На махалата й викат Патрешкото

* „Да ви го каже дядо ви Марин Фундин. Баба ми беше Пенка Фундина. От Патрешкото, от махалата, дето е кацнала над вас. Патрешкото го знаете. Ама знаете ли какво е фунда?“

Корени

Габи Хаджикостова, Лиляна Кисьова

Поредният „троянски“ текст на Габриела (Габи) Хаджикостова, който те хваща за гърлото и пълни очите – връща лентата назад във времето, спомня с много финес и с поклон места, хора и стойности, бърка навътре в душите, изравя корени. Първият (й текст) бе за Орешак (виж „Габи Хаджикостова: И ги видях да вървят всички“ – бел. ред.), сегашният е за съседното Патрешко. И отново да кажем коя е Габи – дъщерята на оперетната прима и наша съгражданка Лиляна Кисьова, също човек на сцената, актриса, певица, режисьор, продуцент, завършила НАТФИЗ, от дълги години живее в Унгария, но без съмнение пази здравата връзка с българските и троянските си корени. Т21

НА МЛАДИНИ беше луда и необуздана. Тичаше презглава по стръмното надолу, препъваше се в дребните камъчета, завърташе се край скалите, подскачаше и се търкаляше, заслушваше се в смеха на децата, които понякога хем я гъделичкаха с пръстите на краката си, хем я галеха с дланите си. Но понякога някой палавник хвърляше малко камъче и се смееше ли, смееше, а тя не се сърдеше. Смееше се и тя и ставаше сякаш още по-игрива. После силата взе да я напуска. Както децата занапускаха махалата. Остана заедно със старците. И както се свиваше тяхната снага, започна да се свива и нейната. После реката пресъхна. Старците се опитаха да я съживят със сълзите си, ама един ден и те пресъхнаха, оставили дълбоки бразди и бърчини по лицата им. Очите им не помръкнаха. Само по тях се четеше, че са още тук.

ПОСЛЕ един по един се заредиха надолу по хълма огромни, дървени, набързо сковани сандъци с капак, застанал като разкривен разкекерчен калпак, защото бяха опустели и очите на дърводелеца. Както намаляваха сандъците, така намаляваше и броят на оплаквачките. И един ден се разбра, че се е изнизала цялата  махала. Незабелязано. И тихо. Като по чорапи. Лицата на къщите се набраздиха, очите им изсъхнаха и стъкълцата в тях се разпиляха. След това преведоха снага, сякаш не можеха повече да носят товара на прахта, тъгата и самотата си.

ДЕНЕМ понякога се заслушваха в думите на дядо Марин, който всеки ден  изкачваше баира с козичките си: „Лошо нещо е самотЪтЪ! Ех, как изпадам от красотите на света. Все ме питат - тия козички твои ли са? Мои?! Такова нещо - Мое - не съществува. Пък вие знаете ли кой е най-подлият човек на света? Този, който за първи път е казал „Това е мое“. Мое е само това, дето е тук. В сърцето. Туй да го знаете от мен. Ама вие вече Свое нямате. Да ви го каже дядо ви Марин Фундин. Баба ми беше Пенка Фундина. От Патрешкото, от махалата, дето е кацнала над вас. Патрешкото го знаете. Ама знаете ли какво е фунда? Че откъде ще знаете. Фунда е тая, дето много се е червила. Баба ми Пена много се червила с червило и й викали Пенка Фундата. Затуй съм Марин Фундин. От Патрешкото. Ама то Патрешкото е много нависоко и вече не мога да се катеря до там.“.

ЕДИН ден гласът се затъркаля надолу по празното корито на реката, а по него тръгна и дядо Марин Фундин. И никой не забеляза, че е изчезнал. Долу в селото, над което бяха махалите, забелязаха само, че ги няма козичките. Та някой отиде да ги пребере. Намери ги да вървят една до друга в изсъхналото корито на реката. С потъмняла до черно козина. Къщите легнаха на земята по очи, ама вече не можеха да плачат. Тревите ги оплакаха и после ги погребаха. Тук таме над земята от време навреме надигаше глава останала някоя неоплакана дъска. Имаше лета, когато две жени, един мъж и едно дете се качваха и търсеха къщите. Едната разказваше, че едната е била на прадядо й. Но не я намериха. После другата попита как се казва махалата. Първата сбърчи чело, за кураж пое глътка въздух и малко вятър и каза, че вече не помни. Едно място умира, когато вече никой не помни името му. На детето му стана тъжно и не искаше да тича по поляната и да говори с цветята. И  тръгнаха обратно към  селото. Тогава мъжът видя, че в сухото напукано корито  проблясва и тича надолу една много тънка сребриста жилка. Сълза от окото на Бога.

СЕЛОТО се казва Орешак. Над него на върха, кацнала на гърба на планината, самотно гледа надолу една останала без детски глъч махала. И се напряга поне тя да си се помни. Тя е тази, където детето ми се търкаляше по поляните от стръмната страна на баира. С него се търкаляше и детето в мен. Надпреварвахме се с вятъра, викахме, а пък ехото ни отговаряше. Туй ехо помни вече порасналото ми дете, за да може един ден да се търкаля с неговото. На махалата й викат Патрешкото. Махалата на Пенка Фундата. И на дядо Марин.

11 август 2022 г.

Габриела Хаджикостова

Начало

 

Още по темата:

• Габи Хаджикостова: И ги видях да вървят всички

Tweet