* „Тяхната наглед щастлива съдба е синтезирана най-кратко от бачкатора денем в „Елпром“ и дръмър вечер – Минко Свата. Цитиран е от търсения в края на 60-те и следващите две десетилетия безупречен изпълнител на италиански песни, единствения троянски футболист, играл мачове в „А“ група Дарин Костов: „Всяка вечер студена манджа да ядеш и заспала жена да е...ш“
Без музика не мога (7)
 |
| Стефан Мичев, 2024 г. |
Този епизод от „Без музика не мога“ е за една значима троянска прослойка, за която винаги се е говорело с уважение, дори с възхищение, а неотдавна прехласнала се софиянка й посвети цял роман. Троянските кръчмарски музиканти. Шарени, бохеми, талантливи – те радват троянци както никой друг в онези години, има ги, макар и в по-различен формат и до днес, макар че онези, някогашните, не са като сегашните. Може би мисията им в онези затворени лагерни години е била по-велика, със сигурност. А може би и самите те… Но нека дадем думата на автора Стефан Мичев, заслужава си, и се чете на един дъх, нищо че е доста дълго.Т21
ЗА НАШИТЕ артисти, свирили в заведенията из целия район, могат да се напишат много книги. Ако не цяла библиотека, то поне един рафт ще се запълни. Хубаво е да се отдаде дължимото на обреклите енергията на живота си, ентусиастите от. нар. „кръчмарски оркестри“. Един от тях, барабанистът Минко Свата, известен с дълбоките си философски проникновения с чаша мисли в ръка, размишлявайки върху фундаменталните аспекти на живота в малкия град и свързвайки ги с основата на троянската реалност, стига до генералния извод: „Ако вместо вестник „Стършел“ се издава вестник „Троянски музиканти“, той ще е по-интересен, четен и продаван от сатиричният седмичник“. Почти 50 години по-късно, ако не в цял вестник, то поне на отделеното място в нашия седмичник „Троян 21“ и със съдействието на редактора Генадий Маринов, ще се опитаме да представим историята на тези трубадури, доставили много радостни емоции и оставили скъпи спомени в сърцата на поколения троянци. Тяхната наглед щастлива съдба е синтезирана най-кратко пак от бачкатора денем в „Елпром“ и дръмър вечер – Свата. Цитиран е от търсения в края на 60-те и следващите две десетилетия безупречен изпълнител на италиански песни, единствения троянски футболист, играл мачове в А група Дарин Костов: „Всяка вечер студена манджа да ядеш и заспала жена да е...ш“.
ВЪПРЕКИ това нерадостно битие, местните свирци винаги са били обект на завист. И на ревност. Понятието „кръчмарски“ не звучи обидно. От ресторанти, барове и всякакви заведения, предлагащи освен угода за шкембето и класна музика за сърцето, завъртат колелото на своето житие много от най-известните и титулувани български естрадни певци. Ирина Чмихова, Кирил Семов, Георги Кордов, Маргрет Николова, Леа Иванова, Лиана Антонова, Лили Иванова, Емил Димитров, Йорданка Христова и много други. Най-вече от барове, клубове и гаражи се изкачват до върха много от покорителите на световната музикална сцена.
ОСВЕН това, „кръчмарски музиканти“ не е етикет, лепнат от мастит музиколог. От народа, посещаващ тези заведения, е останало в говоримия език. Затова едни от отиващите в „България“ на центъра казваха „отиваме на ресторант“. Другите, отпрашили за кръчмата, сядаха на съседна маса. Първите, за които посещението на заведение за обществено хранене се явява част от културния семеен календар, използват френската дума за възстановяване, за подсилване и пр. Другите, които почти винаги бяха постоянното присъствие, наричаха втория си дом с арабския еквивалент на „изразходвам“. До такъв извод стигнали наши учени етимолози, които намират в корена на думата дори старобългарското „харч“. В панславянството след предполагаемия произхода от „продавам на дребно“ се е утвърдило като „почерпка след сделка“, угощение. Истински достоверна етимология няма. Остава това, което си харесате и ви звучи най-оправдателно. И дано да се е разбрало, че между кръчма и ресторант съществува знак за равенство. Въпрос на терминология.
ДРУГОТО наложително уточнение е какво означава „троянски“. Три четвърти, че и повече от запитаните за родното място на Владимир Димитров-Майстора отговарят: село Шишковци. Вместо Фролош. Съвсем естествено, след като по-голямата част от живота си Майстора прекарва в това село. Затова е наречен геният на Шишковци, там е музеят, домът паметник. Местните хора бързо го обикнали, приемат го за свой и го боготворят. Децата „Дядо Коледа“ го зоват, големите – „Рисувача“. В Троян едни от доайените и стожерите на местното музикално изкуство Владимир Парушев, Илия Готовски и Людмил Кунов не се свързват с родните им места – съответно Варненско, София и Никопол. Много хора днес дори не подозират, че те не са троянци по рождение, идват в града ни по най-прозаичната и лирично-драматична причина – жена. Което автоматично ги прави граждани на град Троян според строгия тогава закон по отношение на постоянния адрес. И оправдателното „Където е жената, там е и родата“. Плюс печат на последната страница на паспорта. Мария, Станка и Рени са тези троянки, на които трябва да благодарят стотиците ученици за яркото присъствие на тримата големи в Троян. Ерудирани, самородни таланти, целият им живот преминава в мелодично ограмотяване на десетки дузини мераклии за националните и световните подиуми. Едновременно с педагогическата дейност активно концертират, дирижират, изявяват се с оркестри, защитавайки честта на „The plum paradise“ по фестивали.
АКО ТЪРСИМ отправната точка на троянската забавно-естрадна музика по заведенията из района, запазени архиви няма. Дори разплащателни ведомости от „Бюро Естрада“, „Концертна дирекция“, ДО „Музика“, РПК-та, „Балкантурист“ и др., които да дадат категоричен отговор кои точно са пионерите, къде и колко време са свирили. Записи на плоча или поне на магнетофон също не се намират. Известно и документирано поне на снимки е участието на Парушев и Кунов в ресторантски формации. Записани са думите на дошлия от Дунава Кунов: „50-те години на XX век са години на триумф за троянския оперетен театър“.
ВЪПРЕКИ това нерадостно битие, местните свирци винаги са били обект на завист. И на ревност. Понятието „кръчмарски“ не звучи обидно. От ресторанти, барове и всякакви заведения, предлагащи освен угода за шкембето и класна музика за сърцето, завъртат колелото на своето житие много от най-известните и титулувани български естрадни певци. Ирина Чмихова, Кирил Семов, Георги Кордов, Маргрет Николова, Леа Иванова, Лиана Антонова, Лили Иванова, Емил Димитров, Йорданка Христова и много други. Най-вече от барове, клубове и гаражи се изкачват до върха много от покорителите на световната музикална сцена.
ОСВЕН това, „кръчмарски музиканти“ не е етикет, лепнат от мастит музиколог. От народа, посещаващ тези заведения, е останало в говоримия език. Затова едни от отиващите в „България“ на центъра казваха „отиваме на ресторант“. Другите, отпрашили за кръчмата, сядаха на съседна маса. Първите, за които посещението на заведение за обществено хранене се явява част от културния семеен календар, използват френската дума за възстановяване, за подсилване и пр. Другите, които почти винаги бяха постоянното присъствие, наричаха втория си дом с арабския еквивалент на „изразходвам“. До такъв извод стигнали наши учени етимолози, които намират в корена на думата дори старобългарското „харч“. В панславянството след предполагаемия произхода от „продавам на дребно“ се е утвърдило като „почерпка след сделка“, угощение. Истински достоверна етимология няма. Остава това, което си харесате и ви звучи най-оправдателно. И дано да се е разбрало, че между кръчма и ресторант съществува знак за равенство. Въпрос на терминология. ДРУГОТО наложително уточнение е какво означава „троянски“. Три четвърти, че и повече от запитаните за родното място на Владимир Димитров-Майстора отговарят: село Шишковци. Вместо Фролош. Съвсем естествено, след като по-голямата част от живота си Майстора прекарва в това село. Затова е наречен геният на Шишковци, там е музеят, домът паметник. Местните хора бързо го обикнали, приемат го за свой и го боготворят. Децата „Дядо Коледа“ го зоват, големите – „Рисувача“. В Троян едни от доайените и стожерите на местното музикално изкуство Владимир Парушев, Илия Готовски и Людмил Кунов не се свързват с родните им места – съответно Варненско, София и Никопол. Много хора днес дори не подозират, че те не са троянци по рождение, идват в града ни по най-прозаичната и лирично-драматична причина – жена. Което автоматично ги прави граждани на град Троян според строгия тогава закон по отношение на постоянния адрес. И оправдателното „Където е жената, там е и родата“. Плюс печат на последната страница на паспорта. Мария, Станка и Рени са тези троянки, на които трябва да благодарят стотиците ученици за яркото присъствие на тримата големи в Троян. Ерудирани, самородни таланти, целият им живот преминава в мелодично ограмотяване на десетки дузини мераклии за националните и световните подиуми. Едновременно с педагогическата дейност активно концертират, дирижират, изявяват се с оркестри, защитавайки честта на „The plum paradise“ по фестивали.
АКО ТЪРСИМ отправната точка на троянската забавно-естрадна музика по заведенията из района, запазени архиви няма. Дори разплащателни ведомости от „Бюро Естрада“, „Концертна дирекция“, ДО „Музика“, РПК-та, „Балкантурист“ и др., които да дадат категоричен отговор кои точно са пионерите, къде и колко време са свирили. Записи на плоча или поне на магнетофон също не се намират. Известно и документирано поне на снимки е участието на Парушев и Кунов в ресторантски формации. Записани са думите на дошлия от Дунава Кунов: „50-те години на XX век са години на триумф за троянския оперетен театър“.
 |
| Владимир Парушев (прав, в средата) с много от старите троянски музиканти |
ВИОЛО-КИТАРНИЯТ пратеник на Евтерпа, пословичен със своята колегиалност, принципност, прецизност и всеотдайност, с голямото си дарование и музикална култура, се помни и днес. Най-вече от онези, които е учил за първи път на А и Б в китарната техника, та чак до Ер голям. Когато желаещите да стържат на виола намаляват за сметка на увеличаващата се модна страст по китарите, той сам отива при шефката и казва: „Другарко Минева, на мен китаристите ми стигат, моля, дайте на Илийчо всички цигулари“. При всяка среща с кандидат, мечтаещ за дни да засвири на китара, Учителят питал: „Може ли да се яде супа с вилица?“. След отрицателния отговор продължавал: „Може. Малко по малко, малко по малко и ще ометеш паницата. Така е и с нотите и техниката, трябва търпение и желание за още“. Случвало се не един път друг един учител да примами негови ученици с обещанието да ги направи китаристи за нула време. За бързо ги научава на няколко песни, после: „Три акорда на китара, леко дрезгав глас...“. Вече си покорил поне скромната училищна сцена. Станал си школска звезда. Какво повече? В читалището е друго. Ако музиката е място, то джазът е градът, рокът е пътят, класиката е храм.
И НА РАБОТА, и извън, отношенията между тримата преподаватели в детската школа са изключително рядък случай на дългогодишно приятелство, никога ненарушавано от спорове, кавги и завист. Винаги са готови да се притекат на помощ.
ПОИЗБЛЕДНЯЛ във времето е случаят, когато в града ни се подготвя представянето на оперетата „Прилепът“ от Щраус син, позната като една от най-трудните за изпълнение. Набралият скорост и самочувствие самодеен оперетен състав към читалището е решен да покаже най-доброто от себе си. Две седмици преди датата, обявена като музикалното събитие на годината за всички граждани и селяни от околността, изпълнителят на главната роля Иван Чернокожев се разболява. Толкова сериозно, че няма никакъв начин да се появи в предвидената музикална троянска сензация на годината. Всички са съкрушени. Без Габриел фон Айзенщайн няма никаква надежда да осъществят съкровения блян. Дългите репетиции, старателно готвения декор и реквизит, роклите и костюмите, приготвени с толкова любов по нощите. Сънуваният апотеоз след края, когато всички, потни и уморени, щастливо усмихнати, хванати за ръце се покланят на станалата на крака публика. Френетичните ръкоплясния, възгласите „Браво“, цветя за героите на сцената – всичко това потъва в мъглата на неизвестността, остава за някакво неопределено бъдеще. Споделили мъката и отчаянието си от безиходицата с директорката Бонка Минева. „Людмил Кунов – казала почти веднага тя. – Той е единственият тук, който може да спаси положението. Перфектно познава всички партитури, в час е с всичко и за наш късмет, пее много добре.“ Людмата наистина оправдава доверието. Само две седмици репетиции и едно от най-сложните произведения в жанра, по-близо до операта, бележи върха на театралната историография на Троян. Мечтата е сбъдната.
ЖИВОТООПИСАНИЕТО на дошлия на крилете на любовта юрист, виртуоз на цигулката, няма да е пълно, ако не се спомене самото начало тук. Когато пристига през 1960-а година в града, за да започне преподавателска дейност, се оказва, че място в Детската музикална школа няма. Има за китарист в оркестъра на ресторант-градина „Стара планина“. Там са вече станалите после легенди: Милко Бараков – алт саксофон и кларинет, добрякът, веселяк и шегаджия Илия Беломъжев – един от двамата троянски крале на тромпета, ненадминатият тенор саксофонист и флейтист Димитър Карачоров (Мажора), благороден, изискан и фин човек. На барабаните е Цочо. Или Минко. На акордеона – изкусният клавирист Дочо Шошков. На саморъчно нарисувани афиши, обявяващи ексклузивна селска вечеринка с акордеон с гостуващи музиканти в село Борима, е изписано: „Кончерто гросо, със специалното участие на световноизвестния Дочолини Шошколини“. Хармонията допълва цветето на групата, певицата с кадифен, пленяващ глас Виолета П., оженила се впоследствие щастливо в Гоце Делчев, от години живееща във Велинград. Единственият останал жив свидетел. В ресторанта, отново с няколко репетиции, новият китарист се влива успешно в секстета. Свири се предимно класна инструментална музика, джаз, популярни шлагери. Стародавната традиция повелява: желаещите да си чуят името по микрофона в специален поздрав трябва по-здраво да почерпят. За другите свирачи се знае – стограмка коняк, но когато питат Людмата какво ще пие, той неизменно отговаря: „Две кебапчета“. Така е запомнен той, а после тази реплика логично е положена в основата на веселата песничка „Две кебапчета крилати христоматия четат“ по музика на „Вечерен зов“ на Стефан Воронов, който от своя страна прави кавър на Адамо. Неизвестно е кои точно ученици на маестрото, впечатлени от неговото умение да вдъхновява, да дава душа на инструмента и да я предава, едновременно с голяма взискателност и безкомпромисност при ученето, кои са решилите, че той е в състояние дори апетитния скарен специалитет да подбуди към научни знания. Скромен принос към голямото признание за музикалния педагог, дал старт на десетки троянски музиканти.
ДО НЕГО достолепно се нарежда невероятният, незабравим Владимир Парушев. Със своята артистично-бохемска разпиляност, със свещенодействията зад читалищна поизбеляла завеса (в гимназията физикът, водещ училищната духовата музика, го правеше в хранилището на кабинета си, често в компанията на двама колеги) и твърде странен групов педагогически подход, Парушев е много повече споменаван тук и там. Една от причините е, че ако тогава имаше „жълта преса“, то тя непременно щеше да коментира това, което сега споделят неговите ученици. То може да се намери художествено описано в книгата „Троянските музиканти“. Не е намерено обаче описание за неговия кръчмарски музикален принос от времето, когато и той доказва, че музикант може къща да храни в ресторантски оркестър. Свири в КООП на клавир заедно с Людмата, Мажора и Петър Петров (Пищялката) на барабаните. На явяването за категория някакъв мениджър много ги харесва и изявява желание да ги заведе на гурбет в Норвегия. От концертна дирекция възразяват с мотива, че има много групи, чакащи от години такова щастие най-голямо. Нямало как новоизлюпена група да ги пререди. Ако искат, може в Лайпциг. ГеДеРе, пак добре. Пешо купува нов комплект барабани, Митьо сменя саксофона, Людмата – китарата. Владеещият отлично немски език Кунов отива в София да уреди документите. Парушев трябва да си купи нов клавир, но в последния момент заявява, че за социалистичека страна пари няма да даде и се отказва. Групата се разпада. Днес само пожълтели снимки леко открехват вратата за този период. И колкото повече ги гледаш, разбираш, че все по-малко знаеш.
ВСИЧКО, написано дотук и по-нататък до края, е по спомени на участници, близки, съвременници и свидетели на повсеместния културен подем в Троян от онази велика, незабравима епоха. Както и около 30 фотоса. Засега. Разбира се, също – мои лични впечатления. По някаква причина Господ е отредил моята мисъл винаги да се движи в посока, обратна на времето. Като вода с перфектна памет, която вечно се опитва да се върне там, където е била. Първите ми спомени са след Априлския пленум и излязла детска книжчица, незнайно как попаднала у нас. Сигурно са били безплатно раздавани на млади родители. С големината и цвета на онази, синята, с десетте правила за чавдарчето, на достъпен детски език тя ни запознаваше с епохалните промени на времето, победния ход на Партията и новата линия на размразяване. Последното не го разбрах тогава, хладилникът „Мраз 80“ беше внесен в кухнята 7 години по-късно. Точно в този описан в аналите като активен творчески живот от началото на 60-те, номиниран като “априлски”, не ходехме толкова често на ресторант. Баща ми, като началник пласмент в „Месокомбинат – Троян“, може и да е имал „Wild card” за повечето заведения, но беше рядкост да седнем на маса, обслужвана от келнер. Всяка седмица обаче задължително след баня отивахме отсреща в „Стара планина“. Той да изпие една бира, аз – лимонада. Поне по два пъти. И да чуем някоя класика от оркестъра. Случвало се е баща ми да си носи мандолината и да дрънка покрай другите. Просто за идеята.
ПРЕЗ 1960-А излизат световни хитове като Джони Престън и „Бягаща мечка“, Бренда Лий със „Съжалявам“, Елвис Пресли празнува УВО’60 със “Заседнал в сърцето ти“. „Дрифтърс“ много преди „Тоника“ правят заявка със „Запази последния танц за мен“, „Шадоус“ свирят „Аpache“, гордото индианско племе. Много други хитове на прочулата се инструментална група като „Потропващи крака“, „Прекрасна земя“, „Кон-тики“ се появяват в следващите години в репертоара на родните и троянските музиканти. Предпочитани са, защото не се налага да се сваля текст, тегава работа в ония години, налагаща многократно прослушване на парчето, връщане отново и отново, докато се свали някакъв що-годе приличен текст. Едно вадене от винил и плочата и игличката заминават на кино. Случвало се е често пъти туристи от различни европейски страни, чувайки текста на свалената с толкова труд и жертви песен, да питат: „Тези момчета на какъв език пеят? Много прилича на нашия“. Много по-късно, почти в наши дни, дъщерята на един барабанисти и вокалист, след негова песен, изпята на британски с йоркширски диалект, примесен с ирландски акцент, най-човешки го съветва: „Тате, недей повече да пееш на английски!“. Ама тате слуша ли? Надниквал съм в листовете с текстове на стойката на бас китариста на една от групите на Милко Маринов (Даскала) “Глория“. „Хал дую ду“ се четеше там. Например. А толкова се стараеха „дииз бойс“. Английският е много труден. Пишеш Манчестер, четеш Лондон.
ИНТЕРЕСНО за протокола е, че Мильо учителства много по-малко време в училище „Васил Левски“, отколкото Кольо Къдравия в школото в с. Шипково. Обаче си спечели почетното звание Даскала. За Метеора Кольо сигурно сега се разбира, че има учителска диплома. Малцина са посветените в онази част от биографията на Дон Чичи, непоправимия троянски зевзек, колумнист в „Троян 21“, автор на книги, зевзелъци, афоризми и дългогодишен школски страдалец, които знаят, че Георги Ненковски като млад се е подвизавал на барабаните в група. Когато се разчу, че пише някаква книга, друг всеизвестен троянски бохем и шегаджия, химикът Гадю Гадев, го пита: „Жоро, кажи сега, мен има ли ме в тази книга?“. „О, и още как! – отговаря Ненковски. – Обаче на 16-та страница те убиват“. В същия момент отзад Пачо Балевски, както само той си го можеше, мощно, но и обичливо се провиква: „Шиба! На пънят!“. Неговата запазена марка.
В КРАЯ НА 50-ТЕ и 60-те години се появява европейски феномен, който завладява и родината. През това време италианските песни са силно повлияни от жанрове като джаз, суинг и рокендрол, което довежда до уникална комбинация, едновременно традиционна и модерна. Довежда тази музика масирано и у нас. Повечето с български текст, защото много от италианските песни възпяват свободата да живееш живота си, както си искаш. И защото на обществени места е забранено да се пее на чужд език. Марин Даскалов (Спицата) си спомня как е бил заплашван да бъде арестуван от др. Койновски от милицията заради своеволието да пее на италиански в „Бирхалето“.
ГОЛЯМ скандал предизвика Никола Спиров, който също имаше афинитет към „канцоне италиана“ и взе, че започна да пее „Хей, Коза Ностра“. Тя беше протестна песен, със страшно красива мелодия, но самото споменаване на мафиотската организация предизвика потрес у властите. Големи разправии бяха, докато се разбере, че Кольо, наред с другите музиканти, са борци срещу мафията. Все пак парчето беше свалено от репертоара. Така е редно. Има неща, които е твърде опасно да изричаш на глас. Гостувахме с група деца в Катания, Сицилия по проект „Коменски“. В хотела се разбра, че на Христо Б. са му откраднали паспорта на летището. На другия ден с италианските колеги започнахме да обсъждаме възможностите за най-бързото изваждане на нов документ. На шега подхвърлих – да вземем да се обърнем към мафията. Самото споменаване на думата накара всички да започнат да се оглеждат, после да ми шепнат, че това е много опасно. В посолството не дадоха решение, даде го шофьорът на автобуса. Определено не беше мафиот, просто знаеше по-добре местните закони от посланичката. За около час нещата бяха уредени при местния префект. А Кольо след скандала извади нова песен – “Тu sei tu sei tu“. За живота, който усещаме всеки път, когато наистина срещнем любовта.
ПОИЗБЛЕДНЯЛ във времето е случаят, когато в града ни се подготвя представянето на оперетата „Прилепът“ от Щраус син, позната като една от най-трудните за изпълнение. Набралият скорост и самочувствие самодеен оперетен състав към читалището е решен да покаже най-доброто от себе си. Две седмици преди датата, обявена като музикалното събитие на годината за всички граждани и селяни от околността, изпълнителят на главната роля Иван Чернокожев се разболява. Толкова сериозно, че няма никакъв начин да се появи в предвидената музикална троянска сензация на годината. Всички са съкрушени. Без Габриел фон Айзенщайн няма никаква надежда да осъществят съкровения блян. Дългите репетиции, старателно готвения декор и реквизит, роклите и костюмите, приготвени с толкова любов по нощите. Сънуваният апотеоз след края, когато всички, потни и уморени, щастливо усмихнати, хванати за ръце се покланят на станалата на крака публика. Френетичните ръкоплясния, възгласите „Браво“, цветя за героите на сцената – всичко това потъва в мъглата на неизвестността, остава за някакво неопределено бъдеще. Споделили мъката и отчаянието си от безиходицата с директорката Бонка Минева. „Людмил Кунов – казала почти веднага тя. – Той е единственият тук, който може да спаси положението. Перфектно познава всички партитури, в час е с всичко и за наш късмет, пее много добре.“ Людмата наистина оправдава доверието. Само две седмици репетиции и едно от най-сложните произведения в жанра, по-близо до операта, бележи върха на театралната историография на Троян. Мечтата е сбъдната.
ЖИВОТООПИСАНИЕТО на дошлия на крилете на любовта юрист, виртуоз на цигулката, няма да е пълно, ако не се спомене самото начало тук. Когато пристига през 1960-а година в града, за да започне преподавателска дейност, се оказва, че място в Детската музикална школа няма. Има за китарист в оркестъра на ресторант-градина „Стара планина“. Там са вече станалите после легенди: Милко Бараков – алт саксофон и кларинет, добрякът, веселяк и шегаджия Илия Беломъжев – един от двамата троянски крале на тромпета, ненадминатият тенор саксофонист и флейтист Димитър Карачоров (Мажора), благороден, изискан и фин човек. На барабаните е Цочо. Или Минко. На акордеона – изкусният клавирист Дочо Шошков. На саморъчно нарисувани афиши, обявяващи ексклузивна селска вечеринка с акордеон с гостуващи музиканти в село Борима, е изписано: „Кончерто гросо, със специалното участие на световноизвестния Дочолини Шошколини“. Хармонията допълва цветето на групата, певицата с кадифен, пленяващ глас Виолета П., оженила се впоследствие щастливо в Гоце Делчев, от години живееща във Велинград. Единственият останал жив свидетел. В ресторанта, отново с няколко репетиции, новият китарист се влива успешно в секстета. Свири се предимно класна инструментална музика, джаз, популярни шлагери. Стародавната традиция повелява: желаещите да си чуят името по микрофона в специален поздрав трябва по-здраво да почерпят. За другите свирачи се знае – стограмка коняк, но когато питат Людмата какво ще пие, той неизменно отговаря: „Две кебапчета“. Така е запомнен той, а после тази реплика логично е положена в основата на веселата песничка „Две кебапчета крилати христоматия четат“ по музика на „Вечерен зов“ на Стефан Воронов, който от своя страна прави кавър на Адамо. Неизвестно е кои точно ученици на маестрото, впечатлени от неговото умение да вдъхновява, да дава душа на инструмента и да я предава, едновременно с голяма взискателност и безкомпромисност при ученето, кои са решилите, че той е в състояние дори апетитния скарен специалитет да подбуди към научни знания. Скромен принос към голямото признание за музикалния педагог, дал старт на десетки троянски музиканти.
ДО НЕГО достолепно се нарежда невероятният, незабравим Владимир Парушев. Със своята артистично-бохемска разпиляност, със свещенодействията зад читалищна поизбеляла завеса (в гимназията физикът, водещ училищната духовата музика, го правеше в хранилището на кабинета си, често в компанията на двама колеги) и твърде странен групов педагогически подход, Парушев е много повече споменаван тук и там. Една от причините е, че ако тогава имаше „жълта преса“, то тя непременно щеше да коментира това, което сега споделят неговите ученици. То може да се намери художествено описано в книгата „Троянските музиканти“. Не е намерено обаче описание за неговия кръчмарски музикален принос от времето, когато и той доказва, че музикант може къща да храни в ресторантски оркестър. Свири в КООП на клавир заедно с Людмата, Мажора и Петър Петров (Пищялката) на барабаните. На явяването за категория някакъв мениджър много ги харесва и изявява желание да ги заведе на гурбет в Норвегия. От концертна дирекция възразяват с мотива, че има много групи, чакащи от години такова щастие най-голямо. Нямало как новоизлюпена група да ги пререди. Ако искат, може в Лайпциг. ГеДеРе, пак добре. Пешо купува нов комплект барабани, Митьо сменя саксофона, Людмата – китарата. Владеещият отлично немски език Кунов отива в София да уреди документите. Парушев трябва да си купи нов клавир, но в последния момент заявява, че за социалистичека страна пари няма да даде и се отказва. Групата се разпада. Днес само пожълтели снимки леко открехват вратата за този период. И колкото повече ги гледаш, разбираш, че все по-малко знаеш.
ВСИЧКО, написано дотук и по-нататък до края, е по спомени на участници, близки, съвременници и свидетели на повсеместния културен подем в Троян от онази велика, незабравима епоха. Както и около 30 фотоса. Засега. Разбира се, също – мои лични впечатления. По някаква причина Господ е отредил моята мисъл винаги да се движи в посока, обратна на времето. Като вода с перфектна памет, която вечно се опитва да се върне там, където е била. Първите ми спомени са след Априлския пленум и излязла детска книжчица, незнайно как попаднала у нас. Сигурно са били безплатно раздавани на млади родители. С големината и цвета на онази, синята, с десетте правила за чавдарчето, на достъпен детски език тя ни запознаваше с епохалните промени на времето, победния ход на Партията и новата линия на размразяване. Последното не го разбрах тогава, хладилникът „Мраз 80“ беше внесен в кухнята 7 години по-късно. Точно в този описан в аналите като активен творчески живот от началото на 60-те, номиниран като “априлски”, не ходехме толкова често на ресторант. Баща ми, като началник пласмент в „Месокомбинат – Троян“, може и да е имал „Wild card” за повечето заведения, но беше рядкост да седнем на маса, обслужвана от келнер. Всяка седмица обаче задължително след баня отивахме отсреща в „Стара планина“. Той да изпие една бира, аз – лимонада. Поне по два пъти. И да чуем някоя класика от оркестъра. Случвало се е баща ми да си носи мандолината и да дрънка покрай другите. Просто за идеята.
ПРЕЗ 1960-А излизат световни хитове като Джони Престън и „Бягаща мечка“, Бренда Лий със „Съжалявам“, Елвис Пресли празнува УВО’60 със “Заседнал в сърцето ти“. „Дрифтърс“ много преди „Тоника“ правят заявка със „Запази последния танц за мен“, „Шадоус“ свирят „Аpache“, гордото индианско племе. Много други хитове на прочулата се инструментална група като „Потропващи крака“, „Прекрасна земя“, „Кон-тики“ се появяват в следващите години в репертоара на родните и троянските музиканти. Предпочитани са, защото не се налага да се сваля текст, тегава работа в ония години, налагаща многократно прослушване на парчето, връщане отново и отново, докато се свали някакъв що-годе приличен текст. Едно вадене от винил и плочата и игличката заминават на кино. Случвало се е често пъти туристи от различни европейски страни, чувайки текста на свалената с толкова труд и жертви песен, да питат: „Тези момчета на какъв език пеят? Много прилича на нашия“. Много по-късно, почти в наши дни, дъщерята на един барабанисти и вокалист, след негова песен, изпята на британски с йоркширски диалект, примесен с ирландски акцент, най-човешки го съветва: „Тате, недей повече да пееш на английски!“. Ама тате слуша ли? Надниквал съм в листовете с текстове на стойката на бас китариста на една от групите на Милко Маринов (Даскала) “Глория“. „Хал дую ду“ се четеше там. Например. А толкова се стараеха „дииз бойс“. Английският е много труден. Пишеш Манчестер, четеш Лондон.
ИНТЕРЕСНО за протокола е, че Мильо учителства много по-малко време в училище „Васил Левски“, отколкото Кольо Къдравия в школото в с. Шипково. Обаче си спечели почетното звание Даскала. За Метеора Кольо сигурно сега се разбира, че има учителска диплома. Малцина са посветените в онази част от биографията на Дон Чичи, непоправимия троянски зевзек, колумнист в „Троян 21“, автор на книги, зевзелъци, афоризми и дългогодишен школски страдалец, които знаят, че Георги Ненковски като млад се е подвизавал на барабаните в група. Когато се разчу, че пише някаква книга, друг всеизвестен троянски бохем и шегаджия, химикът Гадю Гадев, го пита: „Жоро, кажи сега, мен има ли ме в тази книга?“. „О, и още как! – отговаря Ненковски. – Обаче на 16-та страница те убиват“. В същия момент отзад Пачо Балевски, както само той си го можеше, мощно, но и обичливо се провиква: „Шиба! На пънят!“. Неговата запазена марка.
В КРАЯ НА 50-ТЕ и 60-те години се появява европейски феномен, който завладява и родината. През това време италианските песни са силно повлияни от жанрове като джаз, суинг и рокендрол, което довежда до уникална комбинация, едновременно традиционна и модерна. Довежда тази музика масирано и у нас. Повечето с български текст, защото много от италианските песни възпяват свободата да живееш живота си, както си искаш. И защото на обществени места е забранено да се пее на чужд език. Марин Даскалов (Спицата) си спомня как е бил заплашван да бъде арестуван от др. Койновски от милицията заради своеволието да пее на италиански в „Бирхалето“.
ГОЛЯМ скандал предизвика Никола Спиров, който също имаше афинитет към „канцоне италиана“ и взе, че започна да пее „Хей, Коза Ностра“. Тя беше протестна песен, със страшно красива мелодия, но самото споменаване на мафиотската организация предизвика потрес у властите. Големи разправии бяха, докато се разбере, че Кольо, наред с другите музиканти, са борци срещу мафията. Все пак парчето беше свалено от репертоара. Така е редно. Има неща, които е твърде опасно да изричаш на глас. Гостувахме с група деца в Катания, Сицилия по проект „Коменски“. В хотела се разбра, че на Христо Б. са му откраднали паспорта на летището. На другия ден с италианските колеги започнахме да обсъждаме възможностите за най-бързото изваждане на нов документ. На шега подхвърлих – да вземем да се обърнем към мафията. Самото споменаване на думата накара всички да започнат да се оглеждат, после да ми шепнат, че това е много опасно. В посолството не дадоха решение, даде го шофьорът на автобуса. Определено не беше мафиот, просто знаеше по-добре местните закони от посланичката. За около час нещата бяха уредени при местния префект. А Кольо след скандала извади нова песен – “Тu sei tu sei tu“. За живота, който усещаме всеки път, когато наистина срещнем любовта.
 |
Троян, р-т „Стара планина“: Карачоров (саксофон), Боби (барабани),
Виолета, Шошков (зад стойката, с акордеона), Кунов (китара), зад фотоапарата
Беломъжев, а най-отпред жена му Стефана (дядото и бабата на шампиона по
ски ориентиране Тачо) |
НАЧАЛОТО на своята кариера Лили Иванова започва с неаполитанско- италиански песни – „Сърце“ на Рита Павоне, „Неспокойно сърце“ на Литъл Тони, още поне десетина. Първата дългосвиреща плоча на „примата“ от 1964 г., издадена в Букурещ, съдържа 8 песни, шест италиански и две български. Милка Енчева направи кавър на „Бялата къща“ на Мариса Сания, пее ги Георги Бейков, по-късно ФСБ отидоха на върха с кавъра на Le Orme „Amico Di Ieri“. В разни класации на най-хубавите български песни се кипри „Юли” на Акага, абсолютен кавър на Рикардо дел Турко и т. н. Най-признат със своите мелодии от „Ботуша“ завинаги ще остане Димитър Йосифов. Един от първите български естрадни певци, той записва над 140 италиански песни, 40 от които са събрани в два албума.
ТОЛКОВА има в репертоара си и Дарин Костов, но придобити по други канали. Много по-сложни. Той се изявява повече като сесиен музикант и певец, канен да разнообрази репертоара на някоя група или да замества отсъстващ член. Една от коронните му песни, „Когато любовта се превръща в поезия“ на Масимо Раниери, в началото на 70-е изпълняваше в младежкия клуб любимецът на ученичките Иван Баров. Захванеше ли „Йо канто“, всички момчета скачахме към отдавна набелязаното момиче в опит да превърнем танца в поезия и после поезията – в любов. После идваше „Говори ми тихо“ на Джани Моранди. „Парла пю пиано“, следващата парола за следващият опит с тихо шепнене на ушенце, притиснати до горещото девическо тяло, изпотени от притеснение да не настъпим нежното краченце в желанието да превземем клетото моминско сърце. Колко сродни души е събрал и ощастливил този клуб, няма кой да каже. Колко е разделил, също. По-нататък ще изредим музикантите, изявявали се върху подиума на клуб „Владимир Башев“, сега сме още на италианска вълна. На световноизвестния фестивал в Сан Ремо през февруари 1970-а Челентано и Клаудия Мори пеят: Chi non lavora, non fa l'amore („Който не работи, не прави любов“). Някой италианец вероятно така погрешно е превел „яде“ от нашата известна поговорка, която знаехме още в детската градина. То на български пак се римува, но това си звучи ужасно, много пъти по-страшно от това, с което ни плашеха. Този апенински призив добре не дойде у нас тогава, когато трябваше да се изпълняват норми, седмични, месечни, годишни, петилетни планове, че и насрещни такива. По същия начин стои въпросът и с разкритието, че песента за тихото говорене на Моранди е припозната от мафията като тяхна. На такова тайно, заговорническото шушукане в музикантските среди не се гледа с добро око. Видели една вечер в „Кооп“ как прочутият адвокат Мичо Думана тихичко говори на масата със свой клиент, музикантите нарочно завъртат „волумето“ надясно. Бай Мичо им прави забележка, после втора. След третата известният с цвестия си, остър език защитник на онеправданите направо застрелва цялата банда с най-баналната псувня. На майка. Завежда се дело за уронване престижа на уважаваните музиканти, известни и на кучетата, начевайки от Априлци, през Дълбок дол до Ловеч, Луковит, та чак до морето, че и в чужбина. На най-публично място, при това работно. Интересът на троянската питейна общност към дело номер еди кое си, от дата... на първи състав на Троянския районен съд е огромен. Залата е пълна, пълен е коридорът, любопитни – не да чуят справедливото решение, а да се посмеят – висят отвън по прозорците. След излагане обстоятелствата по делото, изслушване на страните, свидетелите и пр. съдебни процедури, накрая в защитната си реч Думана пледира пред съдия Шишков. „Уважаеми другарю председател! Предвид факта, че в целия ход на това заседание на дълбоко уважавания от мен съд не беше доказано по категоричен начин да съм изконсумирал деянието, вменено ми като вина, чрез изказаното в онази вечер от мен в посочената тук закана към ищтците по настоящето дело, аз се считам за напълно невинен. Поради което Ви моля да издадете оправдателна присъда!“ Което и става. Силата на адвоката е в несигурността на закона, но и в красноречието.
НЕИЗБРОИМИ са забавните случки с трубадурите на най-шумната муза, разказвани и доукрасявани с годините, превърнали се в един своеобразен епос, останал неоправдано незабелязан и неотразен. Досаден пропуск, който очаква да бъде попълнен. А това може да е началото на спомена за страхотните мелодии, подпалвали краката ни, и троянските кръчмарски музиканти, които ги изсвириха.
ТОЛКОВА има в репертоара си и Дарин Костов, но придобити по други канали. Много по-сложни. Той се изявява повече като сесиен музикант и певец, канен да разнообрази репертоара на някоя група или да замества отсъстващ член. Една от коронните му песни, „Когато любовта се превръща в поезия“ на Масимо Раниери, в началото на 70-е изпълняваше в младежкия клуб любимецът на ученичките Иван Баров. Захванеше ли „Йо канто“, всички момчета скачахме към отдавна набелязаното момиче в опит да превърнем танца в поезия и после поезията – в любов. После идваше „Говори ми тихо“ на Джани Моранди. „Парла пю пиано“, следващата парола за следващият опит с тихо шепнене на ушенце, притиснати до горещото девическо тяло, изпотени от притеснение да не настъпим нежното краченце в желанието да превземем клетото моминско сърце. Колко сродни души е събрал и ощастливил този клуб, няма кой да каже. Колко е разделил, също. По-нататък ще изредим музикантите, изявявали се върху подиума на клуб „Владимир Башев“, сега сме още на италианска вълна. На световноизвестния фестивал в Сан Ремо през февруари 1970-а Челентано и Клаудия Мори пеят: Chi non lavora, non fa l'amore („Който не работи, не прави любов“). Някой италианец вероятно така погрешно е превел „яде“ от нашата известна поговорка, която знаехме още в детската градина. То на български пак се римува, но това си звучи ужасно, много пъти по-страшно от това, с което ни плашеха. Този апенински призив добре не дойде у нас тогава, когато трябваше да се изпълняват норми, седмични, месечни, годишни, петилетни планове, че и насрещни такива. По същия начин стои въпросът и с разкритието, че песента за тихото говорене на Моранди е припозната от мафията като тяхна. На такова тайно, заговорническото шушукане в музикантските среди не се гледа с добро око. Видели една вечер в „Кооп“ как прочутият адвокат Мичо Думана тихичко говори на масата със свой клиент, музикантите нарочно завъртат „волумето“ надясно. Бай Мичо им прави забележка, после втора. След третата известният с цвестия си, остър език защитник на онеправданите направо застрелва цялата банда с най-баналната псувня. На майка. Завежда се дело за уронване престижа на уважаваните музиканти, известни и на кучетата, начевайки от Априлци, през Дълбок дол до Ловеч, Луковит, та чак до морето, че и в чужбина. На най-публично място, при това работно. Интересът на троянската питейна общност към дело номер еди кое си, от дата... на първи състав на Троянския районен съд е огромен. Залата е пълна, пълен е коридорът, любопитни – не да чуят справедливото решение, а да се посмеят – висят отвън по прозорците. След излагане обстоятелствата по делото, изслушване на страните, свидетелите и пр. съдебни процедури, накрая в защитната си реч Думана пледира пред съдия Шишков. „Уважаеми другарю председател! Предвид факта, че в целия ход на това заседание на дълбоко уважавания от мен съд не беше доказано по категоричен начин да съм изконсумирал деянието, вменено ми като вина, чрез изказаното в онази вечер от мен в посочената тук закана към ищтците по настоящето дело, аз се считам за напълно невинен. Поради което Ви моля да издадете оправдателна присъда!“ Което и става. Силата на адвоката е в несигурността на закона, но и в красноречието.
НЕИЗБРОИМИ са забавните случки с трубадурите на най-шумната муза, разказвани и доукрасявани с годините, превърнали се в един своеобразен епос, останал неоправдано незабелязан и неотразен. Досаден пропуск, който очаква да бъде попълнен. А това може да е началото на спомена за страхотните мелодии, подпалвали краката ни, и троянските кръчмарски музиканти, които ги изсвириха.
(Следва)
м. март 2025 г.
Стефан Мичев
Още по темата:
- Без музика не мога (1) Други пътища, други мечти
- Без музика не мога (2) Вино и любов или любов с вино
- Без музика не мога (3) Прошка с мирис на изгоряла гума
- Без музика не мога (4) За тези, които държат половината небе и един месец
- Без музика не мога (5) За първите, хармонирали заедно
- Без музика не мога (6) Рок сирените, бъгнали ни за цял живот
