Трима професори в Серяковата къща

* В България все така я има фигурата на Интелектуалеца * Троян на проф. Цочо Бояджиев изглежда благородно и ведро място, меко обгърнато от носталгия

Върви, народе възродени…

Проф. Цочо Бояджиев и проф. Олег Георгиев, галерия „Серякова къща“, 25 юли 2023 г.

В ГОРЕЩИЯ късен следобед на 25 юли троянската галерия „Серякова къща“ предложи на вярната си публика среща с трима професори – „нашия“ Цочо Бояджиев и неговите колеги и приятели от Философския факултет на Софийския университет Олег Георгиев и Атанас Стаматов. Умните слова на гостите бяха доказателство, че в България все така я има фигурата на Интелектуалеца, а интересът на слушателите – че не е изчезнала потребността от общуване с носители на високото познание. Неслучайно проф. Олег Георгиев изрази приятна изненада от тукашния интерес към събитието във време, когато представянето на книги не е във фокуса на общественото внимание. Хората на четящ Троян купиха 30-тина броя книги на проф. Цочо Бояджиев от цялото „ветрило“ на неговите интереси и таланти: философските „Другото Средновековие“ и „Зимата през Средновековието“, поетичната „Апотеоз на меланхолията“, преводите на португалска поезия „В тъжните дни не говорим за птици“, албума с фотографии „Punktum“, книгата „Отгласи“, където един от основните герои е… Троян.

Сред публиката, вдясно – проф. Атанас Стаматов

„ОТГЛАСИ“ (2020 г.) е биографична книга под формата на разговори на Атанас Стаматов с Цочо Бояджиев. В спомените си големият български философ  и наш земляк отделя много внимание на родното място: на семейството, попадащо „в „масовката“ на историята, разказът за която може да има само частно, лично значение. Което не означава, разбира се, че този разказ би бил безинтересен“; на особената атмосфера на града, в който „предприемаческият дух е комбиниран с една иронична дистанцираност“ и троянецът „е оптимист без илюзии“; град, на който авторът дължи, покрай всичко друго, „срама от незнанието“. Към разговорите в „Отгласи“ са добавени страници от „един неосъществен Дневник“, много от които са писани в троянското лято на 2004 г. И навсякъде Троян на проф. Цочо Бояджиев изглежда благородно и ведро място, меко обгърнато от  носталгия. Един неочакван подарък за тукашния читател.

Нели Генкова-Маринова

Цочо Бояджиев, из „Отгласи“, 2020 г.

Цочо Бояджиев и внучката му, Троян, 2023 г.

Проф. Цочо Бояджиев (р. 1951 г.)  – троянец, голям български хуманитарист, философ, университетски преподавател, световноизвестен медиевист, преводач (от немски, старогръцки и латински), поет, фотограф, носител на орден „Стара планина“, автор на десетки книги, почетен гражданин на София. По-долу ви представяме фрагменти от неговите биографични „Отгласи“, зародили се от разговори с приятеля и университетски колега проф. Атанас Стаматов по време на коронавирусната пандемия.  За тази много троянска книга стана дума и на срещата с проф. Бояджиев в троянската галерия „Серякова къща“ преди дни. Т21

ТРОЯНСКИЯТ ми дядо, бащата на майка ми, беше работохолик. След два инсулта, едва пристъпвайки из двора, с върха на бастуна си почистваше тревата между плочките, само да не стои без работа. Нашите опити с брат ми да избегнем някои неприятни задания като събиране на сливи или пренасяне под навеса на дървата за огрев се натъкваха на специално приготвената за такива случаи неокастрена пръчка.

***

СЕЛСКИЯТ ми дядо никога не ни е повишавал тон. Гордееше се с това, че говоря немски. При едно пътуване като ученик в ГДР му подарих кутия „Марлборо“. Вечер в хоремага изваждал на масата чуждоземните цигари, за да се похвали с внука си, който вижте как уважава дядо си, а си пушел обичайната безфилтърна „Арда“. Понякога казваше една фраза, която много ме озадачаваше: „Ако не се бяха обърнали работите…“. (…) Но той наистина не понасяше каскетната естетика. На празник се обличаше в градски дрехи, с вратовръзка и мека шапка, свиреше на кларинет и харесваше жени с ръкавици.

*** 

 

ПРЕЗ ЗИМНАТА ваканция и през лятото прекарвахме известно време на село. (с. Балканец – бел. ред.) (…) През лятото измолвахме да спим в сеното в плевнята. През дъските се виждаше обсипаното с ярки звезди небе, чуваше се неистовата песен на щурците и шумът на водата, защото къщата ни беше на място, където се срещаха две реки. Обичахме да ходим за хляба в смесения магазин, обслужван от чичо Колчо, пъргав мъж на средна възраст, изключително добронамерен към нас, децата.

***

ТОВА, което в някакъв смисъл ме отличаваше от връстниците ми, беше неудържимата страст към четенето. Нямахме домашна библиотека (с изключение на двадесеттомното издание на Вазов) и за да удовлетвори тази страст, майка ми ме записа в градската библиотека. Буквално „поглъщах“ книгите. Библиотекарят Марин Миревски, леко накуцващ мъж, „изпитваше“ малките читатели, за да се увери, че са прочели заетите книги. Ако подозреше, че не са, презаписваше книгите. Неизбежният „изпит“ ме приучи да чета не само пряката реч. Защото чичо Марин искаше да му преразкажем и природните описания, както и разсъжденията на героите.

***

В ОНЕЗИ години се извършваше натурална размяна с „полендаците“ от плевенското село Мечка. Получавахме жито, царевица и зарзавати, а се отплащахме главно с картофи и дърва за огрев. Разбира се, водеха се преговори – без посредници, дадената дума тежеше повече от всеки юридически документ. В навечерието на срещата баба инструктираше подробно дядо за условията на размяната, следващия ден не се наместваше в разговора на мъжете, а се задоволяваше с ролята на гостоприемна домакиня, поднасяше мълчаливо салатите и другите мезета. Дядо играеше домовладиката, седеше гордо на мястото си и излъчваше неотразима самоувереност. Като любим внук седях на коляното му и с удивление и възхита следях държането на тази обикновена селска жена, която очевидно добре разбираше, че пазейки достойнството на съпруга си, тя пази и собственото си достойнство като жена на достоен мъж.

***

НЕЙНАТА „педагогика“ си струва да бъде спомената. След една година ученичество в Стопанското училище в Свищов баща ми заявил, че няма да продължава обучението си. Тя не влязла в спор с него. Просто на другия ден го натоварила с различни задачи. Нивите и ливадите в това планинско селце са малки и разпръснати по околните баири, така че има доста тичане. Вечерта татко поискал пари, за да отиде и да се запише за следващата учебна година.

***

ХУМОРЪТ е неизменен компонент от житейското поведение и аз познавам от младите си години хора с удивителната способност да превръщат в смешно всичко, което се случва. Имахме семейни приятели – шампиони в тази дисциплина. Когато чичо Марин Хитров и чичо Сашо Шипковенски със сериозно изражение започваха да разказват или да си подават реплики, буквално се задушавах от смях (…) Чичо Сашо работеше в малка фабрика за домашна посуда. Възложили му да съчини указанията за ползването на тенджери, тигани и други подобни. И след текста на инструкцията за ползване той добавил изречението: „Да се пази от огън и вода“. Печатарите не обърнали внимание и напечатали листовката с този съвет.

***

ОЩЕ ЕДИН ярък образ от онези времена беше приятелят на нашето семейство доктор Тен (колоритният троянски лекар д-р Вълчев, уши, нос, гърло – бел. ред.). С един съсед и другар по чашка решили да направят „мониторинг“ на мъжете от тяхната махала. Разделили листа на две колонки – „(х)убав“ и „грозен“, като критерий за тези всъщност естетически определения бил отговорът на въпроса: „Тебе черпал ли те е?“. Така в едната колонка попаднали те двамата, а всички останали се оказали „грозни“. Когато стигнали до едного, който не само че не черпел, ами и ги укорявал за заседяването им в кръчмата, докторът избухнал: „Отваряй нова графъ (по троянски), отваряй нова графъ: луд, луд, луд!“. Но беше добър лекар, беше учил медицина в различни европейски университети и когато разказваше за бохемския си живот и майка го питаше как при всички тези буйства, компании и лудории е станал толкова добър лекар, отговаряше: „Госпожа, следвал съм деветнадесет години. Болестите са деветнадесет, по една на година“.

***

ВСЪЩНОСТ бях приет и в изключително престижната специалност „Външна търговия“. (…) Когато с Павката изпратихме телеграми на родителите си и неговата гласеше: „Записах външна търговия“, пощенската служителка възторжено възкликна: „Браво, момче!“, а когато аз подадох моята телеграма, в която съобщавах, че съм записал философия, тя съчувствено рече: „Нищо, нищо, важното е, че си приет някъде“. Баща ми беше разочарован от избора ми, най-вече с оглед житейските перспективи – висока заплата, пътувания в чужбина… На моя аргумент, че не съм за търговец, след като и едно яйце не мога да продам без загуба, той с искрено удивление питаше: „Защо си мислиш, че сегашните могат?“.

*** 

 

ЕДНО от големите удоволствия на дните ми тук – троянският език, гъвкав, образен, с многобройни смислови пластове под отделните изрази. (…) А какво ще кажете за знаменателната фраза: „Засилих се като слива из урва“ (това ще се произнесе така: „Засилиф съ къту сливъ из урвъ“). Който е бил по нашия край, не може да не разчете експресивността на израза.

***

 

ДВАМАТА МИ чичовци, чичо Иван и чичо Кольо, са родени разказвачи на истории. Имат таланта да забелязват и предават смешното, но и една великолепна усетливост за мяра на разказа, пестеливост, която прави историята само „жила и мускул“, както се изразява Радичков. (…) Един нашенец, селянин от Балканец, прави внезапна визита на сина си ученик във Варна. (…) Нашенският ученик, който прочее е вече достатъчно закъсал с оценките, – чуйте сега! – „се изшмулил извътре като къпано коте“. (…) Всъщност история се разказва и за самия баща, едва избутал с няколко повторения отделенията. Веднъж даскалът срещнал неговия баща и му рекъл: „Бай Минко, трудно ще го изкарам твоя“. „Кога го изкараш, даскале – отговорил невъзмутимо оня – аз не го бързам“. Чичо ми се забавлява да разказва. Историите му нямат край.

***

 

И СПОМЕНЪТ за първата ми възхита. Родителите ми са се върнали за обяд, обядвали сме и те тръгват обратно на работа. Облечени са в светли шлифери, по италианската мода от петдесетте (по-късно щях да разпозная този си спомен като епизод от филм на неореализма), и са толкова прекрасни, без съмнение най-красивите хора, които съм виждал.

***

 

АВГУСТ отива към края си, неделя следобед е и над Троян вали дъжда – летен дъжд, изобилен, с гръмотевици, но и с нещо есенно в себе си, с лек намек за приближаващата се есен. Обичам меланхолията на подобни есенни следобеди. Нищо не искаш, нищо не те натъжава истински, само някаква смътна тъга витае наоколо, паякът в ъгъла на стаята (не го прогоних, не го убих, оставих го – той сега е господарят на къщата) е замръзнал, мисля си, че и той нищо не чака. В детството ми дъждът ни прогонваше вкъщи, понякога сядахме под някоя сушина и чакахме да спре. Летен дъжд, бързо отминава. След това не дочаквахме мътните вади да се изтекат по неасфалтираната тогава улица „Борова“. Бяхме десетина момчета, нашата махала; бяхме близки по възраст, свободни хлапета. Лятото изглеждаше безкрайно и по-безкрайна беше единствено жаждата ни за игра. Вечер сядахме на натрупаните на улицата дървени трупи и започвахме да си разказваме измислени „страшни“ истории. (…) Дъждът спря за няколко минути, сякаш да си поеме дъх, и сега отново тропа по покрива. Свечерява се. В такива минути по-силно усещаш отсъствията. А от нашата къща отдавна, отдавна отсъстват стопаните.

***

 

ПРЕДИ няколко дена Пав отново изстреля един бисер. Поради естеството на работата ми една стандартна шега на приятелите е свързана с пребиваването ми сред млади и хубави студентки. Отбивам „атаката“ с ответна шега, позовавам се на възрастта, на стихналите страсти. И последва поговорката: „Тривъ ду колени, кон съ ни нъвежда“.

***

 

В ШИПКОВО има прекрасен ресторант с хотел. (…) Отлична кухня, масите на двора са практически сред природата, но най-хубавото е, че всеки детайл от обзавеждането издава изящен вкус, чувство за мяра и за уютност. Това не е случайно – собствениците са художници керамици. Като троянчанин съм привикнал с керамиката. Дядо ми Койно, мъж на едната сестра на баба ми по майчина линия, търгуваше с грънци, продаваше ги на Женския пазар в София, и за мен като малък беше огромно удоволствие да обикалям с него троянските грънчари. Заставах безмълвен и възхитен пред чудото на раждането на красивите стомни или гърнета от безформена топка глина, омайваше ме ритъмът на грънчарското колело, можех с часове да гледам как се поставят шарките с помощта на отрязан на върха кравешки рог. Понякога получавах и малък подарък, някаква фигурка, глинена окарина или също така глинен пистолет. Готовността на тези двама художници да дойдат тук, да направят хотела си, но и да упражняват занаята си тъкмо в един от прословутите центрове на грънчарството е респектираща. Показаха ни чудесни изработки. Докато си избирахме някоя от многобройните хубостии, мъжът ни се удивляваше как е възможно да живеем в София, да се блъскаме с толкова много хора, да дишаме замърсения въздух, да хабим всекидневно нервите си. Все по-добре разбирам това недоумение, то и самия мене обхваща. Ще се опитвам в бъдеще да поудължавам престоя си в Троян. А един ден може би…

Начало

Още по темата:

• ЧРД: Землякът ни проф. д-р Цочо Бояджиев - на 60!
• Троянецът проф. Цочо Бояджиев с голяма награда 
• Среща с големия Цочо Бояджиев
• „Домът на човека” – след София в Троян
• „Портрет на един град“ – става с виждане
• Проф. Цочо Бояджиев в Серяковата къща
• Цочо Бояджиев и силата на думите
• Троянецът Цочо Бояджиев – с най-високото държавно отличие 
• Проф. Цочо Бояджиев: Много важно е да се оценява това, което правят... (1)
• Проф. Цочо Бояджиев: Много е важно да се оценява това, което правят... (2) 
• Проф. Цочо Бояджиев: Много важно е да се оценява това, което правят... (3)
• Троянецът проф. Цочо Бояджиев с орден „Стара планина“ 
• Нашият проф. Цочо Бояджиев – почетен гражданин на София 
• Нова среща с проф. Цочо Бояджиев
  

Tweet