ИСТОРИЧЕСКИ и житейски хронологично във всяка средностатистическа биография точно средното училище е мястото, свързано с някои от най-основните етапи в живота. Възрастта, в която в личен план се учим да приемаме отговорности и да ги изпълняваме, да отстояваме себе си, сами да се справяме с трудни ситуациии в борбата да бъдем забелязани, да станем известни. Времето, когато се учим да се социализираме като възрастните и да изграждаме взаимоотношения въз основа на общи интереси. Днес е време за разходка по алеята на спомените, кратък разказ за историите и произхода на групи, започнали да свирят още в училище.
В ЛИВЪРПУЛ гимназията е територията, на която 15-годишният Джон Ленън сформира група от тийнейджъри музиканти. Пол Маккартни се присъединява скоро след това и препоръчва Джордж Харисън. Появява се Стюарт Сътклиф, когато четиримата избират да ги наричат просто „Бийтълсите“. Стюарт напуска, за да стане художник и групата започва да печели местна слава. Ринго Стар се присъединява в началото на 60-те, останалото е познатият грандиозен успех. В Троян момчешките групи, както по цялата наша земя в десетилетията след средата на миналия век, започват по един и същи начин. Не само без мениджъри, промоутъри, продуценти, ами и без инструменти. С една голяма гола любов към музиката и неистовото желание на няколко момчета да свирят в група. Самото присъствие в нея им дава нещо специално, нещо вълшебно, прави ги различни. Тези първи групи, независимо колко са елементарни и примитивни откъм оборудване, чувстват тръпката, че правят нещо голямо, правят музика, подобно на световните идоли. „Бийтълс“ започват заедно като „The Quarrymen“, от името на тяхното училище, гимназията Quarry Bank в Ливърпул. Започналите едновременно със „Златни струни“ Веселин Радоевски, Георги Луканов, Красимир Марешки, Митко Гидишки и Петър Петров няма как да изберат за име на своя ВИС (вокално инструментален състав) името на школото си. Защото учат в различни учебни заведения. Трима са в Механото, Веселин учи в Гимназията, а Лукача в Керамичното.
 |
Група „Цветове“ |
МОДАТА да се кръщават състави на насекоми и птици е отминала. Бъди Холи още през 1957-а сформира „Щурците“, без да знае, че със същото име вече се подвизава R&B вокална група от Бронкс. Вероятно чули отнякъде за дебютния албум „The Colours” на едноименната рок банда от Лос Анжелис, за име нашите ентусиасти избират „Цветове“. За програмен, художествен и артистичен директор изборът единодушно пада върху Митко Гидишки. Роден за музикант. Скромен. Работохолик. Поверена му е най-отговорната работа по избора на репертоара, аранжиментите, как да се свърже басът с барабаните, за да формират ритъм секцията, общата хармония и пр. И тя е поета съвсем професионално присърце от Гидика. Той по-късно ще замине в София, за да учи в естрадният отдел на консерваторията, за да измине дългият път през различни оркестри, странствания из цяла Европа, „Обектив“, 6 години с Петър Чернев, докато стигне до „Динамит Брас Бенд“. Тогава обаче още заляга над едни гадни, сложни чертежи и учи как се съпротивляват материалите. Неща много важни за технологиите, но безполезни за един музикант. Много ненужни работи учехме, защото ги има в учебния план и трябваше да изкарваме добри оценки. А каква е ползата от тези оценки, ако човек не може да ги обърне в онова, от което има нужда в живота – в материален и духовен аспект? Въпросът е отправен към Дявола от Наполеон Хил в забравена отдавна книга. Там пише още, че в училище ни учат на какво ли не с една единствена цел да се движим после по течението. Безкрайни днес са тъжбите по онзи подреден, гарантиран живот в миналото. Завършваш механото, гимназията,или керамичния, може и ВУЗ, след което постъпваш в „Машстрой“, „Елпром“, „Троянска керамика“, „Изкуство“, ХФЗ, „Смирненски“, „Нестандартното“ и каквото си пожелаеш от поне още десетина възможности. Работа, осигурена за цял живот, заплата колкото толкова, лятна почивка на станция със столова на морето, какво повече му трябва на човек? В събота и неделя отхвърляш неуморно безкрайните домашни задачи, после пет дни почивка. „Добро утро, работа!“, „Добър вечер, къщо!“, докато стигнеш пенсия. Лесно и просто.
НО ИМА млади троянци, за които тази перспектива звучи ужасно. Те са твърдо решени да вървят срещу сигурното, монотонно ежедневие. И то организирано, в рок банди, с китари, барабани, всякакви инструменти в ръце. Почти едновременно с „Шарените“ е сформиран и „Електрон“, бенд, съставен изцяло от ученици на ТМЕТ (механотехникума). Там са Милко Даскала – тромпет, Любомир Дичевски – тромбон, сменен по-късно от Иван Баров – саксофон, Веселин Дудевски – тромбон. И още, познатите от „Цветове“ Гидика с бас китарата, Петър Андреев, който ползва клавира на Божидар Манджуков, и Красимир Марешки на барабаните. Техникумците са извадили късмета да имат свестен и интелигентен директор, който изпраща домакина бай Кольо Иванов, с Пешо и Митко като консултанти, в София, за да закупят апаратура и инструменти. Бай Кольо пуска „Електроните“ да свирят в един склад, за да се изявяват после изцяло на ученическите забави на Гимназията и Механото „горе“, в общата сграда на двете елитни училища и „долу“, в мазето, в което се помещаваше столът на Керамичното, отдвана превърнат в склад.
 |
| Марешки и Гидика |
 |
| Кожа от тъпана на Марешки |
МНОГО по-различни са амбициите на квинтета с поелия вече ръководството Митко Гидишки. Той от своя страна назначава Марека за технически директор. Не защото е с връзки, двамата са комшии и приятели от деца. На барабаниста е поверена най-трудната част от битието на всяка една група – материалната, защото е доказал нееднократно нестардартната си мисъл, правейки от нищо нещо… Това само и единствено съвременници на онези трудни времена могат да го разберат, защото хлябът и токът може да бяха евтини, но техниката беше много скъпа. А истински качествената, освен много скъпа, се намираше изключително трудно. В самото начало на 1970-а, цяла година и повече след като в Троян са се пръкнали двете ученически групи, випускникът на Московската консерватория в класа по контрабас Юрий Маликов решава да замине за ЕКСПО 70 в Япония. Там, покрай артистичните си изяви се увлича по съвременната музика и особено от техническата част. И така със заработените през осемте месеца пари закупува 15 сандъка музикална апаратура. На следващата година на хоризонта се появяват „Самоцвети“, една от най-успешните съветски поп-рок групи, която свири с най-висококачествена техника. Нашите ентусиасти няма как да направят подобно нещо. Марека обаче е решен да възпроизведе нужният шум. Подобно на много известни изобретатели използва подръчни средства. Неговите нововъдения и изобретения стоят не по-долу от откриването на ядрения синтез, двигателя с вътрешно горене и безопасната игла например. За тях нашата история гузно мълчи, в ущърб на нациоаналната ни гордост и самочувствие. Марека първо монтира говорител от Т-ТАБ 40, на акустичната китара на Гидика. Тя всъщност е на Сашо Диков, армаган от майка му Донка от екскурзията в СССР. Седемструнна, с широк гриф. Сашо предава пособието за печелене на момичешки сърца на приятелчето си от детството. Благороден жест, пък и на него ските са му достатъчни. Вършат същата работа. После долната част на изобретението, променило света, производство в случая на телефонния завод в Белоградчик, посредством жица е свързано със старото радио „Христо Ботев“. Не звучи кой знае колко мощно, но е получен електрически възпроизведен звук. Следващата му работа е да свърже китарата на Веско с педал от електрическа шевна машина „Тула 2“. Като го натиснеш, затваря веригата. При отпускане я отваря и се възпроизвежда нещо като уа-уа ефекта, наподобяващ възпроизвеждания звук от стъпало-управляващ педал, подобен на пропускащ филтър. Една от неофициалните версии за историята на дисторните ефекти гласи, че те са открити от един от най-известните и влиятелни китаристи на всички времена Джими Пейдж. Недоказано, докато българският принос към революционното за онези години нововъдение може да бъде видяно и сега някъде в мазето, макар мястото му да е в Стокхолмския музей на музиката.
НЯКЪДЕ от 1967-а година чрез ДКМС започва реализацията на амбициозна програма, целяща да превърне българската нация в „нация техническа“. Движението за ТНТМ е ориентирано към работа в училищни и извънучилищни школи и кръжоци, секции и др. Отделят се огромни средства за осигуряване на МТБ (материално-техническа база), ръководители, дейности, различни изяви, изложби. Постепенно движението акумулира огромни средства и се превръща в една от най-богатите структури на ДКМС (Комсомола, младежката организация по онова време – бел. ред.). Само през периода 1985/1989-а година са приведени 281 млн. лева. Могат да се намерят публикации, които обясняват къде са изчезнали голяма част от парите и активите и как комсомолци от всякакви нива са се възползвали от този гювеч. Включително може би най-мразеният от троянци „бизнесмен“. Спорно е доколко движението е дало желания тласък на българският технически гений. И преди него, и тогава, и сега сме с претенциите за част от „нациите с иновациите“, която винаги ще намери високотехнологично решение с чук, тел и пирон. Неслучайно страната ни заема 14-то място в световно проучване за най-висок коефициент на интелигентност измежду жителите на 113 страни.
КРАСИМИР МАРЕШКИ е един от героите на това време, част от скромните гаражни изобретатели, от допринеслите за високата оценка, все още признат само от колегите си. Междувременно „Цветове“ трупа песни в репертоара си. Изборът е ограничен до попадналите им по познатите от всички канали, най-вече чрез СОМАТ и приятели, случайни находки. Гидика сваля това, до което се докопат и все пак им допада като звучене. Наред с любимите най-вече на Веско Стария „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“, включват бързо станалата свръхпопулярна и кавърирана от безброй групи „Момичето с перлените коси“ на унгарската „Омега“, парчета на полските „Червените китари“ и кръстените на митични скандинавски същества „Skaldowie“, „Кинкс“ и „Стар албум“, която пеят и „Щурците“, заедно с още няколко техни песни. Например „Звън, звън“. Добавят няколко инструментала на „Шадоуз“ – известна още като групата на Клиф Ричарф, тя има сакралните 69 хита в британската класация. Изпълненията на една от първите групи с новаторския тогава 4-члененен формат, съставен от първа китара, ритъм китара, бас китара и барабани са глътка въздух, облекчение за нашите. Няма го поне безкрайното потене по транскрибирането на текста. Приятният сърф рок на „Сенките“, примесен с джаз звучене ги ориентира към жизнерадостните „Бийч Бойс“. Осмеляват се да посегнат дори на онзи мегахит от 1967 г. на обявените за предшественици на прогресив рока „Прокъл Харъм“ с „По-бял нюанс на бледо“. Добавят и първите хитове на Манфред Ман, а за десерт познатата от Saragossa Band “Zagadak” (Стара Загора на гарата…). Митко първи я пее в Троян, свалена от оригиналното изпълнение на Dave Dee, Dozy, Beaky, Mick & Tich.
СЛЕД БЕЗКРАЙНИТЕ репетиции, траещи до изнемогване, след дългото време, нужно на всички постепенно да се сработят и всяко парче да се отработи многократно, следва онзи ритуал, който едновременно е осъществяването на същинската мечта и върхът на вълнението. Със свити на топка стомаси и тела изпълнени с енергия групата момци свирци излиза на сцената. Тя е сравнително малка, но колко световноизвестни групи започват от още по-малки смрадливи клубове, без да знаят как ще бъдат приети. Първият подиум към по-нататъшния успех е в читалището на Василевското. Справят се отлично на тази премиера, излизат си здрави и читави от салона, изпратени дори с покана за ново гостуване. Започват музикалният поход към читалищните сцени, прегледи, тържества, забави, работа със самодейния цирк на „Елпром“. На преглед в с. Лесидрен печелят първо място, бързо стават любимци най-вече на момичетата. Фронтменът на „Джудас Прийст“ Роб Халфорд констатира от дългогодишния си опит, че „повечето момчета стават членове на рок или други групи, защото искат да правят музика и да изнасят концерти“. „Това е вярно – пише той, – но трябва да добавим и друга мотивация към този списък, защото искат да опънат възможно най-голям брой мадами“. Е, при концертите на „Цветове“ и „Електрон“ няма онези истерии, които наблюдавахме след време на клиповете с различни групи, но фенки все пак не липсват. За тях те могат да разкажат по-добре; повтарян многократно е друг случай с други музиканти и Б. К., който един ден ужасен тича при Вальо, показва му нещо и вика: „Това е трипер! Кажи, не е ли трипер?“. „Не е, бе, не е !“, успокоява го Вальо. На третата демонстрация и потретящ се ужас, на Вальо му писва и направо отсича: „Трипер е. Да, точно такова е!“. Ама какъв трипер е това? Никакъв трипер не е“, самоуспокоява се Б. К.
КОЙТО го е страх от мечки, няма работа в гората, който го е страх от провал, няма работа в състава. Годините, които се визират тук, са емблематична ера за рок музиката с безброй групи и изпълнители, които оставят незаличима следа в жанра. От удрящите звуци на „Led Zeppelin“ до хармоничните мелодии на „Fleetwood Mac,“ 70-те раждат някои от най-влиятелните рок музиканти на всички времена. 1970-а е поредната паметна за Троян. Тържествено се отбелязва 50-годишнината на Първата Троянската комуна, открива се новото кино, кратко, гръмко и революционно наречено „Ленин“. Старото, след един повече козметичен ремонт, е отредено за младежки клуб, за който първоначално отговаряше Никола Таслаков (Кольо Таслака). Решението за отреждането на постоянно наводняващото се помещение, дотогава известно просто като Киното, „беше посрещнато въаторжено от цялата учаща се и работническа младеж“ (цитат). Там ни ограмотяваха политически, спомням си още лекции срещу алкохола и тютюна с опитни мишки, след които тоалетните при Механото се пълнеха с пушачи, те бяха общи за двете училища. Организираха се различни тържества, но най-трайните спомени са от т. нар. младежки забави. Забиваха там едни момчета отгоре, а ние отдолу забивахме момичета. Тези отгоре с по-голям успех. Това бяха Володката Неделчев и Владо Грешката с китарите, Пламен Данов на барабаните и фронтменът Иван Баров, акомпаниращ си от време на време на пианото. Атмосферата – няма думи, които могат да я опишат, пеперудите в корема също. Чакахме с нетърпение следващото по-бавно парче, за да се втурнем към набелязания обект. Това беше единственото място, където освен свястна, подходяща музика имаше и сносен избор.
 |
| Володя, Пламен, Владо, Баров, отзад се е подпрял Веселин Данков |
В КЛУБА се даваше възможност за изява на всеки, решил се да запее пред публика. Това е равносилно на най-големия страх на човека – да говори пред публика. Заклетият до днес лют фен на „The Beatles” Миро Банчев беше един от преодолелите този страх. „Don't let me down“, молеше той от името на всички ни. Репертоарът включваше най-популярните български песни, Баров пееше великолепно италиански канцонети, последните хитове от Сан Ремо и не само. Джани Моранди, Челентано, Масимо Раниери... Макар и към Комсомола, в клуба също имаше проблеми с инструментите. Пламен Данов, напълно отговарящ на името си най-пламенно, екзалтирано и съвестно налагаше барабаните. Произведените в чешките Судети „Амати“ бяха приемани за средно качество, чинелите и те чешки, последна грижа. Данов е единственият член на групата, който остава да свири след влизането в казармата на Володя, Владо и Баров. На тяхно място се появяват Красимир Гечев-Моко, Чавдар Панов-Чори и Емил Вергилов, всичките съученици от гимназията. И тримата свирят много добре, Моко яко върти парчета на „Пърпъл“.
МОЖЕ БИ щяха да имат успешна кариера като рок състав, но Емил и Красимир решават да сложат фуражки и да продължат със соло изпълнение на тъй лиричната песен на Емил Димитров „Жената на военния“. Пламен и Чавдар остават верни на музиката. Един от най-енергичните троянски барабанисти е известен и с това, че е единственият в окръга, който започва в онези години да дъни на „Премиер“ (махагонов дуропластик, 1960 г.), същите като първите барабани на Ринго Стар. Toчно като Ричард Старки от малък и той знае, че ще стане барабанист. В този комплект са използвани кожа от телешка глава, трислойни пласта бреза с подсилващи пръстени от бук. По-късно Ринго минава на Ludwig Oyster Black Pear, но дръмърът Данов остава верен на своя „Premier” като Кийт Муун, Фил Колинз, Боби Коломби, Ник Мейсън, Боби Елиът и много други световни знаменитости. Тези, които го познават, хич няма да се учудят на прескъпата инвестиция, която прави в годините на евтиния салам и евтиното сирене, жертвайки над 10-годишната вноска за „Жигули“, нещо нечувано и сметнато за абсолютно шантава постъпка от цялото еснафско общество. При това тя стига само за половината от цялата сума. Но всяка жертва за изкуството е малка. Особено за онези, които са му се отдали изцяло. За по-нататъшната им съдба разказът ще продължи.
НО НАРЕД с ясните отлики между двамата кандидати има и няколко прилики, носещи и плюсове, но и минуси. И двамата са дебневени, родом от селото, местни хора, което при всички случаи е важно и дава увереност, че ще работят за своето (село). И двамата са завършили най-престижното средно училище в областта – Езиковата гимназия в Ловеч, също безспорен плюс. А сега общият минус. Г-жа Куш е майка на общинския зам.-кмет Вероника Тодорова, което без да е нормативна несъвместимост, създава неудобства и подозрения. Г-н Иванов пък е син на бившата кметица на селото Богдана Иванова и се прокрадват съмнения за опит за семейна реабилитация във властта. Но казваме всичко това с ясната увереност, че важното е друго – личните качества, личното можене, личният хъс за работа за благото на местната общност. И желаем успех на Дебнево, едно от най-живите и успешни троянски села.
НО НАРЕД с ясните отлики между двамата кандидати има и няколко прилики, носещи и плюсове, но и минуси. И двамата са дебневени, родом от селото, местни хора, което при всички случаи е важно и дава увереност, че ще работят за своето (село). И двамата са завършили най-престижното средно училище в областта – Езиковата гимназия в Ловеч, също безспорен плюс. А сега общият минус. Г-жа Куш е майка на общинския зам.-кмет Вероника Тодорова, което без да е нормативна несъвместимост, създава неудобства и подозрения. Г-н Иванов пък е син на бившата кметица на селото Богдана Иванова и се прокрадват съмнения за опит за семейна реабилитация във властта. Но казваме всичко това с ясната увереност, че важното е друго – личните качества, личното можене, личният хъс за работа за благото на местната общност. И желаем успех на Дебнево, едно от най-живите и успешни троянски села.
По-нови публикации
