Внуците разказват

(продължение от „Белодробната болница отпразнува 120-годишнината си“)

Д-Р НИКОЛА ЦАНКОВ е от Калофер. Завършил е медицина в Париж, в Сорбоната. След завръщането си в България през ноември 1922 г. постъпва като младши ординатор в Държавния противотуберкулозен санаториум  в Троян (сегашната Белодробна болница). От 1924 г. е назначен за управител и главен лекар и заема постовете до своята смърт през 1935 г. Д-р Цанков страда от белодробна туберкулоза, от която и умира. Владеел е до съвършенство клиничния метод на изследване. Той е внесъл много новости в диагностиката и терапията на белодробната туберкулоза. „Еднакво строг към персонала и пациентите, но най-вече към себе си, той живееше с болките и страданията на хората“, пише за него д-р Мондешки. По негово време е закупена и първата рентгенова уредба. Заедно със своя младши ординатор д-р Христо Добрев той започва масовото прилагане на лечението с пневмоторакс.  За честването на 120-годишнината на Белодробната болница, специално за събитието, от Ню Йорк, където живеят, пристигнаха внуците на д-р Цанков – учителката Пенка Фарина и актьорът Николай Цанков. Те споделиха любопитни неща – за дядо си, когото не помнят, за баба си троянка и за семейството си, заявявайки респекта си към лекарската професия и хората, които са й се посветили.  

ПЕНКА ФАРИНА,

внучка на д-р Никола Цанков:

ИСКАМ да благодаря за тази чест. Ние сме наистина много развълнувани да сме тук. Искам лично да благодаря на д-р Дудевска, която организира и осъществи тази инициатива. По стечение на обстоятелствата ние с брат ми живеем в Америка. Една случайна среща миналото лято в България ни доведе до момента, в който сме тука. 

НИЕ, за съжаление, много малко знаем за нашия дядо, защото, както виждате, той е починал много млад. Баща ни е бил на две години, роден е 1933 г. Ние нямаме запазени спомени от баща си. Но баба ни, Пенка Цанкова, на която съм кръстена – а брат ми Николай е кръстен на д-р Никола Цанков, – ни е споделяла това, което помним. Тя никога повече не се е оженила. Разказваше ни как са се срещнали и са създали семейство. 

ДЯДО ми е от Калофер, както беше споменато, завършил е Сорбоната и е бил изпратен тука като млад лекар. Нашата баба е коренячка троянка. Нейното име е Дудевска, тя е от фамилията Дудевски, което беше голяма изненада за нас – може би с д-р Дудевска сме роднини, не сме го изследвали това. Тя е била млада учителка и също така е участвала в аматьорски театър. Нашият дядо, докторът, я е видял на сцената и се е влюбил в нея. Събрали са семейство и той е решил да остане тук. За голямо съжаление, те са имали много кратък брак. Но много щастлив. 
 

НИКОЙ от нашето семейство не е наследил професията на д-р Никола Цанков, за съжаление. Но пък аз цял живот съм била учителка – както в България, така и в Америка, така че може би съм наследила от баба ми Пенка това желание да работя с деца, с ученици. Брат ми има друга кариера, която също е свързана с нашата баба – той е актьор – както в България, така и в Америка. 

 

НИКОЛАЙ ЦАНКОВ,

внук на д-р Никола Цанков:

ЖЕНА МИ е с мене и й благодаря, че ме последва в това приключение. Ние идваме от Ню Йорк и се запознахме с тази великолепна жена, д-р Дудевска, която е като една кинозвезда, посрещна ни и ни очарова. Сега аз вървя тука, гледам дърветата и хората и си представям, че дядо ми, от когото нямам никакви спомени, е вървял по тези алеи и е живял тука преди 100 години. 

СНОЩИ си говорихме с д-р Дудевска за Ковид 19, за тая трагедия. Ние я изпитахме в Ню Йорк, там 37 хиляди души загинаха. Ние бяхме точно до една болница с едни големи замразени фургони, където слагаха телата вътре всяка вечер. И по някакъв начин това много ме удари. Това е вашето призвание, от Господ някаква дарба – да запазваш човешкия живот, да се бориш за него. 

НИКОЙ от нас не е доктор. То не е нещо, което става, защото го избираш или защото ти е по наследство. То е нещо, което ти е дадено, искра от Бога. И аз съм горд и благодарен, че моят дядо го е имал това. Като чета за него – бил е в Сорбоната, после, мисля, е бил доброволец в Балканската война, след това се връща обратно, завършва и идва тука, става главен лекар и умира съвсем млад. Има нещо мистериозно, нещо романтично и страшно. И аз чувствам, че заедно с жена ми и моите деца сме част от това. И много ви благодаря, че сме посрещнати толкова сърдечно, че сме част от това общество и това великолепно празненство. Да сте всички живи и здрави! И още 120, и 320 години да съществува тая болница!

Д-Р ЦАНКО МОНДЕШКИ е роден в Троян. Завършил е медицина през 1934 г. в Унгария. След практиката като участъков лекар в с. Оряховица и с. Ново село, а след това – градски лекар в Троян, през 1942 г. започва работа в троянския Противотуберкулозен санаториум. През 1968 г. е назначен за главен лекар и работи като такъв до пенсионирането си през 1983 г. През цялата си кариера той е посветен на страдащите от туберкулоза и белодробни заболявания. Той съхранява доброто име на санаториума и издига авторитета на новосъздадената Пневмологична болница. Негова заслуга е създаването на кабинетите за лечебна физкултура, рехабилитация и физиотерапия, кабинета за инхалаторно лечение, изграждането на кислородни инсталации в отделенията, закупуването на нова рентгенова апаратура. Освен като забележителен лекар, д-р Мондешки оставя следа в историята на град Троян, като написва две исторически книги за здравеопазването на територията на общината. „За мое щастие имах удоволствието да познавам лично д-р Цанко Мондешки старши и му се възхищавах страшно много. Сега се възхищавам от д-р Цанко Мондешки младши“, сподели управителката на Белодробната болница д-р Дудевска. Внукът говори с голяма любов и възхищение за своя дядо.

Д-Р ЦАНКО МОНДЕШКИ,
внук на д-р Цанко Мондешки

БЛАГОДАРЯ за поканата. За мене е много емоционално това събиране. Така или иначе, аз съм си троянец, не можах да стана софиянец и при първа възможност винаги си идвам в Троян. 

СПОМЕНЪТ за дядо ми е свързан с един период 48 години назад, когато съм бил в детската градина. Много обичах дядо си и бягах от детската градина, за да идвам в болницата. Той, разбира се, ме черпеше подло с бонбони или с фъстъци. Едно малко дете се обади в градината „8-ми март“, че съм в болницата, да не ме търсят учителите. За мен беше изключително преживяване – попаднах в една работна зала с много високи и големи хора с бели престилки и бели шапки. И като едно малко дете се възхищавах на тези хора. Гледаха едни снимки и аз нищо не разбирах, говореха на един език, който ми беше непонятен. Тогава разбрах, че искам да работя това нещо. А той – сега мога да преценя това – ме „подхлъзна“ и направи така, че да искам да бъда пулмолог, а не хирург или нещо друго. 

ДЯДО МИ беше много достоен човек, много горд, дори суров на моменти, изцяло отдаден на работата си. Санаториумът, както наричаше болницата, беше неговият живот и всичко, свързано с работата му като лекар и в личен план, беше насочено в тая болница. 

РАЗКАЗВАЛ ми е за различни перипетии в развитието на болницата. Имало е един период, в който градът се надига и иска да махне болницата затова, че тя вкарва туберкулозни в града. Имало е голям проблем. Тогава с батю му Минко – проф. Минко Мондешки – се вземат двамата, отиват в Министерството – с  тогавашния министър са били приятели – обясняват му надълго и нашироко и се взема решение да не закриват болницата. Та този човек беше свързан изцяло с белодробно болните. В петък, за да не се прибира вкъщи – защото винаги е имало някакви болни, които го чакат, е ходел с колелото на туризъм и на Райковското.

ОТ НЕГО доста неща съм осъзнал и ми е помагал. Научи ме да правя инжекции в 3-ти клас. По-късно, като започнах като лекар, имах съмнения дали няма да се разболея от туберкулоза – започнах да правя бронхоскопии и имах една несигурност. Той се усмихваше и ми казваше: „Цане, тя, туберкулозата, си избира кого да разболее, ако не е избрала тебе, няма да те разболее. Цял живот съм работил с открити форми на туберкулоза, двете ми сестри починаха от туберкулоза – и не можах да се разболея. Тя си знае работата. Недей да се страхуваш от нея, за да си гледаш работата – иначе няма да стане“. Започнах да правя пункции и много ме беше страх да не направя пневмоторакс. Вкъщи имаше едни апарати за пневмоторакс и ми показваше някои неща. С уплах му казвам: „Ако направя пневмоторакс, какво ще стане?“. Той се смееше: „На какво ви учат в тия университети, навремето ги лекувахме с пневмоторакс, сега ви е страх да направите пневмоторакс“. 

ТОВА, което най-много ми е останало в съзнанието от тоя човек, е неговата прямост и гордост. Особен човек беше. Един ден го попитах: „Дядо, как да стана добър лекар?“. Той ме погледна и каза: „Цане, лекар можеш да станеш, като завършиш медицина. Обаче за да станеш добър, трябва да си личност. А това не се учи. Ако ти си личност, ще бъдеш добър лекар. Всичко останало няма смисъл. Трябва да си честен с пациентите и с колегите си“. 

НИКОГА не съм чувал лошо за колега, с когото е работил. Точно обратното – той благоговееше пред хората, които са били преди него. Д-р Добрев, когото не познавам, само съм чувал за него, беше негов кумир. Той го смяташе за един изключително достоен човек. Даваше един пример как са започнали да правят проучване къде да направят градската болница. Тогавашната Община, управленците на града, вземат четири бута от прасе и ги слагат на четири различни места: долу на Калейца, на Попешка, на мястото, където е болницата в момента и мисля, че на Райковското. Отлежават три месеца, събират ги и правят анализ. Беше ми много странно защо с бутове. Той обясняваше, че тогава целта е била да се види кои климатични условия са най-подходящи, за да остане бутът съхранен, и там да бъде болницата. Оказало се, че бутът на мястото на сегашната болница е останал с най-добро качество. Проблемът бил, че това е наследствено място на д-р Добрев. Дядо ми даваше за пример този човек. Той е казал, че не може да направят плановете на по-лошо място от там, където трябва да бъде, и е дарил на общината личния си имот, за да направят болницата. Та дядо ми ме е научил да уважавам по-големите от мене и учителите си. 

ПОСТОЯННО ме преследваше отнякъде: „Цане, вземи книжките да четеш, не си губи времето“. Когато трябваше да ми се кара – а пък аз имах моменти, когато трябваше, – никога не го правеше на двора. Викаше ме в кабинета си на първия етаж, винаги беше с костюм и папионка. Имаше един стол, на който трябваше да седна и да слушам назиданието от негова страна, след което ме освобождаваше. Такъв човек беше. 

Т21

Начало

Още по темата:

• Белодробната болница в Троян отпразнува 105-годишнината си (2010 г.)
• Новият световен бич - ХОББ (2014 г.)
• Дилянка Червенкова от Белодробната болница - с национално отличие
• Истинска приказка! 
• 110-годишнината на първата белодробна болница на Балканите (2015 г.)
• Д-р Дудевска: Написах им истината – че и аз съм изплашена (2020 г.)
• Хвала ви, добри хора! Сполай ви, прекрасни лекари, сестри... (2021 г.)
• Доброто наистина съществува! 
• Туберкулозата – от безмилостна присъда до предотвратима и лечима (2024 г.) 
• В едно изречение (85) (2025 г.)   
• Белодробната болница отпразнува 120-годишнината си 

Tweet