Отиде си Кинчо Дулев – момчето от улица Глук

* Кинчо живееше в София, но душата му си остана в нашия край, в родния Орешак. И той се завърна отново тук. Този път завинаги

 

Последно сбогом с Кинчо Дулев 
от съпругата Кристалина и дъщерята Десислава

In memoriam

 

КОЛКОТО и добре да живее човек, идва момент, в който се изправя пред най-голямото изпитание  в живота – загубата на много близък човек. Скръбта е сложно преживяване, справянето с мъката и намирането на начин да продължиш напред е невероятно трудно пътуване. Който го е преживял, знае колко дълго е то, защото с всяка преживяна смърт умира по нещо в нас. Но в момент на загубата не само ценим спомена за този, който си е отишъл, паметта за него става по-силна дори от мислите приживе.  

НА  31 МАЙ, СЪБОТА,  в църквата на Троянския манастир беше изпратен в последния му път един истински човек и троянец – Кинчо Дулев Кинов. Приживе той, както и брат му, писателят Васил Кинов, много обичаше да ходи там, където игумен е бил техният чичо Климент Кинов. Най-отпред на тъжната процесия можеше да се види опечаленото семейство - съпругата Кристалина Георгиева, дъщерята  Десислава с мъжа си Явор, внуците Ивана и Симеон, племенникът Виктор, други близки и приятели. Заупокойната  панихида в църквата на троянската Света обител беше отслужена от и. д. игуменът архимандрит Стефан, с духовните братя Григорий и Елисей. „Човек не е живял напразно, ако е предавал  своя опит, ако е споделял всичко, което знае, ако е помагал на хора в нужда“, напомни отец Стефан. 

КИНЧО беше от тези хора, които мислеха повече за другите, отколкото за себе си. Винаги не само готов да помогне, ами и постоянно предлагащ помощта си. Която винаги е била много ценна, предвид неговата специалност строителен инженер. В славната някога троянска гимназия учи в математическата паралелка, на която класен е дългогодишният ни учител по физика Веселин Петров (Петровича). Скромното, ученолюбиво, любознателно и тихо момче от Орешака сигурно е единственото, което не е получавало един зад врата от Петровича. През трите години  учение дели една квартира с приятеля от детството и орешашки съсед Цочо Билярски, бъдещ началник  на отдел, после шеф и на самия Държавен архив, автор на безброй книги и статии.  Съвсем закономерно завършва като един от първенците на випуск 1967 година. Кандидатства във  ВИСИ, сегашния УАСГ и е сред първите в списъка на приетите.  Като студент съквартирант му е Диян Златешки, също студент във ВИСИ.  

СЛЕД АБСОЛВЕНТСКИЯ бал и дипломирането си е разпределен във ВиК Ловеч като главен инженер. Оттам получава голяма практическа подготовка за вечно болната наша тема – водоснабдяване и канализация. От която впоследствие намазват всички съседи, познати, роднини и нуждаещи се. Някъде по това време на студентски купон се запознава с момичето, с което ще си дадат брачен обет, тогава студентка в Икономическия. Влюбеното момиче започва често да пътува до революционната столица на България. С много труд и лишения орешашкият Ромео си купува ЗАЗ, онази смешна пърпореща шосейна бълха с претенции за моторно превозно средство. На всичкото отгоре сива на цвят. С нея вози своята Жулиета, без изобщо да подозира, че до него в газената лампа се е притиснала една от бъдещите най-успели и влиятелни българки (пък и световни дами – бел. ред.). 

Момент от панихидата в църквата на Троянския манастир, води я архимандрит Стефан, Орешак, 31 май 2025 г.

ЕДВА ИЗЧАКВА да мине разпределението и заминава за София. Назначен е за шеф на отдел „Капитално строителство“  към отдел „Производство и икономика“ в ДСО „Книгоиздаване“, после ДТСО  БКП  (Държавно творческо и стопанско обединение  „Българска книга и печат”) с тогавашен шеф Валентин Караманчев  Задачата му е  да изгражда складови бази за печатни произвесения из цялата страна. От малък Кинчо ляга и става с книга и затова приема като знак на съдбата новото  поприще за изява на строителната му мисъл. С не по-малка радост приемат назначението неговите приятели, също книгомани  като него. Когато най-верният другар Цочо е войник в поделението във „Врана“, новият началник всяка седмица му ходи на свиждане, всякога с нова книга. Истински приятел, доказал се в нужда. Най-голямата му гордост беше идеята, която успява да реализира с направата на кафене в подземното помещение в сградата на бившето кино „Култура“. То бързо се превръща в желано място за срещи от тогавашната българска интелигенция. След 1989-а създава собствена частна строителна фирма, с работници, техника, камиони. И пак помага на всеки познат и приятел в ремонтни и строителни дейности. И през цялото време се грижи за семейството, отглеждането на дъщерята, после внучката.

СЛЕД СЛУЖБАТА в църквата  Владо Младенов ми припомни една старо, старо парче на Челентано – „Момчето от улица Глук“. Тя е издадена като сингъл през 1966 г., когато момчетата Кинчо, Владо, Цочо Билярски, Пенчо Петрушев, Васко Топузов, Диян Златешки, Стефан Генков, Евстати и много други известни троянци са ученици в споменатото вече елитно наше средно училище. Мисля, че няма по-подходяща песен, за да кажем последно сбогом на представилия се вече пред Бог наш приятел, който вечно ще ни липсва: 

„Едно момче от улица Глук./ То обичаше да играе с мен,/ но един ден каза: „Отивам в града“./ И го каза, докато плачеше./ Питам го: „Приятелю, не си ли щастлив?/ Най-накрая отиваш да живееш в града,/ там ще намериш нещата, които нямаше тук./ Ще можеш да се измиеш у дома, без да слизаш в двора.“/„Скъпи приятелю, каза той,/ Роден съм тук./ И на тази улица сега оставям сърцето си./Но как можеш да не разбереш? /Късметлия си, че оставаш,/ бос играейки по полето,/ докато там, в центъра, аз дишам бетона./Но ще дойде денят, когато ще се върна тук отново.“ 

КИНЧО живееше в София, но душата му си остана в нашия край, в  родния Орешак. И той се завърна отново тук. Този път завинаги. 

1 юни 2025 г.

Стефан Мичев

Начало

Tweet