КОЛКОТО и улеснения да ни дават нововъведенията в технологиите, които намаляват бариерите на времето и разстоянието, започвайки от телеграфа и кабела, телефон, радио, та до Гугъл-а и Изкуствения интелект, когато става въпрос за троянските кръчмарски музиканти, трудно се пише за реални събития от средата на миналия век и трите десетилетия след това. Уморително е от такава дистанция да попаднеш отново в голфщрома и социално-битовите прибои на онова време, за да се разберат нравите в обществото и мястото на троянската бохема в него. Вездесъщият информатор, по-възрастния роднина на всички, който все още носи 90 % от успеха на учениците в училище, нищо не знае. Той може да даде информация кой точно и кога е целунал френска коза в Швейцарските Алпи, но за едни от най-важните хора на града ни от преди Априлския пленум и много след това мълчи като „бит з...к“
ЕДИНСТВЕНОТО име, което се споменава в търсачката, е на Теодор Шишманов. И то без да съобщи най-важното по темата – Тео пее в бирхалето в средата на 70-те, предимно песни на „Бийтълс“. Мнозина от най-емблематичните и колоритни троянски певци и свирачи отдавна не са между живите. Тези, които са съвременници и са готови на драго сърце да разказват, първото, което излиза от устата им, е „Ох!“. Не от внезапно извиканата памет. Заради болежки и възрастови промени. Остави това, ами вече са на годините, когато почти всичко отколешно е силно избледняло. На младини помним всичко, дори истории, които не са се случили, но с отслабването на паметта и с напредването на възрастта постепенно стигаме до там, да си спомняме само нещата, които не са се случили. Да попаднеш в този субективен свят на спомени и сенки е приятно, но и объркващо. На помощ пак идва музиката. Тя е саундтракът към всичко хубаво и лошо, което сме преживяли и което постепенно става част от богатата ни лична история. Така споменът за част от репертоара на някоя група започва да действа като Гинко Прим Макс от 120 мг.
 |
| Илия Беломъжев |
 |
| Неразделните тъст и зет – Иван и Илия |
В ЛИЧЕН ПЛАН едно от изначалните неща, с които свързваме първото изкуство от най-ранните ни години, са панаирите. Дълго време в детството ми живеех с оказалата се впоследствие погрешна представа, че в България има три панаира. Пловдивският, Орешашкият и Троянският. Пловдивският ми се виждаше мижава работа. Ходехме там преди всичко баща ми да види сестра си, моята леля. Без „Виенско колело“, „синджири“, стрелбища, от които звучат модни шлагери и надничат снимките на световни звезди, сергии с всевъзможни шарении, балони, свирки, пластмасови изкушения. Без огромни бирарии с ароматен дим от цвъртящи кебапчета и весел оркестър си беше жива скука. Че плащаш и вход. Вътре само непознати. няма кой да ти каже кое е на далвера, къде са се настанали онези безскрупулни мошеници от Габровско, къде да намериш изключението честен търговец. Няма я гюрултията, веселото, приповдигнато настроение, суетнята. Мъка. И никакъв шанс на този прехвален форум да се случи това, което ще свърши музиката през 1954 г. в онзи култов ресторант-градина до манастира в Орешак. На онази Малка Богородица, когато семейството на Иван Вълчев от Долни край е на Орешашкия панаир. Вече са купили, каквото купили и главата на фамилията, жена му Димитричка и дъщерята Стефана са се курдисали в „Гетсиманската градина“. Седнали са на една от онези сгъваеми маси, каквито имаше във всяка кръчмарска градина. Боядисани в най-весели цветове, превърнали се в заветна цел на всеки уважаващ себе си българин, добрал се до събитието на годината в Троянския край на този голям празник. В случая дъските с метални крака отдолу са зелени. По принцип цветът няма значение, освен ако не трябва да отчетем данни за статистиката.
В ТАКЪВ случай на една маса с цвят зелен са седнали един средностатистически мъж, съпругата му, дъшеря им и нейните родители. Общо пет човека. Нагледен пример как с подобни глупости непрекъснато ни откъсват вниманието от същественото. Което онази вечер е на втория етаж. Там в оркестрината, зад прясно бодисания в приятно резедаво дъсчен парапет, свирят непознати гост музиканти. Един от тях привлича вниманието не само с инструменталните си умения. Висок, добре сложен, с бяла кожа и леко загатващи бургундски аристократизъм черти на лицето. Стефана вече е прехвърлила 20 години, навремила е отдавна за женитба. Този млад хубавец отпред, издул бузи като Луис Армстронг, целият излъчващ жизненост и мощ изглежда подходяща партия. Какво се случило по-нататък и как е без значение от гледна точка на днешните отношения между половете. След няма два месеца в Троян е бракосъчетана младата двойка Илия и Стефана Беломъжеви. Илия е от най-известният музикантски род на луковитското село, наречено на Катунецките белогвардейски емигранти. Групата му се е прочула в Тетевенско, Угърчинско и надолу до Дунава. В троянските музикални среди се появява първият тръбач, короносян веднага за крал на тромпета. Вторият, от Хасъмската махала на Колибито, още не е заминал за техникумът в Тетевен, където със своя „Klingental“ ще се включи в първата джаз формация там 4 години по-късно.
ИЛИЯ БЕЛОМЪЖЕВ също започва средното си образование в техникума в Угърчин. Там прави и първата си група. После решава, че този градец тесен за неговата волна душа е и задува към морето . Завършва техникума по автоелектротехника във Варна, докато вечер свири тук и там. Завършен техникум имат между другото и много от известните троянски музиканти като Иван Баров, Красимир Марешки-Марека, Митко Гидишки-Гидика, Пламен Илевски-Пацо, Петър Петров, Георги Луканов-Лукича, Мильо Даскала и редица други представители на зараждащото се предпленумно и пленумно поколение. Техните връстници по-късно някъде по света са наречени хипи генерация, но хипар тук се използваше, когато искаха да обидят някого. За тези момчета, които също правят ученическа техникумска група или участват в други съставчета, ще стане въпрос някъде по-нататък. В описваното време те са в пелени, заети да развиват белите си дробове и с други дейности, хвърлящи жълто петно на иначе добрите им биографии. Други по-нататъшни герои, вече попораснали, се учат да ходят, да говорят. Други дори са в началното училище. Новоизлюпеният троянски зет Илия е назначен да поддържа автотранспортната техника в „Машстрой“. Преди всичко на мотокарите, прави ремонт и на лични автомобили много преди Пенко Злийски, който дори се учи от него. А вечер свири. След дългия престой в „Стара планина“, заедно с Карачора и Васил Ранков пак са през лятото на „Гецимана“. Всеки с индивидуален транспорт: Митьо със „Симсон“, Илия с „Балканче“, Батлана с „Балкан 250“.
СВИРЯТ, пеят, пият и после по машините обратно при студената манджа и заспалите жени. Илийката е с доста омекнали крака и моли колегите си да кара между тях. Фарът му не работи, те двамата да му осигуряват нужната светлина по пътя. Нещо като Дръм Бръм в следването на вълшебното фенерче на Джейми 15 години по-късно. Пристигайки в града, малко след табелата, която се намираше на 200-300 метра преди рязания мост, който тогава си беше цял и поемаше целия трафик между двата бряга на Осъма, тримата другари трябва да се разделят. Специалистът по стартери, динама, електрически схеми и системи ще хване надясно покрай кръчмата на „Данчо и Иванчо“, другите направо по паважа покрай ДАП-а и ХФЗ-то. Тромпетистът благодари на Джейми и капитан Падналими, пожелава им лека нощ, завърта бакелитеното копче отгоре на фара, който очертава светъл триъгълник напред. Не за икономия излъгал, за да шофира между двамата. Страхувал се да не вземе да се катурне в някой шанец и да се прибира после сам в тъмниците. Ако все пак успее да стане. Беломъжев е пословичен с неоспоримо големите си музикални умения, любовта към чашката, веселият характер и изключително благите си отношения с тъста Иван. Или по-скоро тъстът много харесвал зет си, въпреки кусурите му. „Стефано, де го Илия?“, пита Иван. „Пак ли в „Кубанките“ (Кубански казаци) ще го водиш?“, недоволства дъщерята. „Е, че няма сам да ходя!“, тросва се бившият фабрикант, засегнат след мероприятията на народната власт и от опърничавата си щерка.
 |
| Вдясно: Илия с тромпета и Хасъма на барабаните |
ОЩЕ В ПЪРВИТЕ си години в Троян Беломъжев завързва крепка, пивка дружба с Милко Бараков-Барака. След първата си кола „Москвич“ долнокрайненецът подир дълги перипетии се е сдобива с „Шкода Фелиция“. Червена. С гюрук. Отпред са гордият собственик и Милко. Отзад Пена (Барачката), Стефана, Николай и Иван. Стъпил на седалката, на края на багажника, се покачил най-добрият акордеонист на цялата околия Стефан Миревски. От Троян до морето той не спира да репетира, разтяга физармониката и пее. А пътят изобщо не беше като сегашният и много се увиждаше. В онези години само приготовленията за такова дълго пътешествие чак до Черноморието изискваха поне седмица вълнуващо суетене. А после дългият маршрут имаше задължително две-три почивки. Едната обезателно в Шумен. Спирка „Шуменско пиво“. Там, съвсем естествено, регулярно спира и шумната шарена компания от далече останалия Балкан. Отсреща има спретнато ресторантче с маси на прохлада под големи тополи. Илия пътьом поръчва ракия с шопска и влиза до тоалетната да се измие, да се освежи. Който е карал или се е возил в кабрио, знае добре за какво става дума. Докато се оправи, докато размени някоя дума с шефа вътре, да пусне комплимент на засуканата сервитьорка, поръчката отвън е донесена. Стефана, загрижена за безопасността на групата, гаврътва ракията, Иванчо, прегладнял, омита салатата. Ядосан малко и още толкова изнервен от празната маса, таткото поръчва този път две ракии и две шопски. Те са доставени почти моментално. Салатите пред детето, ракиите пред жената.
ПОГРЕШНО помислил келнерът, че в това семейство царува матриархат. Нещо, което мисля трудно може да се каже изобщо за музикантските фамилии, известни повече с авантюри, дъхащи на дамски парфюм и перманентните подозрително дълги косми по дрехите. Най-малко пък за самоосъдилия се на греховно мнение красавец с тръбата, винаги елегантно облечен и изглеждащ винаги малко зад ръба на благоприличието. Не една и две са мераклийките да споделят постеля с местната знаменитост. С поредната нашият хубавец от Катунец уговаря предната вечер бърза свалка на музикантската маса. Студено е, гюрукът е спуснат, лимузината ще чака отключена на Дрянската чешма. Мадамата спазва уговорката, намушква се в колата, леко се пооткрива, така, за подготовка и за повдигане на тонуса. Илия обаче се напил и забравил. Колегата му акордеонистът Ф., „случайно“ дочул за какво става дума, решил да не оставя жената разочарована. Влиза крадешком в лоното на сладострастието и набързо изконсумирал чуждата радост. Чак накрая прелюбодейката нещо се усъмнила, светнала плафона, ама при свършен факт протестът е чисто формален. Пък и акордеонист бил човекът неслучаен, досаден сексманиак. А безсъвестният колега се разминал с една почерпка. Няколко пъти. За такива дреболии широки сърца като музикантските не хабят нежни струни. Те не са като останалите, да се вкопчат в първата врекла се и да я не отърват.
А ТУК е сгодният момент да се разбере най-накрая кой и защо е изрекъл смятаното за мъдрост „музикант къща не храни“. И по-точно коя завистница някъде, някога е изсъскала в немощна злоба повтаряното като мантра впоследствие заклинание. Като пример може да послужи за кой ли път с. Бели Осъм с един стар случай за черно предателство. То се чувало и знаело отдавна от Чифлик до Радова лъка, че Ц. се имал подозрително много с П. Виждали ги неведнъж на недвусмислени, дълбоко непублични места, но никой не дръзвал да каже на оперената съпруга. Докато не се намерила накрая една от онези устатници, дето си мислиш, че първото което ще излезе от устата й, ще са само змии, без гущери. Тя брутално сардонично, в прав текст наковладила с факти и обширни обстоятелствени пояснения редицата изневери. И образно, все едно чете първите страници на „Кама Сутра“. Съпругата спокойно изчакала цялата словесна помия и още по-спокойно отвърнала: „Виж какво ще ти кажа, Гацо! За мен попара у дома има. Че някоя друга яла, воля му!“. Най-вероятно точно такава клеветница в безсилието си е пуснала в обръщние нелепата измислица за музиканта, къщата и храната. Не съм срещал свирец, който да не е казал: „Ей, имаше парици в ония години“. И почерпки, и Бай Гошо по челото, и оувър тайм. Звучи банално като боб чорба, ама който го може, си го може. Докато за другото, освен попара трябват и топки.
 |
| Троянски музиканти |
ПРИ ПОРЕДНИЯ гурбет в ГДР споменаваният многократно квинтет с Вальо и Хасъма начело свири в огромния бар „Ам Ринг“ в Лайпциг. Той е от онези типично немски напивалници с неголям дансинг. Двойките танцуват непрекъснато, въртейки се в кръг, като почти забърсват оркестъра. Ботю си е харесал една височка брюнетка, с открехнато деколте и огнен поглед. В момента, в който красавицата е най-близо до него, контрабасистът се накланя артистично с голямата тежка цигулка и леко подвиква: „Да ти изям катеричката!“. „Аз съм българка“, прошепва начаса мадамата. Няма „простак“, няма „идиот“, „свиня“ и прочие. Всеки нормален мъж би разбрал правилно реакцията. Ботю обаче се притеснил, както немците когато Тюринг разгадава кода на „Енигма“. Или е разочарован, че хубавицата не е германка. Усещането е като отдавна установеното у нас, че интимно изживяване на морето със собствена жена е все едно да ходиш на баня и да си носиш топла вода от къщи. А че всички подобни забежки са само моментни замъглявания на разсъдъка, става ясно от факта, че почти няма троянски музикант, развел се заради друга жена. Дори да носят никнейм „Мис Каприз“ или „Мис Баба Яга“, фурии, чуми и пр. За дадат своя принос във все още оспорваното твърдение, че леките изневери в разумни количества съхраняват брака. Романтичните връзки и тяхното прекъсване отдавна са служили като едни от най-богатите източници на вдъхновение и страст в музиката. Жените пък стоически понасят съвместното съжителство, често опорочавано от тежко пиянство. Така е в истинското изкуство, което непрекъснато иска жертви. И с историите за тези, които са готови да се жертват за него.
С ТРАДИЦИОННИЯ парад на знамената на централния площад започна и тазгодишното троянско честване на 9 май – Деня на Европа (ритуалът с флаговете на страните от Европейския съюз води началото си от 2003 г. и бе инициатива на тукашното сдружение „Комитет за побратимяване“, реализиран по проекта „Партньорство за мирна и солидарна Европа“ с финансовата подкрепа от Европейската комисия – бел. ред.). А феерията със знамената този път бе началото на едно хубаво рожденическо парти – по случай 45-годишнината на троянския Представителен общински младежки духов оркестър с мажоретки (ПОМДОМ), основан през 1980 г. от незабравимия маестро Владимир Парушев, и неговата съставна част, мажоретната трупа, чийто създател и пръв ръководител е Венета Пейнекова.
РАЗБИРА СЕ, с много музика – в програмата бяха световни парчета на композитори като Пиацола, Гершуин, Владигеров, Армстронг и др., изпълнени на обичайното високо ниво. „Чудесен звук, много добре“, коментира изпълненията на бившите си колеги дългогодишен троянски музикант, сега в публиката. Тук трябва да споменем и поне още двама души със сериозни заслуги за днешното ниво на състава – ловчалията с троянски корени Георги Агатов, джаз музикант с национална известност, който от години работи с троянските си колеги, и младият, но вече именит тромпетист и диригент Станислав Мойнов, избрал след завършването на Музикалната академия в София и по-високите перспективи да се завърне в родния град. Да не пропуснем двете гост певици – Милка Пътова и Илина Рогашка (дъщерята на известния ловешки диригент и наш земляк Тотко Рогашки), чието финално изпълнения на големия ретро хит „Bei mir bist du schön“ в българския му вариант „Прощавай, София (В конски вагон)“ разтанцува публиката.
И КАКТО се полага за такова честване – с награди (грамоти за ветераните, сред тях бе и барабанистът Тони Петров, който е в първата селекция на оркестъра, продължава и ще продължава, както обяви маестро Тодоров, също получил грамота, както и водачката, сега практикуваща лекарка, на първата формация на мажоретките под ръководството на г-жа Петковска), поздравителни адреси, поздравления на живо на микрофона (едното бе от кмета Донка Михайлова, която обобщи с краткото „Нужни сте на Троян!“ и на свой ред получи грамота от състава в качеството си „както на кмет, така и на гражданин“), много емоции. След концерта на ПОМДОМ на сцената излязоха колегите и приятелите им от „Биг Бенд Русе“, една от най-именитите подобни национални формации. А най-накрая бе 9-майската заря в троянското небе.
СПОРЕД статистиката за тези 45 години през Общинския младежки духов оркестър на Троян са преминали над 1500 млади музиканти. Много са и наградите, а най-големите са завоюваното звание „Представителен“ през 80-те години, победата в музикалния конкурс в Хатщет, Германия, при конкуренцията на 35 състава от цял свят, почетното отличие „Златен герб Троян“ на Община Троян и др. Оркестърът е начело на всички големи общоградски празненства в Троян, а известно време е бил и церемониален оркестър на военното ни поделение.
