В едно изречение (132)

* Добрата новина за Троян: приеха окончателно новия Закон за водите, битката е спечелена – общинските ВиК дружества остават * Новата книга на уредничката в Музея на занаятите д-р Десислава Вутова, посветена на св. Петка Търновска, бе представена в Националната библиотека в София 

Хубава работа, троянска
Рубриката на Т21 „В едно изречение“, стартирала през м. февруари 2023 г., бе замислена само за печатното ни издание, но впоследствие решихме да я „прехвърлим“ и в сайта на вестника. Заглавието подсказва – кратки новини в едно изречение, разбира се, по значими троянски теми. И още нещо: по възможност преобладаващо добри новини, има ги (и тях). Надяваме се да ви е интересно, приятно четене.
    • МИНАЛАТА сряда, 3 юни, в Народното събрание бе гласуван на второ четене (окончателно) Законопроектът за изменение и допълнение на Закона за водите и което е особено важно за нас, в Троян, без корекции на новата т. 105 от Допълнителните разпоредби към проектозакона, допускаща/регламентираща съществуването на общинските водни дружества, каквото е и едно от най-добрите или дори най-доброто сред тях, троянското „ВиК Стенето“ ЕООД, с други думи – няколкогодишната битка срещу опитите за пълна консолидация/национализация на общинските ВиК дружества най-после приключи и то с добър резултат за нас и за демократичния принцип на равнопоставеност на всички видове собственост (държавна, общинска, частна); коментарът на кмета на Троян и зам.-председател на Националното сдружение на общините в Република България (НСОРБ) Донка Михайлова, която бе фронтменът в тази битка и изнесе голямата й тежест, бе: „Току-що Народното събрание гласува на второ четене Законопроекта за изменение и допълнение на Закона за водите. Още усещам пулса си в гърлото. Общинските ВиК дружества, които в момента работят, остават! Твърдо вярвам, че това е за добро. Дано Европейската комисия ни разбере!“. 

    • НАСКОРО излезе от печат, а преди месец имаше своята премиера в Троян, 18 май, новата книга на уредничката в Музея на занаятите д-р Десислава Вутова, книгата е озаглавена „Балкански аспекти на култа към св. Петка Търновска, 15.-17. век“ и е плод на дългогодишна изследователска работа на д-р Вутова на територията на няколко балкански страни, почитащи св. Петка, която, както всички знаем, е патрон на троянската църква и небесна покровителка на нашия град, книгата е и своеобразно продължение на докторската дисертация на авторката, също посветена на св. Петка, а определен приносен момент са включените в изданието преводи на жития на светицата, непознати досега на българската историческа наука; и една съвсем топла новина – в понеделник, 8 юни, книгата на д-р Вутова бе представена в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София, с участието на авторката и на научния рецензент проф. д-р Красимира Мутафова от Великотърновския университет. 
 
Т21
  
Още от рубриката „В едно изречение“:
 

0 коментара

Димо Минков разказва

* „Млада, хубава, лъчезарна, с нежен глас, тя ни грабна детските души от първия ден. С десет години само по-голяма от нас, току що завършила Педагогическо училище, тя ни беше едновременно учителка и майка. Пред нея й казвахме „другарко“, а помежду си я наричахме „кака Мара“ * „Нашите бивши учители не само оставиха диря, а изораха дълбоки бразди в нашата памет и в историята на училището ни“

Димо Минков с първата си класна Мара Иванова, 2026 г.
„145 години училище
 в с. Дебнево“
Училището в с. Дебнево, сега ОУ „Иван Вазов“ – неслучайно училище в голямо и важно село, с дългогодишна биография, успехи и авторитет, въпреки перипетиите в последните две десетилетия, включително големия пожар, нанесъл сериозни щети на училищната сграда и материалната база и поставил съществуването му на карта, а местната общност пред сериозно изпитание (2009 г.) и трудностите в нелекия и в известна степен болезнен процес при сливането с училището на съседното с. Врабево (2017 г.) – отбелязва значим юбилей. 145 години от създаването си началото на 80-те години на възрожденския 19. век. По този хубав повод бе организиран конкурс за есе и снимка на тема „145 години училище в с. Дебнево“. А по-долу ви представяме текста, илюстриран с прелюбопитни снимки, спечелил първо място в конкурса. Негов автор е Димо Минков, прочутият планинар, дългогодишен планински спасител и бивш ръководител на ПСС Троян, дебневенин, роден през 1948 г. и прекрачил за пръв път прага на любимото школо в родното села на 15 септември 1955 г. „Това, което ще разкажа, са моите незабравими спомени от осемте школски години на моя набор `48“, коментира г-н Минков. Т21
НАЧАЛОТО
Училището в с. Дебнево
СЛЕД КАТО бяхме завършили предучилищната група на детската градина, с учителка Димка Стоянова , ни записаха в първо отделение (сегашен първи клас) с учителка Сийка Тоткова. Но за жалост тя се разболя и във второ отделение (сегашен втори клас) ни стана класна Мара Иванова, сега Стойчева. Тя току-що беше постъпила на работа и ние бяхме първите й ученици. Млада, хубава, лъчезарна, с нежен глас, тя ни грабна детските души от първия ден. С десет години само по-голяма от нас, току що завършила Педагогическо училище, тя ни беше едновременно учителка и майка. Пред нея й казвахме „другарко“, а помежду си я наричахме „кака Мара“ – тъй  близка на сърцата ни бе. Освен за учебния материал, тя ни говореше и за нещата от живота, за които нашите родители не  разговаряха с нас. Вечно ще й бъдем признателни, че ни научи да четем, пишем и смятаме, че отвори очите ни за знанията. Тя в момента е единствената жива от началните  учители, учили нашия випуск и искам специално да й благодаря от името на целия ни клас. Защото първият учител се помни завинаги!
 
Във второ отделение с класната
МНОГО се държеше на хигиената и дисциплината. Винаги ни проверяваха дали си носим носни кърпички и дали са ни изрязани ноктите И макар в селото по онова време да нямаше водопровод, а само 5-6 чешми, всички ходехме чисти и спретнати на училище. От набор `48 в първо отделение бяхме 7 момчета и 6 момичета, от набор `47, но започнали по-късно по здравословни причини, към нас се присъединиха още две момичета. От  други набори придойдоха още ученици и в 8. клас завършихме 18 човека.
 
На Калето в четвърто отделение
ОЩЕ в първо отделение имахме бележници и ни пишеха оценки. Имаше и графа „Забележки“ и за срока имаше графа „Поведение“, със степени, което се намаляваше, ако направиш сериозно нарушение. При две двойки за годината и невзети поправителни изпити ученикът оставаше да повтаря класа и както казваше един зевзек: „Останах да си повиша успеха!“ Пишехме с перодръжки и на всеки 2-3 думи потапяхме перото в мастилницата. Още си спомням приятния звук от дращене на перото при писане. То даваше възможност буквите да се изписват на места тънко, на други – дебело. А това беше важно, защото учехме краснопис и имахме за целта отделни тетрадки. Чак по-късно се появиха автоматичните писалки. Началните учители по това време бяха: Марин Касъров, Рада и Стефан Топалови, Мара Иванова. Всеки от тях изкарваше по един випуск от първо до четвърто отделение.

ПРОГИМНАЗИАЛНИТЕ КЛАСОВЕ

ОТ 5.  ДО 8. КЛАС учехме вече с различен учител по всеки  предмет. Имаше доста нови предмети. И изискванията и дисциплината бяха по-различни в сравнение с отделенията. Ако не внимавахме в час, учителят леко с показалката ни „напомняше“, че трябва да го слушаме. Тя се използваше предимно за показване на картите по география и история, на написаното на дъската, но понякога служеше и за „заостряне на вниманието ни“. Даскал Стоянов беше висок и сух, и като ни чукнеше леко с кокалестите си пръсти по вратлетата, чак до обяд го гледахме право в очите. Не смеехме да се оплачем вкъщи, защото тогава шамарите от нашите ни бяха сигурни. Родителите ни смятаха, че учителите винаги имат право. 

КОГАТО срещнехме нашите учители извън училище, с трепет чакахме да ни погледнат, за да им кимнем за поздрав. Училището имаше „Опитно поле“ в местността Мирово. Всеки клас имаше леха, засята с различни зеленчуци и се грижеше за нея и за няколко огромни ябълкови дървета. Есенно време ние, момчетата, беряхме ябълките, а момичетата ги подреждаха в кошници. Зимата ни даваха от тези ябълки за десерт в трапезарията и беше много мило да си знаеш, че ние сме си ги отгледали. В училище в трапезарията нашите родители носеха продуктите: картофи, леща, боб, лук .Ние трябваше да си носим от вкъщи всеки ден хляб и в училището ни готвеха топъл обяд – първо, второ, трето.

ОБУЧЕНИЕТО
 
НАШИТЕ учители използваха и недотам традиционни форми на обучение. Другарят Стоянов, който ни преподаваше алгебра и геометрия, ни водеше в „Занкопа“ (предприятие към местната кооперация – бел. ред.), където имаше фигури с дъски, подредени да съхнат. Даваше ни задача по височината, ширината, дължината и дебелината да изчислим колко дъски има във  фигурата и да сметнем кубатурата. После той викаше чичо Марин Ганков, питаше го колко кубика се води тази фигура и ако имаше разминаване с нашите изчисления, ставаше конфузно, защото за грешката ни в клас знаеше само съответният учител, а за грешката в Занкопа“ можеше да научи цялото село. Така изчислявахме обема на бъчви, каци и други съдове. Другарят Даскалов (бай Илия)  пък решаваше в час по биология да ни заведе във Вранската дупка (намира се над подпорната стена срещу Мелницата).Това е една мини пещера, която той използваше да изучаваме прилепите. Още помня как видях нещо да виси и го сграбчих, без да зная, че е прилеп. Той ме гризна и потече кръв , но бях възнаграден с шестица от другаря Даскалов.
 
В час по трудово, 1961 г.
НЯКОИ учители, особено по разказните предмети, ни караха още в час да преразказваме новия урок, за да проверят дали внимаваме. Ние се възползвахме от това, защото знаехме, че ако го преразкажем добре, ще получим 5 или 6, ще сме си научили още в час и ще имаме повече време за игра. В 8. клас изучавахме предмет „Селско стопанство“.  На римската крепост „Калето“ нямаше още разкопки, а само ябълкови и сливови дървета. Често другарят Даскалов, който ни преподаваше и по този предмет, ни водеше да ги варосваме, пръскаме и окопаваме. Според това колко активни сме били, получавахме оценки. По време на тая си дейност често намирахме римски монети и тичахме при бай Пейо Дулев да ги предадем за музея, който той беше създал.

НА 15 И 16 СЕПТЕМВРИ, след откриването на новата учебна година, получавахме учебници и тетрадки за съответния клас напълно безплатно, ние само имахме грижата да си ги подвържем и надпишем. След това ходехме няколко дни на бригада. Основно беряхме сливи. Момчетата претръсквахме дърветата и след това ги дообрулвахме, а момичетата събираха падналите плодове.

РАЗШИРЯВАНЕ НА УЧИЛИЩЕТО

КОГАТО бяхме в 7.  клас,  започна строежът на новото крило на училището. Често на нас, момчетата, поръчваха сутрин да дойдем на училище с ръчни колички, а на момичетата – с лопати. Изкарвахме пръстта от изкопите и подравнявахме двора. По-късно носехме на ръце тухли, греди, хоросан и други строителни материали. През  1964 г., след завършването на средношколската бригада, в село дойде бай Христо Габровеца да прави мозайката в новото крило на училището. Трябваха му помощни работници и Христо Василев, Недко Радев, Илия Мичев, Иван Данаджиев и моя милост, Димо Минков, се главихме на работа при бай Христо. Той, дали от хитрост, дали от мъдрост, всеки ден произвеждаше един от нас за „майстор“, който „ръководеше“ останалите, а бай Христо пък ръководеше „майстора“. Беше ни много драго, защото той ни научи как се разчертава площта,  как се белязва  с конец, как се наковават летвички за шарките, как се забърква материала, как се полага  мозайката, как се „изпердашва“ и валира. Бай Христо сам си я шлайфаше. Бяхме млади и здрави, пъргави момчета и изпълнявахме всички операции за отрицателно време. Така понаучихме част от занаята и спечелихме парички за Панаира в Орешак.

И НАКРАЯ

НАКРАЯ искам да припомня строфа от една известна навремето песен: „Животът се измерва не с години, а с дирята, оставена след нас“. Защото нашите бивши учители не само оставиха диря, а изораха дълбоки бразди в нашата памет и в историята на училището ни и сегашните учители продължават да орат и да сеят семената, които след години всеки от нас жъне по своя житейски път. Затова от нашето с. Дебнево са излезли много  лекари, учители, инженери, доценти, професори и други, достойни в своите професии, люде.

В час по стенография с др. Василев, 8. клас
И СЕГА е моментът да сведем глави пред паметта на тия учители, които не са вече между нас: Мулевски, Стоянов, Кичуков, Даскалов , Кичукова , Драганова от с. Дебнево и Кочев, Павлова и Павлов, Василев, Чакъров, Първанова, Първанов, учители, които са ни преподавали, но не са от с. Дебнево. А на сегашните учители дължим уважение за неуморния и всеотдаен труд, за това, че с активното участие на г-жа Анелия Подаяшка и нейните колеги, както и с доброволния труд на жителите на селото със съвместни усилия успяха да възстановят училището след пожара и да продължат с любов и себераздаване учебния процес. На всички тях и техните семейства желая здраве и оптимизъм! Честит 24 май!

БЛАГОДАРЯ на журито за високата оценка за моите скромни училищни спомени. Благодаря и на организаторите на тържествата по случай 145-годишнината на любимото училище в с. Дебнево и на децата участници, които ни доставиха истинска духовна наслада!

Троян – Дебнево, м. май 2026 г.
Димо Минков  

Още по темата:

0 коментара

Президентско отличие за бунтовно Априлци

* Кметът: „Чувствам го като благодарност от името на държавата за това, което априлчани направиха преди 150 години“

Заслужено
 
ПРЕЗИДЕНТЪТ на републиката Илияна Йотова, която участва в тържествата в Априлци по случай 150- годишнината на Априлското въстание 1876 и 50-годишнината от обявяването на бунтовното селище за град, връчи специален президентски плакет на кмета инж. Тихомир Кукенски. Текстът към отличието гласи: 
„На основание значимия му принос за съхраняване и утвърждаване на историческата памет, във връзка с отбелязването на 150 години от Априлското въстание и изключителната роля на Новоселското въстание в борбата за българското национално освобождение и изграждането на свободната българска държавност, както и по повод навършването на 50 години от обявяването на Априлци за град, постановявам да бъде връчен на град Априлци Почетен знак на Президента на Република България.

23 май 2026 г. 
Илияна Йотова, президент на Република България“ 

ОТ СВОЯ СТРАНА и от името на всички априлчани инж. Кукенски заяви на микрофона: 

„Благодаря за високото отличие! И го приемам като знак, че най-после Априлци застана на мястото си в историята на България. Този знак е онази почит към наследниците на тези, които проляха кръвта си. Аз наистина го чувствам като благодарност от името на държавата за това, което априлчани направиха преди 150 години. Благодаря още веднъж!“.

 Т21

Начало

Още по темата:

1 Коментара

Честването в Априлци – началото на голямата реабилитация

* Преди две седмици честванията бяха провалени, макар че на тях се възлагаше много – образно казано, да тропнат с юмрук по националната маса и дадат тон за реабилитация на Новоселското априлско въстание * Събитието бе провалено, но не отменено, а само отложено – и се състоя тази неделя, 7 юни, на площада в Априлци
Юбилейно
150 години Априлско въстание, 50 години град Априлци
ПРЕДИ две седмици, на 23 май – когато трябваше да се състоят големите чествания в съседно Априлци по двойния повод, 150-годишнината от Априлското въстание 1876 и неговата последна и сред най-величавите тукашна страница, деветдневната Новоселска република, и 50-годишнината от обявяването през 1976 г. на бунтовното селище за град с новото си име Априлци – природата не бе с априлчани. Поройните дъждове заляха района, река Видима излезе и наводни и района около Черния паметник, най-важното място, свързано с бунтовните събития преди век и половина, стигна се до обявяване на бедствено положение. 

И ЧЕСТВАНИЯТА бяха провалени. Макар че на тях се възлагаше много – образно казано, да тропнат с юмрук по националната маса и дадат тон за реабилитация на Новоселското априлско въстание, което, това е факт, и в миналото, и днес стои някак встрани, недооценено и в общественото съзнание, и в историческата ни наука. А защо е така, защо въстанието в днешно Априлци, където е най-многолюдното, буквално всенародно участие, дава своите чутовни жертви и мъченици и е важна брънка от национално-освободителната ни революция, е (по)забравено, е труден въпрос. Вероятно „помага“ и факта, че априлчани нямат своя летописец като Захарий и своя певец като Вазов… Но фактът си е факт, Новоселското въстание се нуждае от реабилитация.

СЕГАШНИТЕ юбилейни чествания имаха тази амбиция – да поставят началото на голямата реабилитация. На 23 май събитието бе провалено, но не отменено, а само отложено. И се състоя тази неделя, 7 юни, на площада в Априлци. Със забележително тържество с участието на президента на Републиката Илияна Йотова и множество ВИП гости, сред тях и землякът, конституционният съдия чл. кор. проф. Атанас Семов, който прави много за реабилитацията и я е превърнал и в лична кауза, с националната гвардейска рота и внушителна паметна заря проверка. И с две запомнящи се речи – на кмета на Априлци инж. Тихомир Кукенски и президентската (четете ги по-долу).  

ИНЖ. ТИХОМИР КУКЕНСКИ: СВОБОДАТА НЕ СЕ ПОЛУЧАВА, ТЯ СЕ ЗАСЛУЖАВА!
СКЪПИ жители и приятели на Априлци, преди две седмици трябваше да бъдем тук, трябваше да се съберем на този площад, за да отдадем почит на героите от Новоселското въстание и да отбележим 50-годишнината на град Априлци. Но природата имаше други планове – изсипаха се поройни дъждове, реизлязоха от коритатат си и пътищата бяха залети. Общината обяви бедствено положение. И тогава видях нещо тук, под Балкана, което никога не е изчезвало тук – духът на балканджиите. Видяхме доброволци, служители, пожарникари, горски, земеделци, обикновени граждани, всички, които застанаха рамо до рамо. И тогава си помислих – Боже Господи, може би точно по този начин е започнало въстанието преди 150 години. Защото големите исторически събития не са плод на оръжията, те се раждат от хората, от чувството, че съдбата ни е обща. Априлци е точно такова място.

ПРЕДИ 150 години тук не идват велики армии, не идват богати държави, които да ни дарят свободата. Тук обикновените балканджии вземат едно необикновено решение – продават нивите си и си купуват пушки. А после с тези пушки в ръце дават най-свидното, живота си, за свободата. Свободата не се получава, тя се заслужава. Това трябва да помним днес.

АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ избухва (тук) без предателство. Само си представете какво означава това. Във времена на страх, империи и робство едно малко балканско селце избира да бъде свободно – без предателство, без разединение, с вяра в общата кауза. И именно затова тук не се ражда просто въстание, тук се ражда общност. От 1-ви до 9 май 1876 г. тук съществува Новоселската република. Девет дни свобода, девет дни българско самоуправление – във време, когато на много места в Европа подобно нещо изглежда немислимо. А днес малко хора знаят тази история, малко хора са я чували, малко хора са чували за Ново село. 

НО ИСТОРИЯТА е жива, дори когато е премълчавана. Тук чираци леят куршуми, марангози правят черешови топчета, ковачи коват саби. Тук Стоянка Драганова, тази северна Райна Княгиня, се превръща в символ на смелостта и саможертвата. А в Новоселския манастир и днес стоят следите от онзи май (1876 г.), следите от куршумите, следите от страданието, следите от вярата. Там, където духовници и миряни умират заедно, там, където още боли. И неслучайно новоселските мъченици са канонизирани заедно с мъчениците от Батак. Защото страданието тук не е било по-малко. Подвигът тук не е бил по-малък, любовта към България не е била по-малка.

СКЪПИ СЪОТЕЧЕСТВЕНИЦИ, днес сме свободни, но единни ли сме? Делим се сами – по интереси, по дребни различия, даже и по омрази. А преди 150 години хора, които са имали много по-малко от нас, са имали нещо, което днес често губим, усещането, че сме общност. Може би именно затова съдбата ни изпрати изпитание преди две седмици. За да ни напомни, че когато сме заедно, винаги сме по-силни, че общността не е дума, тя е действие. И че дела трябват, не думи! Че България не е просто територия. България е хората, които си подават ръка в трудности и неволи. И ако днес пред този Балкан и тази гвардия, пред държавното ръководство и България и пред всички вас трябва да кажем най-важното, то е само едно: свободата не се получава, тя се заслужава! Заслужава се с памет, с дойстойнство, с дела. И с любов към родината. Поклон пред героите от Новоселското въстание, честит празник Априлци, да живее България!

7 юни 2026 г., Априлци

Инж. Тихомир Кукенски, кмет на община Априлци,
реч на честването по случай 150-годишнината от Априлското въстание
и 50-годишнината на град Априлци  

 ИЛИЯНА ЙОТОВА: ОТЗВУКЪТ ТОГАВА НАКАРА ДА ИЗТРЪПНЕ ЦЕЛИЯТ СВЯТ

„ДА СЕ ЗНАЕ какво се е случило в лето 1876-о, когато се потъпка и изгори Ново село за народност…“ Сякаш една голяма глава от кървавата история на България, събрана в кратка бележка, която някой неизвестен е записал върху една църковна книга. Сякаш в тази кратка бележка всеки може да прочете родовата си памет, да почувства онази епоха на мъченичество и слава. Да разбере героите и мъчениците. Когато сега честваме Априлското въстание, 150 години, скъпи сънародници, няма нужда от патетика. Няма нужда от записани слова, защото в българската история има събития и дати, които са се врязали толкова дълбоко в паметта ни, че ходът на годините на времето никога не може да изтрие.

НОВО СЕЛО, Батошево, Кръвеник сътвориха подвиг, който никой никога не може да сломи и вихрите на времето на сантиметър не могат да отместят, а го превръщат във велик символ на родолюбие и героизъм. Пред нас е величественият балкан, вечните му пътеки пазят спомена за априлските герои, героите на Априлската епопея, които оставиха костите си по тези пътеки. Те знаеха много добре стратегическото място  на този край на България за общонародната революция, взеха пушките, завардиха проходите в планината и никога повече не направиха стъпка назад. Девет дни свобода, девет дни чиста и своя република. Няма такова опиянение! Ще го нарече по-късно патриархът на българската литература Иван Вазов „пиянството на един народ“. Защото следовниците на Васил Левски, коравите балканджии, знаеха, че така превръщат въстанието във всенародна битка с поробителя. Знаеха, че мнозина няма да се върнат, но не се поколебаха нито за миг.

ТЕХНИТЕ имена се помнят, за съжаление страниците на историята не могат да запомнят всички. Помнят се не само защото те ръководеха и наставляваха народа си, бяха в първите редици като истински герои, от които днес можем да се поучим. Апостолът Стефан Пешев, дядо Фильо Радев, войводата Цанко Дюстабанов… Това са само една малка част от имената, които помним. Помним и свещениците, свещеник Георги Христов, помним монахините, съсечени и избити без свян, избити, защото са повярвали в свободата. Но всички тези герои, уважаеми дами и господа, знаеха, че тяхната саможертва е венецът на общото им дело.

МЪЧЕНИЧЕСТВОТО на този край завинаги сроди, завинаги остава заедно със зловещата трагедия на Батак. Много пепелища, много пожари в нашата хилядолетна държава. Опитали са се да изпепелят вярата ни, да смачкат човещината и българското ни самочувствие. Не са успели! Защото на тези земи има един народ, българския, който от пепелта може да иззида твърдината на българския дух. А в димящите въглени да намери онази искрица, която да създаде бъдещето българска.

ДНЕС се покланяме на героите. Защото в онези мрачни дни на Април 1876, зверски избити, озлочестени, героите на изпепелените български селища, съсечените икони, всичко трябва да помним! Но да помним и другото – нищо не може да съсече българското национално достойнство, нищо не може да съсече българския дух. И нека кажем тази вечер – нито една жертва не е напразна, нито една жертва пред олтара на родината не е забравена. Тогавашният отзвук накара да изтръпне целият свят. А след това родината ни отново да възкръсне. Големите сили в Европа вече не можеха да си затулват очите и ушите за един поробен народ, който искаше себе си, искаше свободата си. Един от най-големите хуманисти по това време Виктор Юго ще каже, че има часове в историята, в които човешкото съзнание взима думата и нарежда на правителствата да действат. Само година по-късно в необятната руска земя ще бият тревожно камбаните и под байраците и флаговете ще се съберат хиляди, за да помогнат на своя поробен събрат, да дойдат тук, да оставят костите си и да извоюват заедно с българското опълчение свободата на България.

ДНЕС отново сме в Априлци, наречено с името на тази славна епопея, с името на тези герои. И помним едно – почитта към паметта е пътят към мъдростта, към единението, към съзнанието българско и към нашия просперитет. Зактова когато преди няколко дни природата въстана тук срещу човека, когато всички вие се вдигнахте като един, хванахте се ръка за ръка, за да преборите това, което се случи, никой не попита ти кой си и защо помагаш, всички бяхте заедно. Не вярвайте на тези, които ви казват, че е разделен българският народ. Има такива нечестивци, които искат да правят политика от това. Но ние имаме кауза, която искаме да завещаем на децата си. И това, което ни завещаха априлци, е залог да ги възпитаваме да бъдат заедно, да бъдат българи, да вярват в българската общност, в българската сила и смелост.

ТАЗИ ВЕЧЕР всички ние и цяла България, която ни гледа, ще сведем глави в знак на почит, ще се поклоним пред синовете и дъщерите на тази наша България, които направиха Априлското въстание, голямата българска революция. Поклон пред паметта им!

7 юни 2026 г., Априлци

Илияна Йотова, президент на Република България, 
реч на честването по случай 150-годишнината от Априлското въстание
и 50-годишнината на град Априлци  
Т21
Начало

Още по темата:

0 коментара

В едно изречение (131)

* Зам.-кметовете Ангелов и Тодорова присъстваха на Методиевите дни в побратимения ни Елванген * Нова национално признание за виртуоза акордеонист Вероника Тодорова

Хубава работа, троянска
Рубриката на Т21 „В едно изречение“, стартирала през м. февруари 2023 г., бе замислена само за печатното ни издание, но впоследствие решихме да я „прехвърлим“ и в сайта на вестника. Заглавието подсказва – кратки новини в едно изречение, разбира се, по значими троянски теми. И още нещо: по възможност преобладаващо добри новини, има ги (и тях). Надяваме се да ви е интересно, приятно четене.
    • ЗАМ.-КМЕТОВЕТЕ на община Троян Ангел Ангелов и Вероника Тодорова през втората половина на м. май гостуваха на побратимения ни немски град Елванген, провинция Баден-Вюртенберг, за традиционните Методиеви дни, посветени на нашия просветител св. Методий и отбелязващи заточението му в тамошния Бенедектински манастир през 870 г. до 873 г. по обвинения от немски духовници във връзка с Великоморавската му мисия за налагане в богослужението на нова писменост и нов език и на които всяка година домакините и гости от България и други приятелски страни, свързани с делото на славянските първоучители и създатели на глаголицата светите братя Кирил и Методий, организират празнични чествания, по време на Методиевите дни през 2013 г. бе подписан и договорът за побратимяване между Троян и Елванген от кмета Донка Михайлова и тогавашния й немски колега Карл Хилзенбек в присъствието на президента Росен Плевнелиев; тази година на Методиевите дни в Елванген присъстваха и генералният консул на България в Мюнхен Стефан Йонков, президентският секретар Милена Димитрова, генералният директор на БТА Кирил Вълчев и, разбира се, десетки българи, живеещи в Германия.     

    • НА 25 МАЙ, ден след светлия празник на първоучителите св. св. Кирил и Методий и на българската книжовност и духовност, бяха обявени победителите в годишната класация (за 2025 г.) за класическа музика и джаз „Вечната музика“ на БНТ 1, водещ на церемонията бе известният диригент и доскоро служебен министър на културата Найден Тодоров, а в категорията „Класика“ спечели концертът за цигулка, акордеон и оркестър „Вдъхновение“ на Минко Ламбов (композитор, музикант, диригент, гостувал неведнъж в Троян и добър приятел на града ни), чиято световна премиера бе на 29 януари 2025 г. във Военния клуб в София със солисти „невероятните Светлин Русев и Вероника Тодорова, любими мои приятели, вдъхновили ме да напиша тази творба и да им я посветя“, по думите на самия Минко Ламбов, който дирижира концерта си; съобщаваме тази „нетроянска“ новина заради значимото троянско присъствие в нея – на Вероника Тодорова, виртуозът на акордеона и зам.-кмет на община Троян, организатор на прочутия музикален фест „Jam on the River“ край троянското с. Дебнево. 

Т21
  
Още от рубриката „В едно изречение“:

0 коментара
Абонамент за: Публикации (Atom)
 

©2009 Троян 21 - статии | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |