ДНЕС е особен ден, 24 февруари. Денят, в който преди точно четири години, на 24 февруари 2022 г., Европа, а и светът вече не бяха същите. И по най-бруталния начин осъзнаха, че злото е тук, войната е тук, че диктаторите и масовите убийци с власт като Хитлер и Сталин не са си отишли завинаги. На този ден, когато кагебисткият мъник, постигнал абсолютната власт в прогнилата си империя на злото – путин, нападна Украйна. Въпреки лъжите до последно, че няма да го направи, пропутинистките пропагандатори у нас ни „успиваха“ със същото и с наслада се подиграваха и гавриха с предупрежденията, дори когато бяха от най-високо ниво
(помните ли как рашистките подлоги Дачков и Волгин в национален ефир ръсеха обиди и вулгарности срещу тогавашния американски президент Байдън, който каза на света за предстоящото нападение, разбира се, без думичка да обелят, за извинение пък още по-малко, говоря за споменатите подлоги и подобните им, след като предупреждението стана факт – бел. моя).
ПОСЛЕ. После демократичният свят отрезвя, разбра, че не е разбирал чудовището от „империята на злото“ по определението на амерканския президент Роналд Рейгън
(„
всякога проклетата Русия“
я нарича ненадминатият български политик и дипломат Георги С. Раковски през 19. век, колко точно и проницателно – бел. моя), прекалено му е прощавала, че погрешно е подхождала към него като към нормален, че кръволокът не разбира от добро. Демокрацията, и особено европейската демокрация, плати данък за демократичността си, парадоксално, но факт. Но след това, постепенно, този процес продължава и днес, се взе в ръце и даде решителен и безкомпромисен отпор на злото, зае ясна, недвусмислена и категорична позиция. Със санкции, с военна подкрепа за Украйна, с финансова помощ, с логистика, с постоянни приятелски жестове
(пред очите ми са топлите прегръдки, неведнъж, на британския крал Чарлз III с украинския президент Зеленски, новия голям лидер на свободния свят, също Макрон, Мерц, Туск, Мелони, Санчес и крал Фелипе VI, из цяла Европа, в Канада, Австралия, Япония, Нова Зеландия и навсякъде в демократичния свят – бел. моя).
ДА ДОБАВИМ и жестовете на световните звезди в демократичния свят – музиканти, певци, писатели, ютубъри, спортисти, артисти, художници, журналисти и т. н., и т. н., които не спират да развяват украинското знаме по сцената, пишат текстове и книги, рисуват картини и карикатури, носят ярки украински знаци, с което по най-явния, силен и запомнящ се начин показват на милионите си фенове и на целия свят своята позиция. Пред очите ми е моят кино идол Робърт де Ниро, също любимият на жена ми поп певец Стинг, битълсът Пол Маккартни, Майкъл Дъглас и още, и още, и още…; немалко мислещи руснаци също
(„Ние, Форумът „Свободна Русия“ и нашите съмишленици, сме длъжни да помогнем на Украйна, защото победата за Украйна е победа за силите на свободата над силите на тиранията в една глобална война. Нещо повече, това е единственият шанс на Русия да намери път обратно към цивилизования свят. Не е гарантирано, че ще успее, но без тази победа е абсолютно невъзможно. Украинското знаме в Севастопол е единственият шанс за бъдеща свободна Русия“, написа и го е заявявал многократно безкомпромисният противник на путинския режим, легендарният руски шахматист Гари Каспаров – бел. моя). Целият нормален демократичен свят, неговите най-ярки личности, водачите му казват едно – не на войната, не на диктаторите, пълна подкрепа на Украйна и на нейния народ страдалец, вяра в победата. Казваха го от самото начало на войната, казваха го през всичките четири години, казват го и днес. Да добавим и многохилядните митинги в подкрепа, залели световните столици и други градове – скорошният в Прага, с чудесния чешки президент Петър Павел отпред, бе направо разтърсващ.
НИЕ? Ние, в България, затлачени от прорашистки и пропутински подлоги, от десетилетното пропагандно промиване на мозъците
(помните ли, дори в националния ни химн по комунистическо време имаше текст, че „с нас Москва е в мир и в бой“, в българския национален химн, пфу… – бел. моя), от рубладжии, копейки и глутници полезни идиоти, от глупави и едновременно продажни политици, от мижитурки на сцената, политическата и артистичната, от продължаващата с брутална настоятелност и явно намираща почва у нас пропутинистка и прорашистка пропаганда, от десарските и кагебистки мрежи, действащи и до момента, от една църква, оглавена от подобни типове и пропита от зловонния дъх на злото, и т. н., и т. н.
НЕ ВИДЯХМЕ един политик с власт, който ясно да заяви проукраинска и антипутинска позиция (всъщност имаше едно кратко изключение, когато премиерът Петков без да му мигне окото изгони от България 73 руски „дипломати“, т. е. руски агенти, после някои речи и срещи на премиера Желязков, който в крайна сметка се оказа стиснат за топките и направи наредения му завой). Не видяхме – с малки и редки изключения – български музикант, певец, шоумен, художник (изключвам няколко талантливи български карикатуристи – Комарницки, Николов, аниматорът Тео Ушев, братя Гюзелеви), артисти (и тук има малки, макар и ярки изключения – младият Алексиев, младият Финци, още няколко), че и журналисти в най-големите медии, които да си закачат на ревера украинска значка, да развеят на сцената украинското знаме, да заявят гръмко какво се случва и къде сме ние… Жалко, много жалко, тъжно, че и някак страшно – наистина ли сме толкова смотан и тъп народ, народ без съчувствие към страдащите, към борещите се за свободата и живота си (а преди век и нещо подаваме ръка на хилядите арменци, бягащи от кланетата в Турция, след това спасяваме евреите си), деградирахме ли, други ли станахме, някакво наказание Свише ли изкупваме…
И СЕГА, преди ден, служебният ни външен министър Надежда Нейнски ни даде надежда. Появи се с украинска значка на ревера на месечното заседание на Съвета за външната политика на Европейския съюз в Брюксел, а след това и на срещата в централата на НАТО. Ясно, демонстративно, категорично! Така както го правят лидерите в демократичния свят. Нещо повече, заяви ясната поддръжка на България за Украйна, ясни съюзнически ангажименти, ясна ненавист към диктатора и кървавата му агресия. Заяви и още нещо, което като че ли не се разбира достатъчно у нас – че битката на Украйна срещу агресора Русия е битка за всички нас, битка за свободна Европа, битка за България, че тази битка е и наша българска битка; цитирам: „Битката на Украйна с Русия е и битка за европейската сигурност. България не прави услуга на Украйна, това е наш национален интерес, ние няма как да приемем руските правила за мир“. Браво, Наде! Някога, при първата й управленска ангажираност в зората на демократичните промени у нас през 90-те години, я наричахме хубавото Наде. Хубаво си е! Слава на Украйна!
„АРТИСТИ ЗА ДЕЦА“ ни отвежда на пътешествие през времето и континентите – от родопското село Широка лъка до домовете за деца в Кения и срещи из Европа – в търсене на корените и дълготрайното въздействие на една изключителна театрална програма с международен обхват. Режисьорката Елена Панайотова се връща назад във времето – към възникването на програмата в местен дом за деца в Родопите и нейното развитие и пренасяне в Африка – за да разкрие силата на театъра за личностното развитие на детето, независимо от социалния му произход. 
.jpg)
ПЪТУВАЙКИ през различни държави и култури, филмът среща зрителя със спонсори, артисти, социални работници, директори на институции и пораснали вече деца, участвали в проектите през годините. Чрез архивни кадри (2011–2016) от два континента и трогателни лични свидетелства, документалният разказ показва как театърът и играта могат да бъдат мощен инструмент за овластяване, изцеление и социална промяна.
ОФИЦИАЛНАТА премиера на „Артисти за деца“ бе 29-ия „София Филм Фест“ (2025 г.). Филмът е носител на Награда за социален принос чрез изкуство с мисия на Петия фестивал на новото българско кино, Бургас (2025 г.), и присъства в селекциите на осем международни фестивали в България, Дубай и САЩ. Троян неслучайно е сред градовете домакини на представянето на филма – през 2023 г.в галерия „Серякова къща” гостува предшестващата го фотографска изложба „Далеч от Африка”.
ЕЛЕНА ПАНАЙОТОВА е театрален режисьор с тридесетгодишен опит. Поставила е над 40 театрални спектакъла на различни европейски и национални фестивали, отличавани с многобройни номинации и награди. Тя е дългогодишен преподавател в Университета по изкуства в Утрехт и в Нов български университет. Автор е на статии, есета, пиеси и книгата „Приложен театър: Теория и практики от България до Африка“. Този филм е нейния дебют в киното. 
