Пак отвориха баровете и дискотеките?!

* На 9 юли Ананиев заповяда – затварят барове и дискотеки, а сватби, балове, кръщенета и други празненства да са с до 30 души празнуващи * На 12 юли с нова заповед министърът отмени забраните

Хубава работа, ама Ананиева

СЪС СВОЯ заповед от четвъртък, 9 юли – № РД-01-393/ 09.07.2020, здравният министър Кирил Ананиев разпореди ново затягане на противоепидемичните мерки: затварят дискотеките и нощните увеселителни заведения (барове, пиано-барове, нощни клубове и други подобни), като такъв тип заведения могат да работят само на откритите си площи при заетост до 50% от местата и при спазване на физическа дистанция от 1,5 м; груповите празненства на открито и закрито, включително сватби, балове, кръщенета и други, могат да се провеждат с не повече от 30 души и с изискването за спазване на физическа дистанция между празнуващите от 1,5 м; областните управители, областните оперативни щабове и кметовете могат да въвеждат допълнителни противоепидемични мерки, отчитайки данните и конкретната специфика за своите области/общини

Кирил Ананиев
НО В НЕДЕЛЯ, 12 юли, министър Ананиев издаде нова заповед – № РД-01-399/12.07.2020, с която отмени действалата два дни четвъртъчна заповед?! Защо е тази отмяна не е съвсем ясно, тъй като в последните дни няма спад в броя на заразените и индикации за облекчаване на епидемичната ситуация в страната. Неделната заповед влиза в сила от 13 юли и е със срок на действие до 15 юли. Като новото е, че дискотеките, баровете, пиано-баровете, нощните клубове и други подобни нощни заведения за развлечения ще могат да работят както на открито, така и на закрито при „заетост на местата не повече от 1 човек на квадратен метър“. Отпада и изискването груповите празненства на открито и закрито, включително сватби, балове, кръщенета и други подобн да се провеждат с не повече от 30 души – единственото изискване е да се спазва физическа дистанция между празнуващите от 1,5 м плюс обичайните противоепидемични мерки. Остава валидно правомощието на местните власти в случай на необходимост да могат да въвеждат допълнителни противоепидемични мерки.

Т21

Още по темата за коронавируса:

Какво е неврастения? (23)

* „Тази дума плаши само със звученето си. Но всъщност тук става въпрос за синдром на умора“
 
Цветелина Цветкова
Колонката на психолога
АВТОРКАТА Цветелина Цветкова е възпитаничка на Езиковата гимназия в родния си Ловеч и магистър по психология от Софийския университет, доскоро софиянка – цели 14 години, но решила да живее в Троян. По думите й – обмислен избор и с добри очаквания. Специализирала е когнитивно-поведенческа психотерапия и има сериозен опит в работата с деца със специални образователни потребности. „Колонката на психолога“ е два пъти в месеца, по различни теми, които имат общо с психологията. „Казвам се Цветелина Цветкова и съм клиничен и консултативен психолог. Моята специалност ме заведе от Ловеч в София, а мъжът ми ме доведе в Троян. Надявам се в тази рубрика да свържа всички места и неща, на които държа“, това ни написа тя в краткото въведение към първата си „троянска“ статия. Но след няколкото троянски месеца последва промяна – не от разочарование, както ни обясни, а заради професионални ангажименти на съпруга лекар. Коментарът й: „Отново в София, но често в Троян“; а „Колонката...“, разбира се, продължава.
Т21

ТАЗИ дума плаши само със звученето си. Но всъщност тук става въпрос за синдром на умора. Неврастения е термин, който за първи път е използван още през 1829 г. и буквално означало слабост на нервите. Най-общо казано това невротично разстройство може да се обясни като резултат от изчерпването на енергийните резерви на централната нервна система и се наблюдава по-често сред хора с много висока степен на ангажираност, работещи в конкурентна работна среда, живеещи по градовете – описание на по-голямата част от населението.

В ПРОЯВИТЕ на това разстройство се наблюдават значителни културални различия, като се срещат два основни типа, които се припокриват в значителна степен. При първия тип основна черта е оплакването от нарастваща уморяемост след психично напрежение, често свързана с известно снижение на професионалното функциониране или на ефективното справяне с ежедневните задачи. Умствената уморяемост обикновено се описва като неприятно нахлуване на разсейващи асоциации или спомени, затруднения в концентрацията и неефективно мислене. При втория тип акцентът се поставя върху чувството за телесна или физическа слабост  и изтощеност след минимални усилия, придружени от чувство за мускулна болка и невъзможност за релаксация. И при двата типа често се срещат множество други неприятни телесни усещания като замаяност, главоболие от напрежение и чувство за обща нестабилност. Често се наблюдава безпокойство относно понижаващото се психично и телесно благополучие, раздразнителност, в различа степен изразени лека депресия и тревожност. Сънят също често е нарушен – както под формата на нарушен сън, така и на поспаливост.

ОТЛИЧИТЕЛНИЯТ белег на синдрома е акцентът, който поставя пациентът върху уморяемостта и слабостта и неговите опасения относно понижената си физическа и психическа ефективност. Няма конкретно лечение за синдрома на умора. Неговият фокус пада върху подобряване и облекчаване на симптомите. Голяма част от болните са тревожни и депресивни. Лекуването на тези симптоми може да улесни решаването на затрудненията, свързани с това разстройство, когнитивно-поведенческата психотерапия също показва добри резултати.

Цветелина Цветкова,
клиничен и консултативен психолог

 Още в „Колонката на психолога

Отива ли си Бойко, едва ли…

* Защото от сегашните играчи на политическия терен няма кой да му заеме мястото, народът, който не го иска, още по не иска другите, а зад/над всички тях се извисява една обемна сянка, която реди пъзела * Христо Иванов направи заявка, но още е рано да се каже
 
Генадий Маринов
Позиция

НА 7 ЮЛИ се случи нещо потресаващо. На плажа Росенец до Бургас, който е публична държавна собственост – т. е. е на всички (ни) и за всички (ни) и според законовия си статут не може да бъде купуван и продаван – няколко мутроподобни момчета по къси гащи, шарени тениски, с пищови и черни чантички („диагоналки“) през рамо, категорично отказващи да се легитимират, брутално избутаха/не допуснаха трима български граждани. Сякаш са някакви безправни роби, някаква второразрядна човешка „шлака“, нищо че бяха бившият правосъден министър и лидер на коалицията „Демократична България“ Христо Иванов, съпартиецът му Иво Мирчев и бургаският общински съветник Димитър Найденов, пък и това има ли значение. И нищо, че кротко и възпитано си представиха документите за самоличност и обясниха защо са тук.

Христо Иванов дебаркира на българския бряг, зад него са Догановите сараи, 7 юли 2020 г.
Мутроподобните без обяснение изблъскват пристигналите
Блъскането ставаше все по-ожесточено
ИЗБУТАХА ги настървено, едва ли не с наслада. А се усещаше, че ако не бяха камерите, щяха да ги бият и пребият. И всичко това в името на една тъмна полуполитическа и полуолигархична фигура, ползваща се със солидна външна (руска) подкрепа, Ахмед Доган, който явно е по-важен от всички в тази държава. И е толкова силен, че може да си прави каквото си поиска – и с държавната собственост, и с всичко?! Да обобщим – на Росенец лъсна едно тотално неуважене на българските закони, една тотална българска бездържавност.

ВСИЧКО стана още по-страшно, когато се разбра, че мутроподобните биячи са служители на държавната служба НСО, т. е. тези бабаити, гаврещи се и рушащи законността и държавността, са държавни служители. И то такива, на които се плаща да я пазят (законността и държавността)? А ситуацията доби зловещ вид, когато един от мутроподобните служители на НСО изскубна побитото от г-н Иванов на българския бряг българско национално знаме и го захвърли като боклук при боклуците в едно кьоше. Това бе поругаване на най-яркия държавен символ, гавра с държавата ни, държавна измяна. За подобно нещо в нормалния свят изменниците щяха да бъдат съдени по бързата процедура и вече да са зад решетките. Тук все още нищо. Всъщност, по едно време на плажа пристигнаха полицаи и вместо да закопчеят изменниците, или поне да им поискат документите, ги гледкаха почтително и съучастнически… Бог да пази България!

Пристига полицията и проверява само... блъсканите. Бог да пази България!
СЛУЧИЛОТО се на Росенец преля чашата и на безкрайното българско търпение. Оттук последваха другите неща – масовите протести срещу правителството и лично срещу премиера Бойко Борисов, контрапротестът от страна на управляващите, героическата поза с вдигнат по партизански юмрук на президента Румен Радев, включванията, но не от трибуната, на Корнелия Нинова и Мая Манолова, сърдитият брифинг на главпрокурора Иван Гешев, кърджалийските автобуси към Росенец, предугадени/подсказани от премиера и т. н.    

Президентът Радев – с вдигнат юмрук и гръмогласен вик „Мафията вън!“, 10 юли 2020 г.
Главпрокурорът Гешев – на брифинга, изобилстващ с политически внушения, 10 юли 2020 г.
БОЙКО определено е притеснен – той е политик с невероятен (политически) инстинкт и още по-голям такъв да надушва народните настроения – и няма как да не е усетил, че чашата прелива. Че случилото се край Догановите сараи на бургаския плаж може да помете всичко; съвпадението с приемането ни в чакалнята на Еврозоната не променяше нищо. Радев от своя страна усети звездния си миг на народен водач и побърза да яхне недоволството със споменатия вдигнат юмрук и гръмогласния вик „Мафията вън!“, посочвайки, че мафията е в правителството и прокуратурата. Президентското включване обаче (ми) звучеше някак „кинаджийско“ и бутафорно; но някои ще кажат, че омаловажавам ролята на Радев. Не мисля така – ако той беше истински водач на народа срещу мафията, щеше отдавна да е повел битката, и не на приказки, а с дела (мантрата, че президентът нямал достатъчно правомощия, е празнословие и оправдание); и щеше да я е повел без да хвърля око за одобрение от Кремъл. Левичарките Корнелия и Мая, които също имат своите нелоши политически инстинкти, се усетиха, че когато се ритат атовете, магаретата трябва да стоят по-встрани; и след като в началото се мярнаха на трибуната, последва снишаването им. Другият уж неполитически играч, главпрокурорът с каскета Гешев – той демонстрира прокурорски характер и вероятно някои провидяха заявка да сложи на място цялата прогнила политическа класа. Но така ли е? Споменатият прокурорски брифинг, изобилстващ с политически внушения, подсказваше друго, действията (вербални и други) около и по време на кризата също, избирателното разследване на едни есемеси и неразследването на други есемеси (и снимки) – и то. Подсказваше, че Гешев не е това, за което се представя и което ни се иска да е, българският Фалконе, да, ама не.

Премиерът Борисов сред симпатизантите си – усмихнат, но и притеснен, 10 юли 2020 г.
Сред протестиращите срещу правителството, 10 юли 2020 г.
И СЕГА НАЙ-СЪЩЕСТВЕНОТО – защо Борисов не си тръгва. Ами защото от сегашните играчи на политическия терен няма кой да му заеме мястото. А народът, който не го иска, още по не иска другите. Пък и зад/над всички тях се извисява една обемна сянка (Дилян Пеевски), която реди пъзела, по чия поръчка е отделен въпрос. Христо Иванов направи заявка, но още е рано да се каже дали е сериозна, тия дни ще си проличи. А пропо – какво се случва с изменниците, поругали българския флаг и българската държавност на плажа Росенец; и кой ще поеме отговорността за този грамаден НСО позор, едната само началническа оставка не стига?

Генадий Маринов 

Спомени за Митака (1)

* „Караше хората около него да се възхищават на силата му да постига това, което много трудно се е постигало и тогава, и сега – хармония със себе си и заобикалящия го свят, и неистова свобода на духа“

д-р Дора Константинова
Личности

Авторката доц. д-р Дора Константинова е родена в София през 1942 г. Завършва медицина през 1966 г., специалност алергология, и работи повече от 40 години в Националния център по заразни и паразитни болести, понастоящем е консултант в Медицински център „Медкрос“ в столицата. Преди много години попада в Острец (сега Априлци) и е омагьосана от красоти и хора, и така до днес. В поредния си материал, писан специално за Т21, столичната лекарка ни разказва за още един незабравим, но (по)забравен наш земляк – натурализираният остречанин, планинар, чешит и най-вече художник  Димитър Цветков-Митака (1927-2016). Т21

Димитър Цветков-Митака като млад
ЗА ПЪРВИ път на гости при Митака ни заведе моят свекър, накъде около 1973-та или 1974 г. Тъкмо и ние с общи усилия си бяхме спретнали една къщичка на 40 кв. м. (такова беше времето) близо до къщата на Митака. Аз вече познавах някои местни хора, но за него само бях чувала.

ДИМИТЪР ЦВЕТКОВ по прякор Митака е бил хижар на хижа „Васил Левски“ 8 години – от 1957 г. до 1965 г. От 1965 г. до 1968 г. е работил в метеорологичната станция на връх Ботев. Влюбва се в острешката котловина и решава да се установи там. Като започва през 1969 г. да си строи къща, в която остава до края на живота си (2016 г.). И той тогава е бил новодомец, хубав мъж на ненавършени 50 години, съвсем скоро слязъл от планината. Моят свекър на младини е бил сериозен турист, познаваше Балкана, а и хората, които са били на хижите или вече са се пенсионирали. Така Острец за „резиденции“ си бяха избрали до онзи момент три „легенди“ – Благо, Ильо и Митака. Познавах и другите, но слабо.

ТА ЕТО НИ в двора на Митака. При него външни врати, огради, охрани нямаше. Кучето извести, че идват гости. Не мога да кажа, че не сме се вълнували. Планинар, хижар, метеоролог, планински спасител и накрая – художник. Ужас! Как ли ще ни посрещне, какво ще си говорим? Лаят чу леля Цветана, майката на Митака, посрещна ни, излезе и Митака, свекър ми ни представи, като беше особено горд, че аз съм лекар и че си има най-после внучка. Не усетихме как от дума на дума влязохме в хола – приятна, по-скоро малка стая с големи прозорци, с продълговата ниска маса, пейки покрити с възглавнички, много картини и много книги. На стената висяха и алпийските „такъми“. На вратата към вътрешността на къщата с виненочервена блажна боя беше изписано „Ars longa vita brevis” (Изкуството е вечно, животът е кратък) .

НЕ СИ СПОМНЯМ кой направи кафето, но беше страхотно! Езиците ни се развързаха, Митака заразказва спомени, ние също бяхме ходили тук там из Балкана, но разговора водеше той. Открихме, че и той, и ние харесваме импресионистите и въобще – пълен „консенсус“. За това гостуване разказвам подробно за да могат читателите поне малко да се потопят в магичната атмосфера на този гостоприемен дом.

Митака в ателието си
ДОМЪТ на Митака беше построен не върху обикновен парцел, а сякаш сред гората някой е градил основите, дебели, от речни необработени камъни. От тях се издигаха тухлени стени, измазани с груба мазилка. Къщата беше опасана  от всички страни от панорамни стъкла с изключение на севера, откъдето идвали най-силните бури, дъждове и градушки. Малката тераса, както и всичко друго, беше артистично обособена от Митака с естествени подпори от обелени борови дървета с повече чепове и не съвсем до края изрязани клони. Всичко това бе покрито със златисто-кафяв лак. Подпорите служеха и за закачалки на много джунджурии, както и на раници, якета, палта на приятелите, идващи директно от планината. Имаше и втори етаж, където се намираше ателието на художника – голяма стая със специално изложение и покрита тераса, там съхнеха платната след грундиране. Покривът беше ламаринен. За него Митака шеговито казваше – не е красив, но е сигурен и вечен. Сам го грундираше, но накрая, като остаря много, вече не можеше.

ТОГАВА с Митака живееха майка му и синът му – Страхил, палаво  момченце на около 6-7 години. Бащата на Митака също бил запален планинар, но не колкото сина си; настоящият хижар на хижа „Васил Левски“ Вълко Съботинов ни е казвал, че той починал от инфаркт при едно от посещенията си на хижата през 1961 г. и е погребан източно от нея в гората. На гроба му има скромен кръст. Митака се беше разделил със съпругата си - майката на Страхил, и той се грижеше за сина им, а тя за момиченцето им. Бяха запазили прекрасни отношения помежду си, но на нея явно са и бяха дошли в повече хижарствата и митарствата на съпруга й. Поувлякох се малко, но исках да предам атмосферата, в която живееше художникът с близките си.

СЛЕД ПЪРВОТО посещение, отначало плахо, а после по-спокойно, започнахме да посещаваме обителта на художника. Винаги беше вълнуващо – кафенцето, разговорите за всичко, каквото се сетите, но най вече за любими неща и хора, за изкуство, а и за прозаични неща като как да си опечем манатарки на плоча или как се прави най-вкусното сладко от дренки. През есента и зимата, когато се е случвало да сме в Острец, у Митака се пиеше най-ароматния чай от сухи шипки и билки. Тогава моабетите се преместваха в голямата стая, която му служеше и за спалня през есента и зимата. В средата на стаята бумтеше стара печка на дърва, стоплящша тялото и духа през студените дни. И почувствахме с гордост, че Митака ни прие за приятели.

„Хижа „Васил Левски“, худ. Митака
ЗАПОЧНАХМЕ да ходим заедно на разходки из Балкана. Той ни разкри някои други, считани за особняци хора от района на Острец. Така се запознахме с Дянко Дянков -  самоук майстор оръжейник от Видима; освен сахани, джезвета, медни чинии той ремонтираше стари и майстореше нови оръжия. На следващата година ни запозна с Ильо Гичев, обиколил българските планини, спирал се по хижите, задълго живял на Мусала като метеоролог и накрая избрал Острец за постоянна обител. Къщата му беше в Горни Острец, беше изградена навътре в двора, а на портата имаше еленови рога. Ильо не можа дълго да се радва на старини и природа. Почина при нещастен случай. Другият, с когото се запознахме, беше един дърворезбар. Забравила съм името, но винаги ще помня двора на къщата му, пълен с причудливи изсъхнали клони и корени, в които природата беше сътворила най-различни форми – птици, животни, ангели, демони, дори някои бяха спирали като фунии към гърлото на пещери; той беше самоук, но изключително надарен дърворезбар.

„Хижа „Козя стена“, худ. Митака
НА МНОГО неща ни научи общуването с художника алпинист, но най-вече ни научи или по-скоро затвърди у нас чувството, че по-велико нещо от природата няма, че тя не може да бъде покорена, че тя допуска до себе си избрани хора, че съжителството ни с нея трябва да е добронамерено, кротко, без излишни рискове, но и без необосновани страхове. Точно тези, наглед разбираеми и обикновени, неща ни внуши постепенно общуването с тази нестандартна личност. Митака за нас беше една мини природа – с разказите си, с картините, от които струеше неподправен оптимизъм и вечно търсене на съвършенство, с искрената си любов към животните, с които твърдеше че „разговарял“. Няма да забравя чудните дървета в двора му, както и воденичния камък, незнайно как озовал се там, опушеното огнище от плочи. Синът си Страхил възпитаваше най-вече с примера си как преодолява препятствия от всякакъв род, как не се интересува от дребнави, недобронамерени приказки и че природата и добрите хора са най- важното в този живот. Това го правеше не с приказки, а с личен пример. Най-голямото удоволствие за нас бяха екскурзиите, в които неизменно като по-малък участваше и Страхил, както и наши приятели, с които Митака също намери общ език.

МНОГО СА местата из Троянския Балкан, на които Митака ни заведе. Най-силен спомен остави у мен, а вероятно и у останалите приятели, посещението на току-що построената с много труд от троянските планински спасители, база на Бъзов дял, съвсем близо до хижа „Плевен“. Пътят до там няма да описвам подробно, макар че гледките към Северния Джендем са грандиозни, а още повече когато си в компанията на професионален планинар. Там в зависимост от сезоните той ни показваше планински диви кози, малки или по-сериозни лавини, местата, където се практикува алпинизъм, откъде човек може да се измъкне нагоре между скалите.

БАЗАТА беше едно малко бижу. Тя беше изпипана от функционална гледна точка, но и безкрайно уютна и удобна за младите тогава Георги Златев, съпругата му Дора и двете им невръстни дечица. При тях ни заведе Митака. Там останахме да преспим на втория етаж, на нови, лъхащи на прясно рендосано дърво нарове. Бяхме наредени пет или шест души (не помня вече) като „кебапчета“, но това не попречи на спокойния ни сън. Бяхме на Балкана, бяхме на гости на планински спасител (нещо, което не съм очаквала, че ще ми се случи), бяхме радушно приети от цялото семейство и най-важното – бяхме далеч от онова, което се нарича „цивилизация“. Този прост, уютен и удобен бит ни плени. Отвън имаше къщичка за лавинното куче Айгер, за което се говореше, че било не само от семейството, но понякога минавало на преден план като най-ухажвания член на фамилията Златеви. Близо до базата, в полите на ски пистата, имаше и малка зеленчукова градинка, в която редом растяха моркови, картофи, червено цвекло, зелен фасул. За домати, краставици и пипер условията били неподходящи .От Базата някои от нас се отправиха не да „покоряват“, а да изкачват Юмрука, надявайки се, въпреки че беше ранна есен, той да ни „допусне“ до себе си. Така и стана не без благословията на прекрасния слънчев и не много горещ  ден. Бях ходила и преди това на върха, но сега като че ли беше различно. Може би защото, благодарение на Гошо Златев и семейството му, кучето Айгер и, разбира се, Митака се чувствах член на една планинарска общност, което е много приятно усещане, за онези, на които е било писано да им се случи.

Априлци, 1997 г.
ДРУГОТО, което си спомням, беше раницата на Митака. Тя беше истинска алпийска раница със самар, виненочервена, с горен дълбок джоб. Такива тогава се брояха на пръсти. С нея той не се разделяше, когато излизаше от „колибата“,  основно на лов за продукти… Можеше да извади от нея всичко от първа необходимост – игла и конец, ножица, нож (разбира се), тефтер и молив за писане на впечатления, някоя и друга дрешка. И пак оставаше място за продуктите, които през 70-те и 80-те години на миналия век или бяха кът, или просто не се продаваха в смесения магазин. Например там яйца не се продаваха (за тях се разчиташе на личното стопанство) и ние ходехме с Митака, той задължително с раницата на гръб, в която освен топъл хляб от фурната на Острец, намираха място и яйца, купени от приятели, сланинка, някой и друг плод според сезона, понякога домати и краставици. Абе, въобще всичко. Тези „снабдителни“ разходки из Острец, придружавайки художника, ни бяха изключително полезни – запознавахме се с най-различни хора и по-късно знаехме къде „зимуват“ яйцата, зарзаватът, а и сланинката.

ГОСТИ в „колибата“, както той наричаше къщата си, нерядко бяха Елена Броке – българка, женена във Франция със съпруга си. Те му носеха хубаво кафе, което беше издигнато в култ в неговия дом, също и качествени маслени бои. Приятелите от планината, хижари, любители на планинските пейзажи, които той рисуваше, също не го забравяха. Почти няма вила в Острец без картина от Митака. У дома в София и в Острец имаме много негови картини. Последната, която казваше, че прави за нас, остана недовършена. Митака си отиде от този свят, сломен от тежка и нелечима болест. В последните му часове до него са били Зорка – пенсионирана милосърдна сестра (майка Тереза за възрастните хора, живеещи около нейната кукленска къщичка). Там са били и Валя и Аргир. Ние не бяхме в Острец тогава. Не съжалявам. Така го запомних жив, сладкодумен, обичащ планината, изкуството и живота.

„АЗ СЪМ ЩАСТЛИВ да живея без часовник на ръката и началник над главата“, казваше Митака. И караше хората около него да се възхищават на силата му да постига това, което много трудно се е постигало и тогава, и сега – хармония със себе си и заобикалящия го свят, и неистова свобода на духа.

(следва)
м. юни 2020 г., София
Доц. д-р Дора Константинова

 Още от същия автор:

Затвориха баровете и дискотеките – до 15 юли или второ нареждане

* Сватби, балове, кръщенета и други групови празненства – с до 30 души и на по метър и половина дистанция между присъстващите
 * Областните управители и кметовете с правомощия да затягат мерките

Кирил Ананиев
 Коронавирусът Актуално

СЪС СВОЯ заповед от 9 юли – № РД-01-393/ 09.07.2020, здравният министър Кирил Ананиев разпореди ново затягане на противоепидемичните мерки. Които, според текста на заповедта, ще важат от днес, 10 юли до 15 юли включително; но в характерния си противоречив стил г-н министърът на брифинг обясни, че мерките ще са по-продължителни – до второ нареждане.

НОВОТО е, че пак се затварят дискотеките и нощните увеселителни заведения (барове, пиано-барове, нощни клубове и други подобни). Същите заведения могат да работят само на откритите си площи при заетост до 50% от местата и при спазване на физическа дистанция от 1,5 м (което звучи напълно нереалистично и неизпълнимо – бел. ред.).

ДРУГ съществен момент е, че груповите празненства на открито и закрито, включително сватби, балове, кръщенета и други, могат да се провеждат с не повече от 30 души. Стои и изискването за спазване на физическа дистанция между празнуващите от 1,5 м (което и в този случай е напълно нереалистично и неизпълнимо, че и смехотворно – бел. ред.).

И ОЩЕ един важен момент в министерската заповед от 9 юли – областните управители, областните оперативни щабове и кметовете в случай на необходимост могат да въвеждат допълнителни противоепидемични мерки, отчитайки конкретната специфика и данните за своите области/общини. С други думи – в някаква степен отговорността и правомощията се прехвърлят на местните власти, но единствено в посока на затягане на мерките, а не обратно (в посока на разхлабване).

Т21

Още по темата за коронавируса:

 

©2009 Троян 21 - статии | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |