края на м. март миналата година, финансирането е също изцяло с национални средства. Работата по нея върви с бързи темпове и е напълно реалистично, информират от АПИ, да е готова през есента, т. е. около половин година по-рано от предвиденото. По договор отсечката трябва да е завършена през март 2020 г.

6-те подучастъка на АМ „Хемус“ от Боаза до връзката с път I-5 (Русе - Велико Търново):

1. 15,3 км – от Боаза до връзката с път III-307 (Луковит - Угърчин), включително пътен възел „Дерманци“;

2. 19,2 км – от пътен възел „Дерманци“ до връзката с път III-305 (Радювене - Каленик) включително пътен възел „Каленик“;

3. 17,8 км – от пътен възел „Каленик“ до път III-301 до връзката с път II-35 (Плевен – Ловеч - Троян), включително пътен възел „Плевен“;

4. 26,8 км – от пътен възел „Плевен“ до връзката с път III-301 (Летница – Ловеч) включително пътен възел „Летница“;

5. 23,2 км – от пътен възел „Летница“ до връзката с път III-303 (Бутово – Павликени) включително пътния възел от км 166+144,09 до км 189+344;

6. 32,6 км – от пътния възел на път III-303 до път I-5 (Русе - Велико Търново) включително пътния възел от км 189+344 до км 222+000.

Троянската Лазарица 2019

* За най-лична лазарка – с най-красив венец, кошничка и носия – тази година бе избрана Цвети Гечева * Поздравления за лазарките от рожденичката кмет Донка Михайлова
Празници
В средата – най-личната лазарка Цвети Гечева, Троян, Лазаровден, 20 април 2019 г.
НАД 30 ЛАЗАРКИ – най-малки, малки и малко по-големи, прелестни и нагиздени в шарени народни носии, с лазарски венчета и кошнички – радваха немногобройната публика на традиционната троянска „Лазарица“ (20 април, събота, централния градски площад „Възраждане“). Детският празник, опрян в народната традиция (лазаруването) и вече с над 20-годишна история, началото е през 1998 г., с който Троян отбелязва големия християнски празник Лазаровден, Христовото чудо с възкресението на мъртвия Лазар.

Над 30 най-малки, малки и малко по-големи лазарки дефилираха на троянския площад
ОРГАНИЗАТОР пак бе дамското гражданско сдружение „Българка Троян“ – инициатор и основател, с партньорството на Община Троян и НЧ „Наука - 1870 г.“. И макар че троянската Лазарица не доби очаквания размах и заявените в началните години амбиции да се превърне в мащабно общоградско събитие, мерещо ръст с ловешката Цветница, вече си има запазено място в троянския културен календар и радва малки и големи.

Водещите Никол Илиева и Стефани Лалева
И ТОЗИ ПЪТ „метеорологията“ не бе ласкава към празника, а хладното време попритесни майките и бабите на малките лазарки; но поне не валеше и събитието не бе „прибрано“ в салона, както се е случвало в предишни години. Водещите пък бяха две от по-големите лазарки – тийнеджърките от троянското СУ „Св. Климент Охридски“ Стефани Лалева и Никол Илиева, които предадоха допълнително очарование и младежка енергия на празника. Имаше ги и традиционните лазарски надпревари – за изплитане на лазарски венец, рисунка (сега задачата бе да се нарисува българска шевица), декорация на великденско яйце, викторина с въпроси на лазарска тематика, имаше и нова „сръчна“ надпревара за изработка на вълнено килимче,

РАЗБИРА СЕ, във фокуса бе лазарското дефиле, а след това и награждаването (раздадени бяха 68 подаръка, научихме от председателката на „българките“ Цветомира Гечева). Хубав момент бе и поздравлението към малките лазарки, семействата им и към всички троянци от кмета Донка Михайлова, която бе рожденичка в този ден и на свой ред получи голям букет и поздравления от организаторите. За най-лична лазарка – с най-красив венец, кошничка и носия – тази година бе избрана Цвети Гечева.

За отколешната Лазарица в нашия край разказва директорката на троянския Музей на занаятите Елеонора Авджиева:

Лазарки от мах. Геновска, с. Балабанско, Троянско, към 1943 г.
Лазаровден – събота, една седмица преди Великден. Лазаруването е характерно в неговия училищен вариант. Малките лазарки се водят по къщите от техните учители. Те са облечени в нови дрехи (сукманчета), косите им са сплетени в много плитки и носят цветни венци на главите си. Всяка лазарка носи кошничка в ръка, в която събира подаръците. Домакините даряват лазарките с яйца и дребни пари.

В селата Голяма Желязна и Ново село детското лазаруване продължава с изпълнението на обичая кумичене. След приключване на обхождането на къщите една възрастна жена завежда момичетата край реката, гощава ги с качамак и ги кара заедно да пуснат венчетата си по течението на водата. Венчето, което изплува най-напред, определя коя от лазарките ще стане кумица на групата. На втория ден от великденския цикъл майката на кумицата кани всички лазарки в своя дом и ги гощава богато. Тогава момичетата си разменят и червени великденски яйца.

От страницата на Музея на занаятите във фейсбук

Т21 

Още по темата:

Априлското въстание – причини и изводи за съвремието

* Иван Хаджийски: „Недоволство има във всяко общество, над което стои власт, била тя своя или чужда... Но не всяко недоволство дава въстание“ * Преповторят ли се ония условия, а наченки на това има, то резултатът няма да закъснее!
Уроците на историята 20 април 1876 г.
Мариян Данчев
Авторът Мариян Данчев е троянец, корените му са от манастирското с. Орешак. Непоправим родолюбец и непоправим оптимист, твърдо вярващ в жилавия български ген. Спомоществовател на редица добри троянски каузи. Организатор на актуалната гражданската дискусия „Предизвиквам промяната“.

ДА СИ ПРИЗНАЯ честно, твърде късно се запознах с творчеството на изключителния народопсихолог и наш съгражданин Иван Хаджийски. Мъдростта „По-добре късно, отколкото никога“ в случая се оказа вярна, още повече защото за да оцени човек истински едно нещо, му е нужна известна зрялост. Разбира се, не с всичко писано от него мога да се съглася, в определени елементи от творчеството му прозира общоналагащото се по онова време мислене, базирано на крайния исторически материализъм. Но без никакво съмнение геният на Хаджийски е изключителен! Особено ме впечатли студията му „Психология на Априлското въстание“, в която големият троянец се стреми и изяснява истинските причини за избухването на въстанието. Не е възможно в статията си да приповторя всичко, добре е всеки зрял българин да я прочете.

В „ПСИХОЛОГИЯ на Априлското въстание“ освен уточняването на важни исторически истини, някои от които сме изучавали в училище по история, но не точно така, от написаното могат да се извадят полезни изводи, които хич не са без значение за нашето съвремие и бъдеще. Акцентът на Хаджийски е насочен именно към причините за въстанието, защото както той пише: „Недоволство има във всяко общество, над което стои власт, била тя своя или чужда... Но не всяко недоволство дава въстание... И само при известни особени условия недоволството стига  точка на кипенето, на отчаянието, когато счупването на установения ред чрез въстание се явява едничка възможност на народа, който не може вече по старому“; и още: „Априлското въстание не е първото ни въстание против турското иго. Единствено то обаче бе подготвено и изнесено от една масова, всебългарска вътрешна въстаническа организация. И на второ място, единствено то не бе подбутнато отвън, не бе подобно повечето минали въстанически опити военно-тилова маневра, а бе дело чисто народно, дело на въстаническата самодейност на народа ни“. 

Иван Хаджийски, 1943 г.  „Хвърковатата чета на Бенковски“, 1909 г., худ. Петър Морозов
ТИЯ ХАРАКТЕРНИ качества на Априлското въстание, прибавени към факта, че „във въстаническите дружини на Бенковски, на Бачо Киро, на Цанко Дюстабанов влизаха не хъшове, нехранимайковци, хора без занаят, без дом, челяд и бит, а селяни и занаятчии – хора собственици, хора стопани, привързани с тяло и душа към последната клечка от своя имот“, повдигат особено настойчиво въпроса за „онези нови условия, които създадоха качествено новия момент в старото недоволство от турските подтисничества“. „Обикновените обяснения за причините на Априлското въстание: Завладяването ни от турците, установило петвековно „тъмно“ робство, непосилни данъци, ангарии, произвол на турската администрация, произвол на отделни турски чапкъни, не обясняват защо не се създаде въстаническото движение преди издаване на Хатишерифа и Хатихумаюна, дори преди реформите на Митхад паша, а едва след тях?“, казва Хаджийски. Търсейки отговорите на тези въпроси той обикаля с колелото си всички въстанически места и средища на революционната дейност, разпитва живи съвременници на революционната дейност отпреди Освобождението.

И СТИГА до следните убеждения за непосредствените причини за въстанието: „Не е вярно, дори смешно е да се твърди, че въстанието било предизвикано само от непоносими данъци, произвол на турската администрация, безчинства на частни лица турци, обезчестяване на жени, дишхакъ и други насилия. Данъците преди въстанието в местата, които лично съм посетил, решително не са били непоносими, особено като се сравняват с днешните (става въпрос за времето на Иван Хаджийски – бел. моя). Никъде не чух оплакване от непосилни данъци. Вярно е, че на места събирачите на данъци, в мнозинството си българи, са вършили известни злоупотреби, но такива злоупотреби били възможни в по-затънтените краища и почти били изключени в местата, където избухна въстанието, защото там винаги българщината е била будна и не е позволявала такива безобразия поне малко преди въстанието“.

СЛЕД ПОДРОБЕН анализ на всяка една от възможните причини за въстанието Иван Хаджийски стига до ясното и категорично становище за основната причина, натежала най-много „неспособността  на разлагащата се турска феодална държава да осигури имота и живота на своите поданици, особено на българите“. „Тази негодност – пише Хаджийски, – се разкри най-вече, когато след Кримската война през 1856 г. в България бяха преселени към 200 хиляди черкези, които подложиха на грабеж селяни, търговци и занаятчии. По тази линия в революционното движение влязоха заможни еснафи, имотни селяни и малкото чорбаджии в Габрово и Тетевен“. Авторът очертава променената ситуация след черкезкото преселване, което става по взаимно споразумение между двете империи – Руската и Османската, след края на Кримската война и най-масово в периода 1863-1864 г. и в следствие на продължителна война геноцид от страна на Русия спрямо черкезкия народ. Черкезите като мюсюлмани са подложени на унищожение и преследване от страна на православна Русия, безмилостно са убивани и гонени от родните им територии. Които от тях остават живи, са преселени през Черно море по нечовешки начин и принудително заселени по българските земи. Идвайки тук, по волята на османската власт, за да засилят турския елемент в стратегически места, съвсем разбираемо започват безчинства и отмъщение спрямо местното християнско население.

„ПРИ ПРИСТИГАНЕТО на черкезите българското население било заставено ангария да им изкорени гора за ниви и да им направи къщи. Обаче тези диви номади не били свикнали да превиват гръбнак над ралото. Те счели за по-лесно и удобно препитанието чрез грабеж. Започнала ерата на черкезките обири. Пропищяло дете в майка!“ За кратко време черкезите станали „бич за земеделците и ужас за търговските кервани“; „Откакто дошли, селянинът вече не знаел кое е негово, кое черкезко… Вкусът на черкезите към предмета на кражбата им не познавал никаква взискателност. Принципът бил „каквото падне“: закачена дреха на някое дърво, козинява торба, добитък, черга и всичко останало, което отговаряло на едно единствено условие – да може да се носи на кон или да тича след него. Особено любим предмет били белите български навуща, каквито черкезките дами не знаели да тъкат. Българин, обут с бели навуща, виждал ли, че срещу него препускал черкезин, още от далеч почвал да ги сваля, иначе черкезинът му теглел куршума и го събувал“.

ПОДОБНИ животоописания за живота на българите през турско аз лично съм слушал немалко в моето детство. Те са оформили и представата ми за ония тъмни времена на петвековно тежко робство. Вземайки предвид обаче писаното в студията на Хаджийски, а и редица писания, които в днешния информационен век вече не могат да бъдат избирателно прикривани, стигам до извода, че представите ми за „ония времена“ се нуждаят от малки, но съществени корекции.  Корекция се налага за понятието робство, ако приемем, че роб е човек без никакви права и собственост, освен правото му да работи безвъзмездно на своя господар, получавайки само това, което му е нужно и колкото да не умре от глад и от студ, то ясно е, че нашите прадеди българи не са били роби. Достатъчно е само да споменем султанския указ за автономността на занаятчиите по българските земи още от 1773 г. И че не е роб онзи, който като произведе нещо, го продава на своя „робовладелец“. Знаем също и за учудването на руските войници, дошли да ни освобождават, когато виждат благосъстоянията на българските села, църкви, училища, домове и т. н.; след като  самите те, руските войници, са били безимотни крепостни селяни. Тук е важно да уточним, че картините за безчинствата по турско в основни линии се отнасят за един кратък период, за времето на „черкезкото гостуване“, като съвсем умишлено ни е вменявано, че това е било за близо 5-те века на турско подтисничество.

СЪВСЕМ ясно трябва да си направим и важният извод, че българите не са били чак толкова безропотно търпеливи, колкото ни убеждават някои. Митът за „волското търпение на българина“ се вижда несъстоятелен, вземайки предвид някои обективни исторически сведения. „Турската феодална експлоатация (данъци и повинности) в никой случай не е превишавала тази във Второто ни българско царство. Нещо повече – привилегированите раи получиха положение по-благоприятно от това, което имаха при българската власт. Вън от това турското завоевание освободи българското население от българска феодална кристализация, военна повинност, непрекъснати вътрешни размирици, както и от военните ангарии: хранене на войски, превоз, строеж на крепости и прочее“, уточнява Иван Хаджийски. И продължава: „До черкезите – казваха ми всички – никой не е помислял за въстание. Но откакто дойдоха те, не можеше вече да се живее, не можеше да се търпи. Животът стана непоносим“.

БЕЗ ДА СЪМ историк и без да съм изследвал кой знае колко различни исторически източници, за мен е достатъчно да прочета животоописанието за състоянието по нашите земи из пътеписа на Феликс Каниц „Дунавска България и Балканът“ (1868 г.). За да призная, че дори днешното ни цивилизовано положение век и половина по-късно не говори в своя полза спрямо тогавашното: „Колкото наближавахме манастира (Троянския) – пише унгарският пътешественик, – толкова долината на реката ставаше по-широка. Пред нас все повече се разкриваше благосъстоянието и правилното управление на имотите на манастира. Срещнахме хубави стада по сочните пасбища, просторни ниви със зърнени храни и царевица , а между тях-овощни градини и лозя, както и чудни горички орехови дръвчета“. Този малък цитат показва материалното благосъстояние, а следващият го допълва с описание манастирското училище: „През есента и зимата, въпреки снега и студа, броят на учениците достига 100 и повече (сами си направете сравнение колко са днес учениците в училището в манастирското с. Орешак – бел. моя ). И това става, въпреки че няма принудително обучение и че няма външни фактори, които да контролират посещението в училището. Малките балканджийчета, носейки обеда си в торбички, се обучават освен на черковнославянски език и на музика и пеене, смятане , малко география и история. Сравнението с някои западноевропейски планински области съвсем не говори във вреда на далечните Балкани“. Та дори и само тези малки описания на тогавашния живот показват, че за робство в истинския смисъл и дума не може да става. Та ако това са резултатите на тогавашното  робство, то сериозно би трябвало да се замислим – днешното какво е?

И ТАКА, да не се разпростирам много, че статията пак стана много дълга, дължината на писаното днес е обратно пропорционална на броя на читателите, а изводите са много важни:
• ПЪРВО. Пак казвам, българите както и преди, така и през турско не са били никога безправни роби! Нито са били волски търпеливи! Щом бива заплашен животът им, животът на техните близки, сигурността на имота им те се организират и въстават. Само 10-12 години изминават от черкезкото преселение в България до Априлското въстание, като революционните борби почват още от преди това. Добре е това да се знае, та да не си правят някои криви сметки, защото българите и днес няма да бъдат безкрайно търпеливи! Преповторят ли се ония условия, а наченки на това има, то резултатът няма да закъснее!

• ВТОРО, политиката на имперските сили оттогава и до днес не се е променила много, за имигрантската политика става дума.

• ТРЕТО, както виждаме исторически, различните етноси по нашите земи могат спокойно да си съжителстват заедно. Но стигне ли се обаче до разнопоставеност, до неспособност на властите да осигурят равни права и задължения на своите граждани, независимо от етноса, до това един етнос да не спазва законите за сметка на друг, то нещата не отиват на добре!

ПОЗВОЛИХ си да използвам тези няколко цитата от творбата на Иван Хаджийски, но препоръчвам на интересуващите се  за по-голяма яснота да я прочетат цялата. Може да прочетете също така историята по преселението на черкезите, както и книгата „Дядо Иван мит или действителност“ на Асен Димов. В нея е описано как положението на българите през турско се влошава най-вече след започването на руско-турските войни. Ще разберете колко пъти руските войски са минавали Дунава без да ни освободят. Колко стотици хиляди български семейства са преселени в Молдова, Украйна, Бесарабия и колко хиляди черкези и татари са ни изпратили братушките в замяна. Неща, които трябва да се знаят, те не са се случили чак толкова отдавна!

Мариян Данчев

Още от същия автор:

"Тоникс 96" ООД предлага работа

Мебелна фирма 
„Тоникс 96“ ООД, Троян

предлага работа за 
МАШИННИ РАБОТНИЦИ – МЪЖЕ И ЖЕНИ

Добро заплащане!

За контакти: 0888/722423

 

©2009 Троян 21 - статии | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |