Събориха къщата и душата на баба и дядо

* „Автобусът от София минаваше по Главната (улица) покрай къщата на баба и аз слушах с гордост как жените възкликват: „Леле, какви прекрасни са станали пак хортензиите на кака Цонка.

 Само тя има такива“

Корени 

Габи Хаджикостова, Лиляна Кисьова

Поредният „троянски“ текст на Габриела (Габи) Хаджикостова. След тези за Орешак и Патрешкото, този път за града (Троян). Отново препълнен с носталгия и любов, хващащ те за гърлото. Но по-различен, гневен. Справедливо гневен. Заради една разрушена градска къща, всъщност цяла редица градски къщи от и в стила на 30-те и 40-те, за да се вдигне голям блок, разрушената красота и стил и „съборените“ души на едни троянски баба и дядо. И пак да кажем за Габи – тя е дъщеря на оперетната прима и наша съгражданка Лиляна Кисьова, също е човек на сцената, актриса, певица, режисьор, продуцент, завършила НАТФИЗ и от дълги години живее в Унгария, но здраво пази връзката с българските и троянските си корени. Т21

ЛЕТАТА си прекарвах при баба ми и дядо ми в Троян и в спомените си прекарвам там все повече и повече време. Тогава още не пиех троянска ракия, а червена и жълта лимонада в стъклени шишета с керамична запушалка, строени в шпалир на полицата до стълбите много преди да пристигна. В големи количества. Да има за Габриела!

Баба и дядо на входа на къщата

АВТОБУСЪТ от София минаваше по Главната (улица) покрай къщата на баба и аз слушах с гордост как жените възкликват: „Леле, какви прекрасни са станали пак хортензиите на кака Цонка. Само тя има такива“. Спираше на сладкарница „Роза“, където ме чакаше дядо ми. И тръгвахме към къщата. Аз ситнех пред него, а той крачеше гордо зад мен, повтарящ да не си гледам в краката, а в очите на хората. Пък аз отговарях, че ако гледам само в хората, няма да си намирам стотинки по пътя. Не стотинките ме интересуваха, а късметът, който ми смигаше, за да ми пошепне, че е с мен. По-късно като бавен реотан обаче разбрах, че далеч по-важно е да гледаш и наблюдаваш хората, защото съдбата си знае работата и добре управлява и мен, и късмета.

НА ПОРТАТА пред къщата, вече премела тротоара, за да е още по-чист за посрещането на принцесата от София, стоеше баба ми. Сияйна, с широко разперени ръце, които първо плесваха, за да ми покажат колко съм пораснала, а после да ме придърпат в прегръдка. Обичах тази порта с надвесения трендафил и гордо издигащата се може би столетна череша. Поне на мен така ми се струваше, че отброява годините с шума на листата си. Толкова висока, че като погледнех короната й, застанала до нея, ми се прекършваше врата. Баба хващаше мукавеното ми куфарче, което криеше винаги новоушитите ми рокли за лятото, и като единица мярка за доброта, за обичливост, за състрадание, смиреност, природен интелект и невероятно чувство за хумор, ме повеждаше нагоре по стълбите към горните стаи. Разбира се, тогава не знаех какво означават споменатите думи. Знаех само това, че е продала долния етаж на къщата, за да изучи майка ми. Но не го преживяваше като трагедия, защото да вижда майка ми на сцена беше далеч по-голямо щастие от един етаж на къща.

НО ВСЕ ПАК аз и от тогава й се чудя за умението да посипва болката с пепел. Та на този долен етаж живееше една леля Тотка, за която от далеч личеше, че е по цигарите, буквата и параграфа и не си спомням вече как се казваше мъжът й, май Тошо, който остана в съзнанието ми само като една плешива карикатура по потник с тиранти, подсказващи, че е по чашката и цигарата, ама без буква и без параграф. И подхожда на жена си само по началната буква. По-късно разбрах, че и не си е заслужавало да бъде запомнен ни той, ни името, и че дори майка ми и баба ми се стремяха да го изстържат от паметта си.

ЗАРАДИ недодяланите и груби думи, които пръскаха навън от устата му обратно пропорционално на впръсканата в нея ракия. Но когато леля Тотка беше без цигара, а въпросният чичо без чашка в ръка, ме канеха понякога при тях и ме гощаваха с шоколадов бонбон. И докато той се топеше в устата ми, аз вместо баба изпитвах лека болка от това, че тези стаи вече не са наши, а техни. Иначе къщата беше винаги отворена. За всички. Както и сърцето на баба.

В КРАЯ на 70-те дойде писмо, че Троян се модернизира и че всички къщи на нашата улица ще бъдат съборени. И то не някакви кирпичени, напукани и полусрутени паянтовелки, а къщи на по два етажа, в стила на постройките от 30-те, 40-те години. Майка ми хукна като обезумяла да моли и увещава управници да оставят на доизживяване къщите и старците в тях. Но не! Партията ли, злобата ли, алчността ли или самият дявол с вратовръзка на кмет и на кметски добродругарски съветници хукна през глава да събаря всичко, изпречило се на пътя на копнежа им да имат протежетата им домове на главната улица. Пък зад тях сигурно е подтичквала придворна свита от шуреи и всякакави линки.

Блокът на мястото на разрушените къщи на  ул.  „Васил Левски“, Троян

На срещуположния тротоар е същото

СЪБОРИХА къщата, а с нея и душата на баба и дядо. Последното лято преди да я бутнат я снимах за последно. С новия ми фотоапарат, подарен ми на Нова година. Но и снимките и негативите  изчезнаха. Може би майка ми ги е изгорила, сякаш за да изгори с тях и болката. А годината се оказа тъжна, много тъжна. Преместиха баба и дядо в някакви жилища под наем сякаш нарочно срещу зейналата яма на къщата. Баба загуби усмивка и сила, а после, като за подигравка, им дадоха едно панелно жилище почти в края на града, възможно най-далече от нейната махала и възможно най-близо до някакъв санаториум, може би за нерви. Когато леко продиша, правеше опит да сяда на пейката пред блока и да развесели и себе си, и съседите. И когато пристигнех, да ме поведе нагоре, ама не хваната за ръка, а напъхана в асансьора, нещо за което и двете знаехме, че не ни води на етажа на щастието.

Двете Таслашки къщи малко по-надолу напомнят за някогашния изглед на улицата

ПОСЛЕ майка ми реши да вземем баба и дядо в София. Без корен вече бяха останали - далеч от махлата си, напъхани в панелния блок. Така че беше по-добре да бъдат по-близо до нас. Къщата мисля, че не прежалихме. Нито те, нито аз. А майка ми дълго не стъпи в Троян. Не живея в България вече точно 40 години. Ако ме попитат къде и какво е родина за мен, неведнъж съм казвала: Там! В къщата на баба и дядо, при червената и жълта лимонада, при мекичките на баба, при въжения мост над реката (него по чудо го помилваха), при вира на Попишка между скалите, при ехото в Балкана, при прясно набраната коприва и джанките край реката, при черешата в двора, при трендафила. Събориха къщата, която беше моето У дома, а с нея и живота на баба. И построиха от двете страни безлични, грозни панелени блокове, щръкнали като сиви гарги с избодени от липсата на топлина очи, за да стискам и днес очи, мъчейки се да не ги забелязвам, когато минавам от там. Да стискам силно, за да виждам по-ясно вътре в себе си трендафила и да не усещам как продължават да ме кълват отвътре.

А ЧЕРЕШАТА? „Когато режеха черешата в двора на баба и дядо аз плачех на глас, докато режеха клоните и молех да не я боли, само да не я боли, Черешата“, вплете по моя молба, в написаната за мен пиеса, Яна Добрева. Заради баба, заради мен, заради черешата!

13 август 2022 г.

Габриела Хаджикостова 

Начало

 

Още по темата:

• Габи Хаджикостова: И ги видях да вървят всички
• На махалата й викат Патрешкото
  

Tweet