* „Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като
сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си
работи, са добили кураж да оправят работите на
цяла България?”
13 октомври In memoriam
 |
| Иван Хаджийски (1907 - 1944) |
Днес, на 13 октомври 2019 г., се навършват 112 години от рождението на Иван Хаджийски, на най-тънкия и проникновен анализатор на българската душа и бит и, за наша чест и слава, наш съгражданин, троянец до мозъка на костите си, създал великото си дело, стъпвайки именно на троянската основа. Разбира се, днес в града ни има честване на Хаджийски, поканени са да говорят историкът акад. Георги Марков и издателят Иван Гранитски. Ще бъдат поднесени и цветя пред паметника, който е хубав, но трябваше да е на друго място. И сигурно ще се чуят хубави и верни думи, вероятно ще се зададат и въпросите дали и доколко днес сме достойни за Хаджийски, нямащи еднозначен отговор. По традиция ние пък ще почетем Хаджийски като му дадем думата. Откъсът, който публикуваме, е от знаковото произведение „Оптимистична теория за нашия народ”, писан е през 30-те и е цитиран неведнъж, но това не го „изтърква”, напротив, от актуален по-актуален е.
Т21
„НИЕ НЕ МОЖЕМ да се похвалим с особена социална дисциплина. Държавна вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме въобще към имуществата на юридическите личности (общини, дружества), чието безнаказано „докопване“ е чисто и просто геройство. Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като на пряк извор на забогатяване? Съществуват ли у нас примери на нравствено линчуване обсебителите на обществени средства? Колко пъти е прилаган законът за преследване на незаконно забогателите чиновници, гласуван още през 1895 г.? Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането й на власт е създала този опасен прецедент?
ВЯРНО е по-нататък, че понятията „честност“, „чест“, „доблест“ нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама“, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи. Един мой чичо, възпитан в патриархалните традиции на абсолютната честност, напразно се опитваше да стане член-съдружник в някои софийски фирми.
– Защо бе, джанъм, съмнявате ли се в моята честност? – питаше той с отчаяно недоумение.
– Та тъкмо в твоята честност е всичката беля – бе отговорът.
ТРЯБВА ДА ПРИЗНАЕМ, че по този път у нас е установена презумпцията: всеки е мошеник до доказване на противното, съгласно която умните хора казват: Отнасяй се с всекиго като с мошеник; тежестта на доказване противното (опровергаване на презумпцията) лежи върху него. Нима българските канцеларски формалности между другото не са проява и на тази презумпция? Честта, това обикновено е качество на глупците, които с негова помощ сигурно и безвъзвратно си провалят кариерата. В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, отколкото половин килограм бяла халва с орехи? Защото не е въпрос само за даване на пари: трябва известно усилие, за да се разсече онова жилаво бездушно вещество.
НЕ МОЖЕ да се отрече по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсинации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие. Малко ли са случаите, когато организираните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство?
КОЛКО ПОЛИТИЦИ у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно: когато някой се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смигване:
– Е, пада ли нещо?”
Иван Хаджийски,
из „Оптимистична теория за нашия живот”, III
В Троян за Хаджийски през годините
• 37-ГОДИШНИЯТ
Иван Хаджийски (р. 13 октомври 1907 г.) е погребан в Троян на 2 ноември
1944 г. в запечатан ковчег и скромна церемония, тихо; гробът е на
централната алея в Старите троянски гробища, на метри от входа. Това е
почти месец след смъртта му на 4 октомври 1944 г. край Власотинци в
Сърбия, където българската армия се бие срещу доскорошните си съюзници
германците, а Хаджийски е на фронта като доброволец. Срещу нашите са
части на елитната немска SS дивизия „Принц Ойген” и официалната версия
е, че землякът ни е паднал в битка. Има обаче и друга версия,
подхранвана от някои факти, че е загинал в тила при неизяснени
обстоятелства (т. е. убит от свой?). Преди време за подобна вероятност ни спомена един от
сериозните изследователи на Хаджийски – литературният историк и също наш
земляк Йордан Василев. Но дали в тези подозрения се крие някаква
истина, едва ли някога ще стане ясно.
 |
| Паметникът на Иван Хаджийски в Старите троянски гробища |
• ПРИ СОЦИАЛИЗМА отношението към Иван
Хаджийски - макар и ляв интелектуалец, свързан със социалистическата
партия и признат за основоположник на българската социология – е някак
двойнствено. Него го няма в учебниците, въпреки че заслужава повече от
много други, не е от лансираните от властта имена и не е там, където се
очаква да бъде. Вероятно защото не се поддава на рамкиране, излиза извън
партийните доктрини, прекален волнодумец е. А троянските „червени” имат
и конкретна причина да неглижират Хаджийски – великолепната му
миниатюра „Социализмът в Троян”, където, макар и в добронамерен шеговит
тон, той казва неудобни истини на другарите си.
• ВСЕ ПАК
Хаджийски е зачетен в родния град. Преименуват на негово име
централното троянско училище, наследник на възрожденското Жълто училище
(сега ОУ „Иван Хаджийски”), носило дотогава името на друг именит наш
земляк – големия български дипломат и дарител за троянската просвета
Константин (Кочо) хаджи Калчев. В това прекръщаване със сигурност има
доза реваншизъм в духа на времето и изкуствено се противопоставят двама
заслужили нашенци, но то не е чак толкова важно. По-важното е, че липсва
оня заслужен култ, казвам го в най-добрия смисъл на думата, към нашия
безспорен троянски духовен първенец. Да не забравим – прави се една
старомодна музейна експозицийка в къщата на Хаджийски на ул. „Васил
Левски” и един бюст паметник в двора на споменатото училище.
• В НАЙ-НОВО ВРЕМЕ Троян
лека-полека започна да си връща дължимото на Иван Хаджийски. За
100-годишнината от рождението му (2007 г.) градът ни бе домакин на
голямо честване, организирано от Община Троян, троянския Музей на
занаятите, Института по социология към БАН, Института за социални
ценности „Иван Хаджийски”, Българската социологическа асоциация,
Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, троянското читалище
„Наука - 1870 г.” и троянското ОУ „Иван Хаджийски”. По същия повод БНТ
подготви и излъчи документален филм за Хаджийски, озаглавен „Пътепис с
елемент на оптимизъм”. А в Музея на занаятите, в централното фоайе, бе
открита прелюбопитна постоянна изложба на двама именити троянци –
рисунки на карикатуриста Милко Диков, илюстриращи знакови текстове на
Иван Хаджийски. Обновена бе и къщата на Хаджийски, а експозицията, също
обновена, бе разположена в стилно ретро кафене (Кафе-клуб „Иван
Хаджийски”). През 2009 г. 14 именити троянци бяха удостоени посмъртно с
най-високото троянско звание „Почетен гражданин на Троян”, сред
удостоените бе и Иван Хаджийски.
• ЦЯЛА ОДИСЕЯ
бе пътят, извървян до изграждането на паметник на Иван Хаджийски в
центъра на Троян – от внасянето на предложението в Общинския съвет през
м. март 2010 г. от кмета Минко Акимов (подобно предложение имаше и през
2007 г., но тогава то остана неизпълнено от администрацията на кмета
инж. Дилян Енкин) до откриването две години и половина по-късно. Автор
на пластиката, изобразяваща Хаджийски с колело, както е обикалял района и
страната при проучванията си, е дело на скулптора от Велико Търново
Борис Борисов и арх. Пламен Цанев. Официалното откриване на новия
паметник бе на 13 октомври 2012 г., деня, в който се навършваха 105
години от рождението на автора на вечната българска книга „Бит и
душевност на нашия народ” и основоположник на българската социология.
Лентата прерязаха съвместно кметът Донка Михайлова и социологът проф.
Петър-Емил Митев; сред присъстващите бяха близки и роднини на Хаджийски,
включително Нина Хаджийска, малката му дъщеря, която била едва на
годинка и половина, когато татко й бил убит на фронта.
 |
| Откриване на паметника на Иван Хаджийски, Троян, 13 октомври 2012 г. |
• И ЕДНО
задължително уточнение – предварителната идея бе паметникът на Иван
Хаджийски да замести демонтирания партизански/комунистически паметник,
това бе посочено и в статута на конкурса, а авторите, разбира се, бяха
съобразили пластичното си решение с това място. В крайна сметка
бронзовият монумент бе поставен в съседство, в градинката пред малката
музейна сграда (Конака) – компромисно решение, защото там паметникът,
мислен за по-откритото и мащабно пространство между двете музейни
сгради, неестествено едрееше и се долавяше диспропорция. Компромис с
Хаджийски заради политически сметки и търкания, нефатален и в някаква
степен допустим, но компромис. Но и на „резервното” си място паметникът
на Иван Хаджийски с колелото вече е важен троянски знак, превръща се е в
една от любимите забележителности на нашия град – доказват го щракащите
камери и туристите, застанали за снимка до него.
Генадий Маринов
Още по темата:
ИМЕННО в контекста на обективността не може да не се признае фактът, че появилите се медийни бухалки имат и своята полезност. Щом започнат да бият по някого, то този някой е на прав път и явно притеснява псевдоборците, които, както отбелязахме, в повечето случаи са и псевдокандидати. Причината да обърнем внимание на тази болезнена тема е не само фактът, че Николай Тодоров беше атакуван по описания по-горе начин. Това е положителен индикатор за него и за всички, които се борят рамо до рамо за по-доброто бъдеще на общината ни. Положителен, защото е ясно доказателство, че Местна коалиция „Глас Народен“ и нейният лидер явно бъркат сметките на задкулисието. 
