Троян се поклони на Ганко Цанов

* Приятели и почитатели отбелязаха 100-годишнината от рождението на незаменимия и незабравим троянец, „единствен“, както бе определен * „Той се е превърнал в своеобразен интелектуален топоним на града ни“

 

Ганко Цанов (1923-2004 г.), сн. Величка Ганковска

Юбилейно

 

МИНАЛИЯ четвъртък, 14 септември, едно малко събитие, немноголюдно и камерно, препълни с любов и дух Музея на занаятите, и стана най-важното нещо в Троян в този момент. Дали оценката ми е пристрастна, сигурно, но е истина, че в този момент в центъра на нещата бе една незаменима троянска фигура, един много голям и единствен троянец – Ганко Цанов, чиято 100-годишнина от рождението бе поводът (15 септември 1923 г. - 3 декември 2004 г.).

ИСТИНСКИ духовен елит, какъвто, както казах на микрофона, днес Троян няма. Но това е нормално, истински големите са нещо много рядко, като бисерите – и дано бисерите не са в кочината. С Ганко, въпреки много неща, не бе така – Троян оцени неговата значимост, включително и приживе, което е най-трудното, чест му прави (на Троян). Доказателство бе и това възпоменателно събитие, чийто домакин неслучайно е Музеят на занаятите, културната институция, в която Ганко вгради сянката си и й даде опора и смисъл, а духът и делото му и днес изпълват вековната музейна сграда.

ИМАХ честта, удоволствието, но и притеснението да кажа няколко думи за Ганко по покана на неговите хора, съпругата Мила и сина Мичо, които бяха инициаторите на това честване. За жалост Мила и Мичо бяха възпрепятствани да присъстват, но те си бяха с нас – тридесетината приятели и почитатели на Ганко Цанов, събрали се да си спомнят и поговорят за него, а чрез него и за себе си, Троян, ценните неща около нас.

Думата е на Елеонора Авджиева

РАЗКАЗЪТ започна директорката на Музея Елеонора Авджиева, която припомни биографичните факти: завършването с отличие на Троянската гимназия през 1942 г., следването в Медицинския факултет на Софийския университет, изхвърлянето на третата година по политически причини, пращането през 1949 г. от комунистическите власти на лагер в мини Бобов дол, по-късно в концлагера в Белене – и всичко заради членуването в младежки патриотични организации и особено заради наградата от Немския културен институт в София в началото на 40-те за най-добро овладяване на немски език в училище, последвалото връщане в Троян и намирането с неговия обект – народните художествени занаяти, изключително мащабната и майсторска работа като музеен работник, краеведческите му изследвания, написаните книги („Балканджийска летопис“, „Вода изпод корена“, „Керамиката през Възраждането“, „Епопеята под Марагидик“, „Продай нивата – купи пушка“), обществената ангажираност. Но директорката даде и своята оценка: „Музейният човек по българските географски ширини никога не е бил герой на своето време… Един троянски музеен човек обаче с огромния си ръст много често през 70-те и до 90-те години даваше основания за града ни да се мисли извън разбирането за провинция… Не съм имала познанство с този човек, но осъзнавах, че той се е превърнал в своеобразен интелектуален топоним на града ни. Името му за някаква общност от хора се беше превърнало в един от символите на града, мярка за ерудиция и духовно присъствие в националната култура. Той е Ганко Цанов. Ако беше жив, в утрешния 15 септември щеше да отпразнува своята 100-годишнина“.

Говорят за Ганко – Донка Михайлова, Цочо Филипов,  Ваня Давидова

ЗА СВОЯ колега и приятел с много чувство говориха Цочо Филипов, придружавал Ганко при не една от краеведските му експедиции, и музейният фотограф и оператор Цветан Тончев, споделил за творческия подход към обекта и философията, завещани му от Ганко; а известната резбарка Веска Хаджийска призна, уроците на Ганко са й дали естетическата опора в овладяването на занаята. Силно емоционално бе словото на кмета Донка Михайлова, чийто баща е бил в приятелския кръг на Ганко Цанов; тя открои духовната мощ и също отбеляза единичността, необикновеността на този знаменит троянец. Хубави думи за Ганко каза и дългогодишната читалищна библиотекарка Ваня Давидова – за неговото писано слово, книгите му, културната широта и подкрепата за всяко значимо културно дело в нашия град, респекта на троянци към него.

ЗА ТОЗИ велик троянец, имаше и такова определение, което не прозвуча пресилено, се казаха още много неща – за финеса, за емпатията и готовността да подаде ръка, за ораторското майсторство, за писателския талант, за хармонията между интелектуална значимост и аристократичен външен вид, за силата въпреки тежката болест в последните години, за отстояваните принципи, за надмогнатата провинциална културна среда и истинските мерки... А финалът бе незаменим – едновременно много личен, невъзможно да бъде казан от друг, освен от приятеля от детинство, семейния приятел и кум Милко Диков; големият карикатурист не присъства лично, бе изпратил думите си, така ги и бе озаглавил – „Думи за Ганко“, по пощата, но от това ефектът на казаното не намаля…

Генадий Маринов
Снимки: Цветан Тончев

 

Милко Диков

Думи за Ганко

Много хора преминават през живота ни и отиват в забравата. За други се сещаме посредством отделни случки и събития. Но има и трети, които не можем да заличим от съзнанието си. Образи, които ярко са се врязали в паметта ни и не искат да излязат от там.

Като всички деца и ние бяхме нонконформисти, играем с деца от нашата махала и на нашата възраст. Имахме си наши игри и начин на живот. Рядко преминаваме мислената граница на територията ни. Не помня вече как и защо Ганко влезе в живота ми?! Беше по-голям и чак от долния край на града! Нечувана дързост! Ний воювахме на “живот и смърт” с горната и долната махали, а той идва от още по-долната. При това беше добронамерен, подкупващо усмихнат и се държеше с нас, по-малките, като с равни.

Бушуваше втората световна война! Бях 11-, 12-годишен, рисувах и пишех стихове. Освен това издавах и редактирах вестник „Оса”! В него рисувах и пишех всичко на ръка. В по-долната махала, Тънковската, мой съученик редактираше вестник „Драскулки”, а от още по-долната Минко Николов издаваше своето „Жило”. Тогава Ганко пожела да види „Оса” и в знак на одобрение написа нещо за нея. За съжаление, времето е унищожило всичко. Жив е само споменът!

Времето следваше своя ход. Годините след 9 септември 1944 г. бяха тревожни и несигурни. Не разбирах много неща, а и хората се страхуваха да обясняват?! След гимназията бях приет за студент в Художествената академия в София. През ваканциите си идвах в Троян и отново се срещнах с Ганко. Той също се бе върнал – от „гурбет" по принудително наложени му места, но не обичаше да говори за това. Туй, което бе останало от него и се бе разгоряло с пълна сила, бе да се изговори, не, да се изплаче с думи. И той написа тези думи! И как ги написа!  Писатели, с известни имена, написаха ласкави предговори и рецензии към книгите му. Много ръце се протегнаха за приятелство. Едни честно и възторжено, други неискрено и крадливо…

Ганко, ти изпи докрай чашата, която живота ти отреди! В нея имаше малко сладост и много горчивина. Това, което преливаше най-отгоре, бе несломимият ти дух. Дух на непокорен балканджия, духът на Троян!

Милко Диков

Начало

Още по темата:

• Спомнихме си за Ганко (2013 г.)
  
• За „Новоселското въстание“ (2023 г.)

Tweet