Предстоящо: "Пижама за шестима", Троян, Читалището, 6 март

ЧИТАЛИЩЕ „НАУКА 1870“, ТРОЯН

6 МАРТ, 19:00 Ч. – драматичен театър  „Гео Милев”, Стара Загора, представя „ПИЖАМА ЗА ШЕСТИМА” от Марк Камолети, превод Андрей Аврамов, сценичен вариант и постановка проф. Атанас Атанасов, сценография и костюми Кирил Наумов.

Ах, тези парижани! Кой може да се мери с тях по елегантност, стил, висша мода, изискана кухня, галантност и чар? Те знаят, че любовните триъгълници са за аматьори.  Трима мъже и три жени ще ви покажат невероятните възможности на любовната геометрия. Комедията на Марк Камолети ще ви разсмее до сълзи. „Пижама за шестима” – пиесата, в която всички печелят и любовта тържествува!

Билети в стая 301 – счетоводство, работно време 10:00-12:30 и 13:30-17:30, за контакти тел. 0879/511083, 0877/373489

Прапрадядото на почетен гражданин на Троян – свидетел на подписването на Санстефанския договор

 * Джон Бризби: „Моят прапрадядо Тодор Стоянов Бурмов е единственият българин, свидетел на подписването на този историческия Санстефански договор... той става първият министър-председател на новото Княжество България на 17 юли 1879 г.“

Джон Бризби

 3 март

ЕДИН заслужаващ внимание пост по случай 3 март в профила на Джон Бризби (John Brisby), лондонският топ адвокат и наш, можем спокойно да го наречем така, съгражданин, почетен гражданин на Троян, голям дарител за троянската просвета, потомък на именитите ни земляци хаджи Калчо Дренски и Константин (Кочо) Хаджикалчев и ВИП жител и възродител на чудно красивата махала Баба Стана в Орешак, откъдето са корените му,  Ето краткият, но казващ важни неща текст на г-н Бризби:

„НА 3 МАРТ 1878 Г. в покрайнините на Константинопол (Цариград) е подписан Санстефанският договор, който слага край на Руско-турската война от 1877-1878 г. и открива пътя към независима българска държава след близо 500 години османско владичество. Моят прапрадядо Тодор Стоянов Бурмов (на снимката тук) е единственият българин, свидетел на подписването на този исторически договор: преди избухването на войната той е бил в щаба на граф Игнатиев в руското посолство в Цариград, след което се присъединява към гражданското управление на новоосвободените земи при княз Черкаски. Назначен от руските власти за вицегубернатор на Пловдив и след това за губернатор на София, той става първият министър-председател на новото Княжество България на 17 юли 1879 г.“.

Т21


Още по темата:

Людмила и Тихомир: В Америка срещнахме изключително топло отношение (1)

* Той: „Ние сме длъжници на Троян. Тука сме израснали. Тук съм получил основно и средно образование, тук срещнах моята голяма любов, тука сме създали семейство, тука се родиха децата ни, тука започнах първата си работа. Тази връзка е много силна. Не можеш да я прекъснеш. Много си обичаме Троян“ * Тя: „Ти (шефът) не си най-горе, ти си най-долу, защото трябва да бъдеш сигурен, че всичките тези хора имат средствата, имат условията, за да върви работата. Трябва да им служиш“
Интервю
Людмила и Тихомир, вкъщи, Троян, 2022 г.
ТЕ СА Людмила и Тихомир Ковачеви. Над 30 години вече, от 1992 г., живеят в Америка, Филаделфия, американски граждани, успели, отскоро пенсионери, работили здраво и по специалностите си – тя психолог, той мениджър в хотелиерството, с прекрасен дом, солиден статут, син, дъщеря и четири внучки, непоправими пътешественици. Двама българи, сбъднали американската си мечта. Това бе едната причина за това интервю – сбъднатата американска мечта.

ВТОРАТА
е по-важна – Людмила и Тихомир са наши съграждани, троянци, родени в Троян и някак изначално и завинаги свързани с троянското, влюбени в троянското, то е в ДНК-то им, идва от корените и е неразривно, не е някаква патриотична поза, те са си българи и троянци, обичат се като такива и се гордеят като такива, а сега (след пенсионирането) може да се каже, че живеят по равно тук, в България, и в Америка, което не означава безкритичност – нито към американското, нито към българското/троянското. Наскоро Ковачеви подкрепиха преиздаването от Музея на занаятите (Троян) на една знаменита троянска книга  – диалектоложкото изследване „Речник на троянския говор“, написано от техния баща и свекър Стоян Ковачев, подкрепяли са и подкрепят и други местни каузи.
 
ИМА и трета причина – Людмила и Тихомир са светли хора, забавни, любопитни, находчиви, страхотни купонджии и е удоволствие да разговаряш с тях. И емпатични, за подкрепените каузи стана дума, умеят да се вгледат в другия, да го разберат, насърчат, подкрепят. Това интервю с двамата за Т21 го направихме през зимата на миналата година (м. януари 2023 г.), бяха си тук и се готвеха да отпътуват за Америка, но то някак си поизостана – като „траен материал“, който не губи стойност, и през лятото (м. август 2023 г.), броени дни преди поредните „на повратки“ на Ковачеви в Троян, следвайки и ритъма на техните троянски пребивавания, му дойде времето в печатното ни издание, в три поредни броя. От тогава мина доста време, но за последвалото повторно „електронно“ забавяне има значима и много специална причина – един юбилей, 70-годишнината на г-н Ковачев, която се навършва днес, 4 март 2024 г. ЧРД!

РАЗГОВАРЯХМЕ
в троянския дом на Людмила и Тихомир в жк „Лъгът“,  разбира се – на ти.
– Как стигнахте до Америка?
    Людмила: Спечелих конкурс, обявен от фондация „Св. св. Кирил и Методий“ през 1990 г., за едногодишна специализация в Америка в областта на хуманитарните науки. В този момент работех като научен сътрудник по геронтопсихология в Института по ендокринология към Медицинска академия. Специализацията в Америка започваше на другата година, 1991-ва. Заминах сама, бях разпределена в град Филаделфия, където в продължение на година специализирах в едно здравно заведение за възрастни хора. Едновременно се обучавах по семейна терапия в град Принстън, в института на един от световните лидери в тази област, д-р Чарлз Фишман (Charles Fishman) – много известен теоретик. В началото на моята специализация бях настанена в неговия дом, станахме приятели и всъщност той ме покани в института. Беше година на работа и учене. След като приключи годината, се прибрах в България. Д-р Фишман ме беше поканил да продължа специализация при него, но аз отказах, тъй като семейството ми беше в България. Бабите се редуваха да помагат при гледането на децата, които тогава бяха на 6 и 7 години. Продължих да работя в Института по ендокринология в София. Но минаха няколко месеца, ние поддържахме връзка с д-р Фишман, който продължаваше да ме кани да се върна в Америка и тогава решихме да приемем поканата за още една година специализация и работа в неговия институт, като условието беше да се осигури виза и за семейството ми. През 1992 г. заминахме като семейство. Продадохме „Шкода“-та си, за да си купим самолетни билети. В Америка нямахме квартира, нямахме нищо. Отседнахме при д-р Фишман. Всеки ден пътувах от Филаделфия до Принстън. Така започна нашият път в Америка.

Ковачеви в дома си във Филаделфия с д-р Фишман и съпругата му, 2023 г.
– Може ли да се каже, че сте сбъднали американската мечта?
    Тихомир: Ние нямахме намерения да оставаме там за дълго време. Целта ни беше една-две години, да понаучим нещо и да се върнем.

– Значи не е имало американска мечта?
    Двамата: Не.

– Но я постигнахте.

    Тихомир: Да.

    Людмила: Към края на годината визата ни изтичаше, д-р Фишман замина за Вашингтон – беше поканен от една фондация да прави програма там, а ние искахме да се приберем в България. Тогава моите родители казаха: „Деца, не се прибирайте, тука е много лошо, ако можете, удължете си още престоя“.

    Тихомир: Това беше по времето на Виденов.

Тихомир със сина си Камен пред блок №3 в жк „Тончо Стаевски”
(сега „Лъгът”), Троян, есента на 1984 г.
– Имахте ли големи колебания тогава?
    Людмила: Решихме да опитаме да удължим престоя си. Но за постоянно оставане никога не сме говорили. Винаги сме искали да се върнем.

    Тихомир: Тогава строяхме жилище в София.

    Людмила: Пращахме си всичките спестявания в България. Как решихме въпроса с оставането? Кандидатствах за магистратура в един университет, където ме приеха. През деня работех като психотерапевт в едно голямо здравно заведение за хора с физически увреждания. Всички те бяха в инвалидни колички, с диагнози множествена склероза, детски паралич. С такива пациенти съм работили следващите 15 години.

– Каква беше втората магистратура?
    Людмила: По геронтопсихология – профилирана за възрастните хора. Имаше два профила по геронтология – административен и клиничен. Аз избрах клиничния.

– Това е по-дълбоката вода?

    Людмила: Едва ли, и двата профила са еднакво дълбоки. Единия го осъществих по-късно, защото съм била управител на заведение за възрастни хора. Тогава не се виждах в тази сфера, аз си бях с психология, психотерапия, семейна терапия, консултация с възрастни хора и избрах профила, който е по-клиничен – за болестите, за психичните изменения. За да осъществим този проект, вечер ходех на лекции. Избрах институт, който е на 7-8 минути с кола от работата ми. От 8:00 до 16:30 работех в здравното заведение, от 16:30 до 22:00 бях на лекции. Там работих 15 години. Започнах като психотерапевт, групова терапия, след това станах координатор на програмата и после (2002 г.) – директор на всичките психосоциални отдели в това заведение: по образованието, трудова терапия, забавления, социалните работници, доброволците. Там имахме 300 пациенти и около 600 обслужващ персонал.

    Тихомир: Доброволчеството в Америка е въпрос на чест, даже понякога има толкова много доброволци, че трябва да върнеш някои.

    Людмила: Там бях до 2007 г., след това отидох в един дом, където се и пенсионирах и в момента работя като консултант. Това е здравно заведение само за възрастни хора, престижен, хубав дом.

(към Тихомир) А твоят път дотука? И той не е лесен, ти градиш кариера в България и изведнъж трябва да направиш рязка промяна.
Тихомир: Аз отидох в напълно непозната среда, говорех немски език, но не знаех английски.

– Може ли да се каже, че в известна степен си направил жертва?

    Тихомир: Да.

    Людмила: Абсолютно! Най-голямата жертва е направил той. Тук работеше в централното управление на „Интерхотели“, на висока позиция.

    Тихомир: Отивайки там, аз бях г-н Никой. Но хубавото на Америка е, че там не се осланят на дипломи или връзки. Или можеш, или не можеш. Жена ми ми намери работа в един супермаркет. Собственикът ме видя, прие ме. Аз започнах да уча сам езика вкъщи.  

– А децата?

    Тихомир: Бяхме близко до едно училище и ходехме пеша. Жена ми работеше по цял ден. Супермаркетът даваше възможност моят график да бъде по-гъвкав, можех да ги водя и да ги посрещам. Има закон в Америка, че деца под 12 години не могат да остават сами вкъщи. Ако те хванат, че са сами, това е много неприятно и е наказуемо. В магазина работих 2-3 години.

 С дъщерята Марта и сина Камен на разходка в Троянския Балкан, 2021 г.
– Значи, за да се случи успехът, трябва и една голяма любов.
    Тихомир: Жертвата беше и от нейна страна, понеже тя се лиши от майчинските грижи към децата, ходейки на работа от сутрин до вечер.

    Людмила:
Винаги много сме разчитали един на друг.

– В момента българите сме много агресивни към мигрантите. Има надменност и може би уплаха. Вие там усетихте ли някаква агресия към вас, пренебрежение, подценяване?
    Тихомир: Никаква.

    Людмила: Срещнахме изключително топло отношение. Д-р Фишман и жена му ни приеха в своето семейство, помогнаха ни да си намерим квартира. Влязохме в квартира, където нямахме нищо – те ни дадоха чинии, чаши, каквото ни е нужно.

– Д-р Фишман те е оценил като професионалист. А другите?

    Людмила: И в работата много ни помагаха. Собственикът на магазина, където работеше Тишо, му носеше домати от собствената си градина.

– Имаше ли предубеждение към вас като хора от Източна Европа?
    Тихомир:
В началото – да.

    Людмила: Те знаеха, че нямаме пари, че сме дошли с два куфара и с децата. Собственикът на магазина периодично, като започне да изтича срокът на хляб или на кайма, ни даваше безплатно от тях.

– Как се обяснява такава емпатия?

    Людмила: Много са щедри и много имат.

– Но може да имаш и да не обичаш да даваш, това са различни неща.
    Людмила:
Ние сме се срещали само с щедри и прекрасни хора.

– Как е станало такова американското общество? Дали защото е мултикултурно?

    Тихомир: Това е генетично заложено в американците, да дават. Макар че не може да се каже, че всички го правят.

На 66-ия рожден ден на Людмила при внучките в Ню Йорк, 2022 г.
– Което малко противоречи на митовете, които сме си изградили за американците, че повече вземат?
    Тихомир: Нищо подобно. Бяхме в такава среда. И ние сме давали.

    Людмила:
Много помагат.

– Вие много помагате и тук на различни каузи.

    Людмила: Благодарение на нашия живот там и ние сме се научили да споделяме, доколкото можем, това, което имаме  – като пари, помощ, труд.

– Казвате ли ми, че е по-лесно да даващ, когато всичко ти е уредено и си богат? Аз не съм много съгласен. Ние не сме уредени и богати, но не заради това не сме такива. Българинът е бил много щедър и добър в едни по-други времена – 100 хиляди арменци, бягащи от кланетата, ги прегръщаме, спасяваме си и евреите. А сега сме някак други. Как го виждате това?
    Людмила: Не можем да си обясним някои неща, но ние стоим тук за сравнително малко време.

    Тихомир: Навремето църкви и училища са строени от хората с доброволен труд и с доброволни средства. Така е и в Троян. Държавата няма участие в тези процеси. До Освобождението българинът е много щедър.

    Людмила: И сега има такива хора.

– Дали се променяме към по-добро – към повече отдаденост на общи каузи, повече съпричастност към другия, към болката, към обществените проблеми?
    Людмила: Не съм сигурна, че виждам това.

    Тихомир: Аз го виждам това нещо.

    Людмила: Видяла съм го в Марин Радевски (създателят на най-голямото и успешно троянско предприятие, „Калинел“, и голям дарител – бел. ред.) и много ме е впечатлявало.

    Тихомир:
Има хора, които дават средства, но най-важното – топлината, която се създава от човешкия контакт с другите хора, тука го няма. Да отидеш, да помогнеш на човека. Аз бих отишъл в болница, да кажем, да бъда санитар. 

– А дали тази съпричастност не прави едно общество силно? И нашето и затова е слабо днес?
    Тихомир: Да. Тука тази алиенация (отчуждение) малко дразни.

    Людмила:
Не е въпрос на пари. За Марин Радевски съм чувала, че лично е ходел да снабдява с продукти хладилниците на свои работници от Киргизстан и другаде, да им помогне в общежитието. Виждах снимка на д-р Мишо Василев (прочутия троянски гинеколог – бел. ред.), как лично поставя в болничното отделение някакви лампички, украса за Нова година – няма „Аз съм шеф, аз съм специален“. Големеенето е някакъв симптом на обществото тук. А у споменатите хора виждам една много човешка страна.

    Тихомир: При нас, в „Хаят“ (дълги години Тихомир е мениджър на висока позиция в прочутата хотелиерска верига – бел. ред.), когато има тежко мероприятие – тогава няма генерален директор, няма обикновен служител, всички са с по една престилка, всички са едно. Целта е работата да се свърши. Това е екипният модел на работа.

    Людмила: На работа аз всеки ден обядвам с медицинските сестри, със санитарките, с хората от кухнята и поддръжката. Когато си стигнал ниво на управленец, трябва да имаш маниер да служиш (дълги години Людмила е шеф на луксозен дом за възрастни хора – бел. ред.). Ти не си най-горе, ти си най-долу, защото трябва да бъдеш сигурен, че всичките тези хора имат средствата, имат условията, за да върви работата. Трябва да им служиш.
     
Тихомир: Тука ние се обиждаме на думата „слуга“, а тя е много хубава дума. Служиш на децата си, на хората.

    Людмила: 180 пациенти има в нашия дом. Винаги съм казвала пред колектива: Ние нямаме един началник, имаме 180 началници. Ние служим на тях.

– Както политикът в България трябва да служи на 7 милиона началници.

    Людмила: Пирамидата трябва да бъде обърната, но ние не виждаме това в България. Тука, ако гледаш телевизия, е все някаква критика към някого. Не чувам „Аз лично какво ще дам“. Когато бях действащ управител в моето заведение, всяка сутрин имахме оперативки с около 20 души. Много често съм задавала въпрос в коя сфера на нашия дом можем да бъдем по-добре, какво куца. И те започват да говорят: къде има проблем с комуникацията, къде не е достатъчно чисто, къде санитарки имат негативно отношение към пациентите. След което ги питам как можем да направим по-добре нещата, които не вървят, и абсолютно всеки един питам какъв ще е неговият личен принос. „Ти“, а не „Те, те, те“…, което непрекъснато слушаме тука.

– Може ли да се каже, че имаме индивидуален талант, но нямаме колективен?

    Тихомир: Именно. Ние не можем да работим с хора.

    Людмила: Винаги вината се търси в другия.

    Тихомир:
Самокритиката е на много ниско ниво.

Людмила е първият човек, който получава ковид ваксината в здравното заведение, което ръководи, плаче, защото е била свидетел на много смърт
    Людмила: И да разбереш другия човек. Включително когато е зъл, недобронамерен. При нас, в дома, например, идва разярена дъщеря на пациент и започва да вика, да крещи, да обвинява, че нещо за майка й не е направено както трябва. Аз казвам на хората от персонала: Проблемът, който тя ви представя, може би не е точно този. Тя е много ядосана в момента. Вместо да спорите с нея – защото това е първата човешка реакция, опитайте се да влезете в нейните обувки. Тя може би е сама жена, може би има проблеми да си плати наема, може би гледа болния си баща вкъщи… Мисли за този човек, той, за да врещи така, има някаква вътрешна болка.

– Успяваха ли да мислят така от твоя персонал?
    Людмила: До голяма степен. Някои никога не можеш да ги промениш.

– Въпрос и към двама ви – лесно ли се става началник в Щатите?
    Тихомир: Не. Но пътят е един: отдолу нагоре. И да се учиш от хората.

    Людмила: Ако си началник, имаш повече отговорности да запряташ ръкавите и да си там.

    Тихомир: Америка ни научи на труд. Труд, лишения, не бих казал унижения, но да приемаш живота такъв, какъвто е.

    Людмила: Докато нашите деца бяха в университети и ги издържахме, а в същото време пращахме пари и за болни родители в България, за да можем да се справим, Тихомир тичаше още на две-три работи. Като си свършеше работата в „Хаят“, имаше възможност да работи някаква почасова работа в други хотели. В тези години той е спал по 3-4 часа на ден. Но така беше и преди в София, когато имахме възможност да купим един апартамент: на работа в „Интерхотели“ до 17:00 ч. и после – в един сладкарски цех да прави петифури, връщаше се в 1:00-2:00 ч. през нощта.

    Тихомир: Но това беше хубав период, научи ме с честен труд да си изкарвам хляба. Искам да се върна и по-назад в моето детство. Когато бях малък, 1-ви - 2-ри клас, си изкарвах цялата лятна ваканция на село, в Орешака. Там тоя суров селски труд ме кали.

    Людмила:
Ние не се гнусим от никакъв труд. Запряташ си ръкавите и работиш. Той направи сам пода в американския ни дом.

    Тихомир: И не само вкъщи. Не да гледаш през прозореца, че е мръсно навън, а да направиш нещо. В американския начин на живот е точно обратното. Вътре в твоя дом може да бъде вили-мотовили, но отвънка, в общата част, трябва да е идеално.

    Людмила: Когато помагахме тук, в музея, да се почисти, и аз метях навън, някои хора, които минаваха, не разбираха защо го правим.

– Как виждате българите в Щатите, и троянците в частност? Има ли български общности там?
    Людмила: Само един троянец познаваме във Филаделфия, живее на няколко пресечки до нас. Виждаме се с него и семейството му.

    Тихомир: Събираме се с други българи.

– Вие сте и невероятни купонджии. В Америка върви ли купонът?
    Тихомир: Да. Ние много обичаме гости.

– Ние обичаме да поддържаме представата, че тук повече се веселим, а западният човек е по-студен и животът е по-сух.
    Тихомир: Не е така. Но понеже всеки там е зает, няма я тази непринуденост в срещите.

    Людмила:
И разстоянията са по-големи. Но ние много обичаме гости, обичаме да готвим, да се събираме с приятели. Макар че години се разминавахме в работния си график – моята работа повече е била през деня, неговата – повече вечер и в събота и неделя.

    Тихомир:
Чак сега, като пенсионери, се „събрахме“.

На ски в Колорадо, преди години
– Кажете как запазихте троянофилството си и то е толкова силно и искрено? Защото съм виждал у хора, които живеят навън, един имитативен патриотизъм.
    Людмила: При нас е много дълбоко. Идва от родителите може би.

    Тихомир: И още нещо – ние сме длъжници на Троян. Тука сме израснали. Тук съм получил основно и средно образование, тук срещнах моята голяма любов, тука сме създали семейство, тука се родиха децата ни, тука започнах първата си работа. Тази връзка е много силна. Не можеш да я прекъснеш. Много си обичаме Троян.

– А тази връзка необходима ли е там, или може и без нея?

    Тихомир: Ние живеем в Америка, но разговорите ни много често ни пренасят на троянска територия.

    Людмила: И всеки ден си говорим с тукашни приятели.

– Затова е толкова важен за вас и троянският говор (диалект).
    Тихомир: Аз използвам много такива думи и изрази.

– Дали не уголемяваме в представите си значението на троянския говор? Или наистина е нещо много ценно, някакъв бисер?
    Тихомир: Аз живея с тази идея.

    Людмила: Връща ни към детството. По тоя начин се държи връзката с баба, с дядо, с леля, с вуйчо… Моето детство аз не си го давам, защото баба тъй ни е говорила – чувала съм го като дете и не искам да го дам, искам да го чувам, искам да живее. Ние малко романтично гледаме на Троян – това е обяснимо, защото носталгията е много силна.

(следва)

Интервю на Генадий Маринов

На 3 март в Троян – достойно

* Стотици троянци изпълниха централния градски площад, дори повече от предишни години * В празничния концерт на гостуващия оркестър от Пловдив се включи и зам.-кметът Вероника Тодорова * Из речта на кмета Михайлова: „3 март е повод за празнуване, но и повод за въпроси“
Празнично
ДОСТОЙНО. Така Троян отбеляза националният празник 3 март: с много, дори повече от предишни години, хора на централния площад, където бе общоградското тържество, български знамена по терасите (не много, но се усещаше празничното; и без русофилски провокации, на каквито се нагледахме и наслушахме по националните медии от други краища на страната), традиционното изнасяне с военен ескорт на жълтото троянско знаме с герба и издигането му на пилоните пред Общината редом с българския трибагреник и синьото знаме със звездичките на Европейския съюз, хубав празничен концерт – този път на Академичния народен оркестър от Пловдив с диригент проф. Владимир Владимиров, като в един момент към колегите си музиканти се присъедини и зам.-кметът на Троян, световноизвестната акордеонистка Вероника Тодорова. 
 
ДА ПРИБАВИМ и слънчевото и топло като лятно време. Възторжените изпълнения на живо на троянския Представителен младежки духов оркестър с диригент маестро Илиян Тодоров. Може би най-прелестната празнична гледка – ятата малчугани, които „щъкаха“ наоколо в своя си детски празничен ритъм. Поднасянето на десетки венци пред паметниците на Левски, Захарий Стоянов, Димитър Икономов-Димитриката и ген. Карцов в центъра на Троян.

СВОЕТО добави и очакваната и неразочаровала реч на кмета на Троян Донка Михайлова, а този път акцентът в кметското слово бе самият 3 март, биографията на празника. Ето казаното на микрофона от г-жа Михайлова:

„В празничния календар на страната ни 3 март заема особено място. 3 март е повод за празнуване, но и повод за въпроси – какво представлява тази дата за всеки един от нас, какво представлява за България, чувстваме ли празника със сърцата си. 3 март е празник, измъчен като Освобождението. В различни периоди от развитието на България и различните държавни устройства той играе различна роля.

За първи път 3 март се чества година след Освобождението (1879 г.), когато първият български екзарх Антим Първи, като председател на учредителното Народно събрание, изнася служба в памет на загиналите пред тогавашните депутати. Десет години след Санстефанския мирен договор (1888 г.) 3 март е обявен за ден на Освобождението на България. По-късно той ту е ваден от празничния календар, ту е слаган отново. През 1951 г. с промяна в Кодекса на труда 3 март престава да се чества. По-късно, при 100-годишнината от отбелязването му (1988 г.), става национален празник, а през 1991 г. вече е Националният празник на България. Само преди година (2023 г.) беше поставен въпросът дали с промяна в Конституцията 3 март не следва да бъде отменен като национален празник, но само след два месеца на оживени дискусии това предложение беше свалено от дневния ред на парламента.

Но през всичките тези години 3 март е бил в сърцата на българите – защото бележи края на най-тежкия период в българската история, края на петвековното османско иго. 3 март винаги е бил една надежда и символ на свободата“.

Т21

Още по темата:

Още четири проекта с шанс за финансиране

* Община Троян има одобрени за държавно финансиране 25 проекта и ще се възползва от възможността да кандидатства с още четири, сред тях – продължението на улицата до Новата поликлиника и ролбанът за летен биатлон

Отличници
 
В КРАЯ на миналата година (2023 г.) с приемането на Закона за държавния бюджет на Република България за 2024 г. бяха одобрени за финансиране 25 проекта на Община Троян на обща стойност 34, 2 млн. лв. Средствата ще бъдат предоставени на бенефициента (Община Троян) след сключване на споразумение за всеки проект с Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ). Срокът за реализация, т. е. за усвояване на средствата, е 2024-2026 г. Като само за настоящата 2024 г. предвидената субсидия по тези проекти е в размер на 17 млн. лв.

А ДОБРАТА
новина от „последния час“ е, че с Постановление на МС №13 от 29 януари 2024 г. за изпълнение на държавния бюджет на Република България за 2024 г. се дава възможност на общините, които не са достигнали лимита си за общата максимална стойност на разходите за годината (лимитът на Община Троян е 30 млн. лв.), да кандидатстват с нови проекти за допълнително финансиране по Инвестиционната програма за общински проекти.

ОБЩИНА ТРОЯН
ще се възползва от тази възможност и подготвя за внасяне четири нови проектни предложения: 1. Изграждане на трасето за летен биатлон (ролбан) – до новото стрелбище край Мотополигон Троян в началото на града, с което ще бъде оформен комплексът за летен биатлон; 2. Продължение на ул. „Минко Радковски“ от Новата поликлиника до жк „Черногор“; 3. Проектиране на цялостното обновяване на административната сграда на ул. „Георги С. Раковски“, бившето Данъчно (сградни инсталации, достъпна архитектурна среда - асансьор, обновяване на помещенията); 4. Доизграждане на Здравната служба в с. Голяма Желязна.

Т21, 
по информация на Станислава Вачева, PR на Община Троян

 

©2009 Троян 21 - статии | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |