В едно изречение (153)

* Две чудесни събития за Деня на народните будители ни подари Музеят на занаятите * За два дни две награди за именития ловешки журналист, управленец, политик и общественик Милко Недялков 
 
Хубава работа, троянска
Рубриката на Т21 „В едно изречение“, стартирала през м. февруари 2023 г., бе замислена само за печатното ни издание, но впоследствие решихме да я „прехвърлим“ и в сайта на вестника. Заглавието подсказва – кратки новини в едно изречение, разбира се, по значими троянски теми. И още нещо: по възможност преобладаващо добри новини, има ги (и тях). Надяваме се да ви е интересно, приятно четене.
    • ПОРЕДНИ две чудесни събития в навечерието и посветени на Деня на народните будители ни подари уникалният за страната троянски Музей на занаятите: в следобеда на 30 октомври в конферентната зала в централната музейна сграда бяха показани три документални филма, създадени от Историческия музей в гр. Оряхово и представени от директорката на музея в дунавския град и съучастник в създаването на филмите д-р Евгения Найденова, документален триптих под общото заглавие „Будителите на града“ за трима творци, неразривно свързани с Оряхово и постигнали национална значимост, художника Марин Върбанов, актьора Андрей Чапразов и музиканта Дико Илиев, любопитното за нас пък бе, че двама от тях са свързани и с нашия край – световноизвестният текстилец Марин Върбанов, популярен в Китай, живял и творил в Париж, познат на много други места по света със своите текстилни пана и концептуални разработки, има корени от троянското с. Врабево (майка му и баща му са врабевени), а за човека, разширил звуковата визитка на България, Дико Илиев, се знае, че е родом от ловешкото с. Карлуково; същия ден, по тъмно, в галерия „Серякова къща“, която е в структурата на Музея на занаятите, за пореден път гостуваха двама неслучайни творци, смесили в един чудесен микс собствената си поезия и музика, създателите на етно бандата „Гологан“ Павел Чухов и Иван Христов, будителска вечер, която ще се помни.  

    • ПРЕЗ м. август съобщихме, че нашият колега и приятел – известният ловешки журналист, управленец, политик и общественик Милко Недялков, една от най-ярките фигури на днешен Ловеч, града, дал на България великия просветителски химн „Върви, народе възродени!“ и много други неща, е удостоен със званието „Заслужил гражданин на Ловеч“ (второто по значимост ловешко отличие, първото е „Почетен гражданин на Ловеч“, макар че Милко в пълна степен заслужава и него, а това „иновативно“ ловешко раздвоение е, разбира се, заради тънки политически сметки – едното да е за по-нашите, другото за другите, т. е. хубава работа, ама ловешка, но това е отделна тема – бел. ред.), което по традиция се връчва в Деня на народните будители, 1 ноември, но този път заради съвпадението с изборите церемонията бе изтеглена с ден-два по-рано, 29 октомври, без това по никакъв начин да наруши нейната тържественост и важност, г-н Недялков получи наградата си лично от кмета на Ловеч Страцимир Петков, който бе и вносител на номинацията, инициирана от Дружеството на ловешките журналисти, председателствано от дългогодишната кореспондентка на БНР Стела Бочева, „Благодаря искрено на инициаторите от ловешкото дружество на журналистите, на кмета на общината, на общинските съветници, на приятелите за признанието и добрите думи“, коментира в профила си във фейсбук след награждаването лауреатът; на следващия ден, 30 октомври, Милко Недялков бе удостоен с още една награда, за неговата професионална и обществена дейност и във връзка с наскоро навършените юбилейни 70 – плакет на областния управител на Ловеч, връчен му от настоящия областен управител Пламен Христов, също колега и приятел, който пожела на удостоения още дълги години все така, динамично и успешно, призна, че се е учил от него, нарече го „истински народен будител“ и подчерта, че Милко „през всичките тези години като журналист, общественик, политик е работил единствено за благото на Ловеч“.

Т21
  
Още от рубриката „В едно изречение“:

0 коментара

Таня Димитрова: Вярвам, че книгата ще пребъде

* „Мечтая си за голяма книжарница, на два етажа, с кафене, защо не и с литературен клуб. Аз съм оптимист – направи ли се, ще идват хора“ * „Троянци се познаваме, като семейство сме. Някои се отбиват да си кажем „здрасти“, да обсъдим книга. В днешно време сме се отдалечили един от друг и ни липсва това да сме заедно * „Понякога ме питат има ли смисъл да се продават книги в днешно време. Да, трудно е с малкия бизнес, но аз вярвам, че книгата ще пребъде“
Интервю Юбилейно
Таня Димитрова зад щанда в „Светът на книгата“, Троян, м. август 2026 г.
От малкото улично щандче за книги на Венета (Кузманова) – всички го помним, в дъжд и пек, години наред, един оазис на духовното и доброто, малък като физически параметри, но голям с другото, с посланията си, с упоритостта, куража, оптимизма, които носеше. До днешната книжарница „Светът на книгата“ на Главната в Троян (ул. „Васил Левски“ 39), наследницата на онова малко щандче, създадена от Венета и продължена, със същия ентусиазъм, професионализъм и любов (към книгата и доброто) от дъщерята Таня Димитрова. Разговаряхме с Таня в „Светът на книгата“ през август (2026 г.), месеца, когато книжарницата навлиза в своята 20-та годишнина – това, но не само, е поводът. Говорим си на „ти“, защото книгите отдавна са ни запознали и сприятелили.
    – Да държиш 20 години книжарница в малкия град, си е успех. Как се постига?
    – Аз вече 17-та година съм тук и казвам, че нямам нито един работен ден, защото идвам не с усещането, че съм на работа, а с истинско удоволствие. Понякога ме питат има ли смисъл да се продават книги в днешно време. Да, трудно е с малкия бизнес, но аз вярвам, че книгата ще пребъде. Големите книжарници ще оцелеят, надявам се, че и по-малките.

    – Защо вярваш, че книгата ще пребъде?
    – Винаги ще има хора, които искат да вземат книга, да я докоснат, да усетят мириса й. Виждала съм да го правят – да вдишват миризмата на страниците. Личи си, когато някой няма търпение да се прибере вкъщи и да започне да чете. Това съм го наблюдавала и при възрастни, но и при деца. 

    – Купуват ли се често книги за подарък?
    – Да. Напоследък много се вземат и ваучери. Хората подаряват книга с презумпцията, че тя остава. Мисля, че на всяка книга й настъпва моментът – може да не се отвори веднага, но след време човек да я открие за себе си. Много след нас ще продължават да се четат книги.

    – А твоето отношение към книгите откога е? 
    – То идва от майка ми. Аз съм завършила икономически техникум в Търново, тя е завършила Художественото училище в Троян (сега НУПИ „Проф. Венко Колев“). Винаги е обичала книгите. Знаеш, едно време хубавите издания се продаваха „под рафта“. Тя успяваше да ги набавя. После работи за двама книжари – Богомил Събчев и Васил Колев. Подкрепяла съм я да направи нещо свое, даже съм настоявала – и за собствена фирма, и за наемане на по-голямо помещение. И досега името Венета Кузманова стои на вратата на книжарницата, но вече е делегирала всичко на мен. Бизнесът едва ли ще се поеме от дъщеря ми, която завършва стоматология, но любовта към книгите се е предала и на нея.

 Входът на книжарница „Светът на книгата“,
Троян, ул. „Васил Левски“ 39
    – Прави впечатление, че познаваш и книгите, и читателите. Как се ориентираш в читателския профил на човека?
    – Читателите сами ми позволяват да ги опозная. Говорим си, става непринудено, с някои се сближаваме и с времето знам коя новопоявила се книга на кого ще хареса. Ако човекът е непознат, ориентирам се по това пред кой книжен раздел застава. Все по-често идват хора, които казват конкретно какво търсят. Невинаги може да се намери това, за което посетителят е дошъл, но е важно как ще го посрещнеш. Това се отнася за навсякъде, много е важно обслужването. Да посрещнеш клиента с усмивка, той да си излезе с усмивка. Личните проблеми трябва да ги оставяме другаде. Усмивката зарежда и теб, и човека до теб. 

    – Как се ориентираш за съдържанието на това, което продаваш? Знам, че много четеш, но човек не може да изчете всичко. И как избираш с какво да заредиш рафтовете на книжарницата?
    – Книгата е по-специфична стока. Ориентирам се чрез четене и чрез споделяне. Например за фентъзи жанра се допитвам до читатели. Избирам стоката, защото си познавам клиентите. Има и утвърдени заглавия, без които не може. Няма как да прочета всичко, но поне лек ориентир за всяко четиво имам. Много важно е общуването с професионалистите от издателствата. Тук трябва да благодаря на един човек. Допреди 3-4 години майка ми контактуваше с издателите. Когато се наложи аз да отида за първи път, много ми помогна тогавашният ни шофьор Чавдар – знаеше всички места, познаваше хората, даде ми кураж. Получи се – когато контактуваш с интелигенти хора, нещата стават по-лесно.

    – Има ли хора, които влизат не за да купят, а за да си поговорите?
    – Да. Споделяли сме си с много хора различни неща. Може би и книгите предразполагат към разговор. Случва се да влязат и такива, които не те „отразяват“. Може би идват от места, където не са свикнали да общуват така. Троянци се познаваме, като семейство сме. Някои се отбиват да си кажем „здрасти“, да обсъдим книга. В днешно време сме се отдалечили един от друг и ни липсва това да сме заедно. Някои посетители са ми казвали, че обичат малки книжарници, защото там е спокойно и им обръщат специално внимание.

    – Какво е модерно да се чете сега? Кое се търси?
    – Много се радвам, че съвременните български автори се наложиха на пазара. „Глина“ на Виктория Бешлийска продължава да се чете, купува се поезията на Станка Пенчева, на Недялко Йорданов. В интервю отпреди 10 години майка ми казва, че много се търси Иван Хаджийски (виж „Венета Кузманова: Най-продавана е „Бит и душевност на нашия народ”, интервю във връзка с 10-годишнината на „Светът на книгата”, в бр. 1 на Т21 от 6 януари 2016 г. – бел. ред.). И досега е така – само днес съм продала две бройки на „Бит и душевност на нашия народ“. Разбира се, българската класика – Яворов, Дебелянов, Димитър Талев, Вазов, Йовков, Елин Пелин винаги се купуват.

    – Сигурно заради учебната програма?
    – Учебната програма повлиява, но има и чист читателски интерес. 

    – Жанрове?
    –Лятото се търсят повече трилъри и „плажни“ романи. Нормално е, и пазарът зарежда с това.

    – История търси ли се?
    – Да. И много конспирация.

    – Предразсъдък ли е, че жените четат повече?
    – Не може да се каже така, везните са се поизравнили. При тийнейджърите също. Момичетата търсят предимно романи, момчета – мотивираща литература. Има интерес към стоиците, четат Марк Аврелий например.

    – А детската литература как се търси? В днешно време е представена много богато и атрактивно. 
    – Децата са силно повлияни от екрана, анимацията налага вкуса. Тук ще спомена ролята на родителите. Има майки, които влизат в книжарницата още с детската количка, често купуват по нещо, за да свиква детето с книжката. И при по-големите деца забелязвам родителска грижа. Много е приятно да видиш баща, който поръчва за синовете си приключенска класика. Майките са много стриктни при осигуряване на препоръчаната от училище литература, особено за деца от начален курс. Там се купува всичко. Има много амбициозни майки, но то е разбираемо – отговорността им за възпитанието е най-голяма. По-големите ученици напоследък предпочитат христоматии.

    – Хората интересуват ли се от издателя, от преводача?
    – Има такива клиенти. Издателството поема отговорност за достоверността на четивото – това е особено важно при научно-популярната литература и заради изкуствения интелект. Издателството е една гаранция.

    – Най-силните месеци за продажба на книги кои са?
    – През юли и август се усеща, че в града има повече хора – идват си от чужбина, има почиващи. За Празника на сливата градът е пълен, това е благоприятно и за книжния пазар. Разбира се, по Коледа се правят много подаръци книги. Но е добре всеки месец да се поддържа ниво. И по време на ковид кризата не съм затваряла. Тогава бизнесът беше на ръба. Нямаше никакви хора по улицата. Все пак, от време на време влизаше някой.

    – Може ли да се каже, че хората са влизали, за да потърсят книга като утеха?
    – Да, книгата е бягство от реалността, което може да ти помогне в най-трудни ситуации. Повечето хора влизаха за това „лекарство“. Хубаво, че затварянето беше за кратко. Но и ковид ни повлия за това отчуждение, за което говорих. 

    – Преди време от едно издателство бяха довели при вас свой автор, Хелга Флатлан. Какви други интересни хора са идвали тук?
    – Идвали са доста артисти. Много приятно впечатление остави у мен Кръстьо Лафазанов, беше отдавна, дойде тогава със съпругата си – скромен човек, гледаше да не се набива на очи. Влизали са Георги Господинов, Георги Тошев, Добромир Банев – любим мой поет. Яд ме е, че не съм си правила снимки с такива хора – сега си казвам, че щеше да е хубаво да ги наредя на стената зад мен. Но може би трябва да започна.

„Светът на книгата“ отвътре 
    – Други планове и мечти за това място имаш ли?
    – Мечтая си за голяма книжарница, на два етажа, с кафене, защо не и с литературен клуб. Аз съм оптимист – направи ли се, ще идват хора.

    – Да си представим и това – вратата се отваря и влиза съвременен писател. Кой искаш да е?
    – Нека да е някой чуждестранен, защото среща с български писател ми се струва по-възможна. Да кажем, Крис Картър. Той е автор на трилъри, аз обичам да ги чета. Бил е криминален психолог и базира книгите си на своя опит. Много харесвам и романите на Мелиса да Коста, с удоволствие бих се срещнала с нея.

    – А какъв читател искаш да влезе ей сега?
    – Нека да е цяло семейство – детето, мама и тати, бабата и дядото. 

    – Какво ще им кажеш, както и на всички читатели?
    – Пожелавам на читателите да са здрави. Искам специално да благодаря на редовните клиенти, както и на всички, които влизат тук. Нека да намират през деня поводи за усмивка и нещо за четене.

Интервю на Нели Генкова-Маринова
 

0 коментара

Валентина Милева: Докога ще играете на руска рулетка с живота на децата ни и на всички пътуващи?!

* „Това ли е „европейска“ инфраструктура през 2026 г.?! Докога всеки, дръзнал да премине през Троянския проход, ще се моли просто да стигне жив?“
Тема с продължение
В началото на година, 6 февруари 2026 г., срутване на грамадна скална маса от южната страна блокира Троянския проход (виж „Нещо става в Троянския проход! Алооо, АПИ!?“ – бел. ред.). Поредното тежко срутище в рамките на месец-два, все от тази страна на прохода, предишното бе на 7 декември. „Затапени“ и в двата случая бяха десетки шофьори, които с голи ръце се опитваха да разчистят и да си пробият път. Но по-същественото бе друго – че тези, сринали се изневиделица върху шосето грамадни каменни късове, можеха да убият хора; и че това е отдавнашен проблем, знае се за него и Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ), подразделението й Областно пътно управление (ОПУ) Пловдив, отговарящо за въпросния участък, и началниците им в регионалното министерство трябваше да са взели обезопасителни мерки, не сега, много по-рано. Все пак мерки последваха и през лятото невралгичните места бяха укрепени/обезопасени. Ама, както се оказва, не съвсем – защото днес, събота, 31 октомври, малко преди обед, пак там, от южната страна на прохода, на около 9 км от Кърнаре, върху шосето се стовариха тонове скална маса и пак по чудо нямаше по-сериозни щети, включително човешки, не че при по-лош късмет не можеше да има, освен поредното блокиране на движението. Дано този път от АПИ, ОПУ Пловдив и началникът им регионалното министерство арх. Шишков най-после им светне насериозно червената лампичка.

В денонощния сайт на АПИ не открихме информация за извънредната обстановка в Троянския проход (дали не защото е събота, почивен ден и няма кой да въведе информацията?! – бел. ред.). Но според информация от AI (изкуствения интелект) причината за срутването били дъждовете (виж ти, през есента в планината да валят дъждове?! – бел. ред.), проходът бил временно затворен, после движението го отворили в едната лента, а след няколко часа било пуснато изцяло; информацията бе потвърдена и от Агенция „Фокус“. С други думи, всичко е свършило „добре“, до следващото срутище. Ето и коментар по случилото се днес в Троянския проход (основната пътна връзка на Централна Северна България, разбирай Троян, Ловеч, Плевен и др. с Южна България) на съгражданката ни Виолета Милева, разбираемо гневен коментар (препечатваме го от профила й във фейсбук). Т21

Валентина Милева
СИНЪТ ми и хиляди други хора пътуват всяка седмица по пътя Пловдив – Троян и всеки път сърцето ми е в петите, докато не се прибере! Само преди часове – днес – поредното мащабно срутище на 9-ия километър над Кърнаре за пореден път доказа, че преминаването през Троянския проход (Беклемето) е чист хазарт с живота на стотици шофьори и семейства!

ОГРОМНИ скали се свлякоха на пътя, хората сами разчистваха, за да преминат, а защитни мрежи няма, маркировката и мантинелите са под всякаква критика. Това ли е „европейска“ инфраструктура през 2026 г.?! Докога всеки, дръзнал да премине оттам, ще се моли просто да стигне жив?

КАТО РОДИТЕЛ и като гражданин питам директно всички настоящи управляващи и напудрени кандидат-президенти, които в момента се борят за власт:
* Колко още скали трябва да паднат и колко живота трябва да погълне този проход, за да спрете да пращате багери след срутищата и да вземете реални инженерни мерки за укрепване?

* Докога ще излагате на смъртна опасност всички пътуващи и ще чакате поредната голяма трагедия, за да започнете да си прехвърляте отговорността между институциите?

* Има ли човешкият живот някаква стойност за вас, извън предизборните ви кампании и купуването на гласове?
НАСТОЯВАМЕ за незабавно, трайно укрепване на скалите и пълно обезопасяване на трасето Троян – Кърнаре! Искаме сигурност за децата си и за всички граждани СЕГА, а не съболезнования постфактум!

МОЛЯ, споделяйте масово! Днешният инцидент е поредният червен картон за държавата. Нека ги накараме да чуят!

31 октомври 2026 г.
Валентина Милева, Троян 
 
* Бел. Снимките са от днешното (31 октомври 2026 г.) срутище, блокирало за няколко часа Троянския проход, източник facebook.  
 
Още по темата:

0 коментара

Дебатът или за селската пръчка и избора в Деня на будителите

• Мадам Й. събра всичко, целия си „мащаб“ в наглата и по йотовски иронична реплика „сега го виждам за пръв път“, един вид кой е тоя, коя съм аз
Позиция Предизвикано
МАДАМ Й. срещу Андрей Гюров – снощният дебат по БНТ (обективността изисква да кажем, че т. нар. национална телевизия и още повече водещата Поли Златарева се справиха на ниво с домакинството), който трябваше да доизсветли нещата и да ни покаже кой кой е, за какво е, а и на кого е.

ЗА МЕН дебатът започна с (приятна) визуална изненада – мадам Й. беше коригирала обичайните си пищни букли като на костинбродска лелка и бе в един делово-елегантен стил и като прическа, и като тоалет, чудесно, европейско, така трябва. При Гюров – без изненади, елегантен както винаги, изискан, и с мярка. От този „дискурс“ дебатът започна добре, нали по дрехите посрещат.

ОТТАМ нататък и докрая изненади нямаше, проруското прокси си бе това, което си е: назидателна, лъжеща като дърта циганка без да й мигне окото (съвсем по партийния модел „ти права си, когато съгрешиш дори“), с надменността на селски партиен секретар (който там долу, на село, е голямото началство, господарят, вся и всьо, а горе, пред истинските началници, козирува, целува ръка, може и друго, помним мадам Й. в раболепното й наколеничване и поцелуйковщина, посрещайки Гундяев от КГБ на софийското летище, тази гледка освен незабравима, е и емблематична); имаше и още нещо, трудно ми е да намеря думата, може би бабаитлък, но по-особен, актуален, тръмпистко-путинистки бабаитлъшки микс, отличителен за тази най-неприятна порода днешни властници, разбира се в умаления и „оделикатен“ нашенски йотовски вариант; готова на всичко, дори ехидно да се прави на жертва, но като размахва заканително пръст (не закачайте семейството ми, се озъби на опонента си, който най-малкото заслужаваше подобни обвинения, лъжкинята си е лъжкиня, крадецът викаше дръжте крадеца); за хвалипръцковщината по комунистически се подразбира, то си бе „червената нишка“ на мадамата през цялото време (как спасила българската македонска кауза от „предателя“ Кирил Петков – сега става ясно, че ще отговаря за тази си лъжа в съда, какъв велик евродепутат била и какъв достоен президент, и т. н., и т. н., хо-хо-хо, боже опази!). Но едно не може да й се отрече на кандидатката мадам Й. – има характер и някак си успя да стои самостойно в дебата (това при явно марионетъчния й политически генезис и настоящите зависимости и подчинености си бе успех).

ГЮРОВ – експертен, толерантен, очевидно с характер, но прекалено фин в схватката с подобна червена селска пръчка. Бъдещият достоен президент на България, който обаче трябва да се научи да свива юмрук срещу подобни явления (като мадам Й. и изобщо йотовщината), явно ще трябва, и вярвам, че ще го научи.

И ВМЕСТО обобщение. Чухме как Гюров отговори на въпроса какво хубаво ще каже за опонента си – похвали Йотова за работата й като вицепрезидент с българските общности в чужбина; да признаеш успеха на другия – това не е слабост, това го могат силните. А тя – мадам Й. събра всичко, целия си „мащаб“ в наглата и по йотовски иронична реплика „сега го виждам за пръв път“, един вид кой е тоя, коя съм аз, казах вече за селската пръчка, и пак го повтарям; да нямаш сили да кажеш добра дума за опонента си, това, първо, е ниско ниво, и второ, по-важното – издава безсилие, и управленско, и човешко. 

ЗАТОВА: В неделя, Деня на народните будители, с номер четири!

30 октомври 2026 г.
Генадий Маринов
Начало
 
Още по темата:

0 коментара

В едно изречение (152)

* Много троянска, много стойностна и много важна за града ни изложба  в Музея на занаятите
 
Хубава работа, троянска
Рубриката на Т21 „В едно изречение“, стартирала през м. февруари 2023 г., бе замислена само за печатното ни издание, но впоследствие решихме да я „прехвърлим“ и в сайта на вестника. Заглавието подсказва – кратки новини в едно изречение, разбира се, по значими троянски теми. И още нещо: по възможност преобладаващо добри новини, има ги (и тях). Надяваме се да ви е интересно, приятно четене.
    • ЕДНА много троянска, много стойностна и много важна за града ни изложба бе открита навръх Петковден, 14 октомври, Празника на Троян в Музея на занаятите – „Троян през фотообектива на Стефан Балевски“, организирана от културната институция в партньорство с наследниците на автора Стефан Балевски (роден през 1919 г., художник по образование, завършил Художествената академия в София, дългогодишен учител, общественик, запален по фотографията от ученическите си години и до края) – синът Васил Балевски и дъщерята Василка Балевска, също фотографи по призвание, а тя и като професионални занимания, представляваща фоторазказ за живота на Троян в период от четири десетилетия, от 50-те до 90-те години на миналия век, в различните му аспекти (обществен живот, политика, много спорт, култура, образование, празничничен календар, развлечения, природни и архитектурни забележителности, личности); казваме много троянска, защото обектът й е Троян, троянците, троянското, без разфокусиране в други посоки, много стойностна, защото навсякъде, дори и в „най-делничните“ снимки си личи, че зад фотообектива е художник, артист, и много важна за нас, троянците, защото подобна визуална памет е голям шанс и вероятно не всеки град го има, затова подхвърлената идея от директорката на музея Елеонора Авджиев, която откри и представи изложбата, заслужава внимание – за предстоящия градски юбилей на Троян (2028 г.) фотоархивът на Стефан Балевски, съдържащ десетки хиляди кадри (снимки, негативи), да се систематизира и издаде в няколко тома, но с уговорката, че идеята би била трудно осъществима без подкрепата на Община Троян, дано се случи, „Архивът на Стефан Балевски е културно явление, за което мнозина троянци знаят. Спорадично този архив е представян от неговите наследници, но за пръв път сега ние правим едно структурирано публично представяне на съвсем малка част от него. И тъй като имах възможността да се убедя в изключителното богатство на този архив, смятам, че трябва да се положат усилия след две години, през 2028 г., когато ще се чества 160-годишнината от обявяването на Троян за град, това наследство на Стефан Балевски, а и на Васил и Василка Балевски, продължили фотографското му дело, да бъде издадено в едно многотомно издание. Това дело заслужава да получи публичност!“, сподели на микрофона г-жа Авджиева; „Благодаря на музея за отзивчивостта. Баща ми от ученик, когато си купува първия фотоапарат (1934 г., с парите от една ученическа награда за отличен успех от големия дарител за троянската просвета, дипломата с троянски корени Константин (Кочо) Хаджикалчев – бел. ред.), беше неотлъчно с него навсякъде. Архивът му е изключително богат и този голям избор бе голям проблем, много трудно бе да се отдели и избере“, коментира Васил Балевски, а сестра му Василка, професионален фотограф, която от дълги живее и работи в София, добави: „Очарована съм от организацията на работата и от това, което видях, че е направено в Музея на занаятите. Такова ниво на друго място в страната не съм виждала, дори напоследък, понеже ми се налага да работя с Държавния фотоархив, смея да твърдя, че той е на по-ниско ниво. Поздравления за целия екип на троянския музей! И поздравления за всички, които обичат да снимат, не пречи, че го правят и с телефоните си, вече има много добри телефони – продължавайте, правете история!“ (изложбата „Троян през фотообектива на Стефан Балевски“ е разположена на чардака на Конака, малката музейна сграда, нямаме информация докога ще може да бъде видяна – бел. ред.).  

Т21
  
Още от рубриката „В едно изречение“:

0 коментара
Абонамент за: Публикации (Atom)
 

©2009 Троян 21 - статии | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |