Проф. Цочо Бояджиев: Много важно е да се оценява това, което правят другите (1)

* „Мисля, че всеки човек е необикновен, уникален в битието си и че има поле, в което се изявява пълноценно, и други, в които е комична фигура“ * „Наполеон е казал „Най-добре знае, че съм обикновен човек, слугата, който изхвърля нощното ми гърне“ и това съответства на троянския етос“

проф. д-р Цочо Бояджиев

Интервю

ПРОФ. Д-Р ЦОЧО БОЯДЖИЕВ е философ, дългогодишен преподавател и ръководител на катедра в Софийския университет, основател на българската школа по философска медиавистика, преводач от немски, старогръцки и латински (негово уникално в световен мащаб преводаческо дело е преводът от латински на няколкотомното съчинение „Сума на теологията“ на италианския богослов и философ от Средновековието Тома Аквински), учен с международна известност, множество награди, автор на над 15 книги, също поет и фотограф с име, накратко – една от емблемите на днешната българска хуманитаристика.

Роден е в Троян и си остава троянец, личи си по редовните „троянски повратки“, троянските приятелства - стари и нови, любопитството към троянското, неизменната троянска свързаност (в подкрепа ще посочим авторската му фотографска изложба „Портрет на един град“, представянията на негови научни и поетически книги тук, съучастието в различни троянски културни събития). А и може ли човек с името Цочо да не е троянец, кръстен е на двамата си дядовци, и двамата Цочо.

Преди броени дни (4 август) стана ясно, че Министерският съвет е предложил проф. д-р Цочо Бояджиев за удостояване с най-високото българско държавно отличие орден „Стара планина“, първа степен. А след броени дни (25 септември) именитият ни земляк ще отбележи своята 70-годишнина. Отличието и юбилеят бяха поводът да потърсим за интервю проф. Бояджиев. Поводът, а причината е всичко това, за което споменахме по-горе – един голям учен и голям троянец, с когото е чест да се разговориш.

– Да започнем с краткото Ви самопредставяне.
– Роден съм в Троян през 1951 г. Родителите ми бяха чиновници. Учил съм в Немската гимназия в Ловеч, после философия със специализация по психология и българска филология. Спечелих конкурс за аспирантура и оттам тръгна кариерата ми по стъпалата, които са обичайни. Професор съм от 1992 г. Специализирал съм в различни градове на Германия, в Рим и Будапеща, в Швейцария. Бил съм ръководител на катедрата по история на философията (в Софийския университет) в продължение на два мандата. Имам преведени две книги в Германия. Съпругата ми е професор по социология. Имам дъщеря, която е лекар, и син, който е юрист, две внучки и внук.

– В основанията за награждаването Ви с най-високото българско държавно отличие пишеше и че сте основател на школата по философска медиевистика (медиевистика – клон на науката, занимаващ се с изследване на Средновековието).
– Това е благодарение на големия шанс, че през всичките тези години съм си сътрудничел с висококачествени колеги като Георги Каприев, Калин Янакиев, Олег Георгиев, Атанас Стаматов. Т. е. създаде се едно малко общество, което постепенно придоби статута на нещо, популярно в средите на медиевистиката като българска школа по философска медиевистика.

– Сериозно нещо е да направиш школа?
– Сериозно е, защото, знаете, отношенията в академичните среди са по-скоро на противопоставяне, а не на съдействие. При това, нашето сътрудничество е много интересно – ние сме близки помежду си, но всеки има свое лице, ничия индивидуалност не е загубена в съвместната ни работа. Това, струва ми се, е големият успех, който постигна нашата школа.

Професорът сред книгите в кабинета си

– Като си мисля за Вас, за Вашето присъствие тук, в града ни, се изненадвам колко сте обикновен. Може би толкова обикновени могат да бъдат само необикновените, само много големите?
– Това е въпрос на възпитание. Сега някак си педагогическата мода е да окуражаваме децата си. Моите родители, когато постигнех някакви успехи – аз имах успехи и в училище, винаги ми казваха: Все пак, не си въобразявай кой знае какво. Когато веднъж на някаква олимпиада реших за 15 минути задачите по математика, те ми казаха: Това още не означава, че си математик. И то така и стана, на следващия кръг не реших задачите изобщо. Мисля, че всеки човек е необикновен, уникален в битието си и че има поле, в което се изявява пълноценно, и други, в които е комична фигура. Аз съм комична фигура по отношение на боравенето с технически средства, майсторлъци – никога не съм бил сръчен и дето се казва, една крушка не мога да завия.

– Имах друго предвид. Наистина всеки е уникален и неповторим в нещо, в малкото. Но Вие сте елит, водач. А сега, не само днес, виждаме едни други с претенции за водачи, които се държат надменно, като божества някъде там горе, претендират да са елит, а не са.
– Това с оглед на троянския етос (характер, облик) е комично – да се самовеличаеш е много смешно за един троянец. Наполеон е казал „Най-добре знае, че съм обикновен човек, слугата, който изхвърля нощното ми гърне“ и това съответства на троянския етос.

– А троянското големеене – както и изобщо българското, което може би съдържа и свръхсамочувствие, и свръхнихилизъм – то не е ли израз на някакви комплекси: исторически, от големината на мястото и т. н.?
– Не, доколкото мога да съдя, в Троян има някакъв ироничен отстъп от големеенето, винаги има някакво отдръпване, някакво изказване с остатък.

– Да, но имаме куража да се репчим на градове като Плевен например.
– Някакво самочувствие има у всички градове. Бях заведен от приятел в Тетевен при един възрастен човек, който ми разказа как троянци трябвало да участват на някакво световно изложение, но не им станала ракията, та отишли при един овчар в Тетевен и той им дал ракия, с която да се представят. Моят приятел отбеляза, че не го оспорвам. Казвам му: Какво да оспорвам, той, човекът, черпи, а като дойде в Троян, ще му разкажа, че тетевенци са взели от троянци ракията. Винаги има някаква иронична дистанция.

– Зареждат ли Ви тези редовни Ваши „на повратки в село“, в Троян – правите ги от години? Кажете за своите приятели тук.
– Много ме зареждат. Попадам в хубава компания от мои бивши съученици и е много ведро. Христо Дренски, Красимир Даскала, Павлина Пеновска – дългогодишна операционна сестра в болницата, Станка Хитрова – детска учителка, Ксения Кметска (която живее в София), Фани (съпругата на Сико).

– Познавам някои от тях, те казват същото – че сте толкова голям и толкова обикновен едновременно, че сте си същият. Това може би е нещо в гена, не е само до възпитание?
– В основата е възпитанието, защото човек има склонността да организира света около себе си, да позиционира себе си в центъра на света и да преувеличава значението на присъствието си. Това е характерно за човешката природа изобщо, а ако има и някакъв талантец…

– Значи малкото детенце е „табула раза“ (празна дъска) и всичко наоколо започва да пише върху нея? Майка ми твърдеше друго: че човек прилича на дядо си, на прадядо си, че му е заложено, че „човек и гърне не се преправят“, че има някакви дадености, с които се раждаш и които са непоклатими.
– Дадености като предразположение безспорно има, но са променливи чрез образование и възпитание.

– Но този троянски лаф (по повод момче за женитба) – може да не е сой, но да е от сой, едва ли е празен, има нещо рационално в това?
– Някакви предразположения очевидно трябва да бъдат отчитани и те може би се натрупват с поколенията. Но на мен ми се струва, че все пак не това е определящото.

– Значи човек сам си се прави?
– Да. Имах състудентка, която казваше: Ние в София сме по-добри от провинциалистите, защото само като четем афишите, получаваме повече, отколкото в провинцията.

Птиците, авт. Цочо Бояджиев

– В това сигурно  има нещо вярно. Но не тя е станала професор, нали. Нещо лично ще Ви кажа – като студент в София имах хазяин, който учеше философия, и получих един голям плюс в неговите очи, защото съм от Троян, и то беше заради Вас. Такава любов към преподавател не бях виждал.
– Това е голямата утеха, голямата печалба – когато те срещне след време студент, когото ти не помниш, и ти каже, че това, което е научил по време на следването си, го държи изцяло на теб. Това стопля човешката душа.

– Много ме интересува въпросът за елитите. Струва ми се, че това е големият проблем на България. Че преди 70 години обезглавиха един елит, който беше тръгнал да се случва, а сред днешния, доколкото го има, хора като Вас са някак не на мястото си, недооценени, вместо да са най-отгоре.
– Това е, защото в нашето общество е много важно как ще си представиш продукта. Това, което се нарича пиар. Понякога е по-важно, отколкото качеството на самия продукт. Много хора остават незабелязани, макар че имат наистина световни достижения. Аз смятам, че от този тип са моите колеги – Калин Янакиев например е изключителен ум, изключително талантлив човек; или моят бивш асистент и сегашен колега Георги Каприев, който е не просто сведущ в отношенията между Византия и западния свят, но е авторитет, неговото име се чува и неговата полемична страст води понякога дотам, че големи световни авторитети се прекланят пред него.

– А по този начин и пред България.
–  Да. Допреди 20 години се смяташе така: рационалното знание е прерогатив на Западна Европа, Изток, византийският свят, е мистика, църковност. Сега сериозен учен не би го казал. Вече е анахронизъм да се мисли за отсъствие на философия, на наука, на рационални познания във Византия. Каприев има основната заслуга за това.

– А дали позицията на учените днес е такава, каквато би трябвало да бъде? Струва ми се например, че никой не чува учените по отношение на спора ни със Северна Македония. Безспорни научни истини, а някакви политики, а други играчи, дребни и нискочели, диктуват нещата. И май в модерния свят е все така, като гледаме какви лидери се появиха?
– Трудно обяснима е появата на някои лидери. Не искам да споменавам имена, но след Маргарет Тачър, Кол и Митеран идват имена, които са проблематични.

– Днес на хуманитаристиката може би не й се чува толкова думата. Хора като Илон Мъск – те развиват технологиите, трупат парите, влияят и на политиката. Има ли един философ, който да е начело, както е било някога?
– Бедата е, че може би в последните 70-80 години няма голяма философска идея.

– Криза на философията? Но Вие създадохте школата си точно в това време на криза.
– Да, но тази школа е историко-философска. Няма систематична идея от рода на Хегеловата, на Хайдегер или на Ръсел. Такава голяма идея отсъства и когато се появи някое шумно име, ние с надежда се вторачваме в него, за да се разочароваме много скоро от неоригиналността или слабостта на построението.

– Възможно ли е технологичното, компютрите, прекалено многото неща, които са между човека и естеството, да влияят на философията?
– Аз мисля, че е така. Също – и ускореният темп на живот. Създаването на философска система има нужда от време. А в нашата съвременност ние бързаме с резултата, искаме да излезе колкото може по-бързо. Затова ценим бързите компютри. Не задълбочените, а бързите.

– И това бързане води до посредственост?
– Да, то технологизира, но не поглежда в светогледните пластове на душата. Навремето много се дразнех, когато някои културни факти се обясняваха с технологични причини. Например прехода от романска към готическа архитектура се обяснява с това, че по-старите майстори не можели да правят тези конструкции с шпиловете. А всъщност трябва да се погледне по-надълбоко – това е друг вид поглед към божественото, с повече светлина. Техническото обяснение звучи разумно, но не е вярно.

– Стана дума за архитектура. Аз имам една троянска болка, предполагам, че не съм сам, а тя е българска болка. Гледаме сградите, които са правени дори в градче като Троян, което е било 4-5 хил. човека преди 9-ти септември – има фантазия, европейски дух, архитектурна оригиналност. После всичко се променя и може би едно от престъпленията на комунизма е, че унищожава красотата?
– За съжаление, винаги се удивляваме, когато гледаме две къщи – една стара и една нова. Как така си построил новата, когато гледаш колко красива е предишната?

Философът фотограф

– Пак отиваме до темата за елитите.
– Много важно е да се оценява това, което правят другите. Аз съм най-щастлив, че инициативата за награждаването ми идва от моите колеги, от хора, които познават и ценят направеното от мен. По-нататък е вече процедура – Министерски съвет, Президент.

– Изненадах се, че сегашно правителство е решило да награди един философ, един хуманитарист. Те като че ли нямат поглед към тези неща.
– Това е второто нещо, което ме радва – че се обръща внимание на хуманитаристиката.

– Кажете за поезията и за фотографията. Вие май и хобито си превръщате в професионализъм.
– Сега излиза нова, може би последна стихосбирка, вдъхновена от писма, които съм получавал от различни хора. А като юбилейно издание ще излезе пълно събрание на стихотворенията ми в издателство „Изток - Запад“, чийто удивителен собственик е Любен Козарев.

– Няма ли едно връщане към книгите, въпреки компютрите, въпреки приказката, че мишката ще изяде книжката?
– Няма да я изяде. Има връщане към книгата. С едно младо момиче, което ми беше учителка по португалски език, преведохме съвременна португалска поезия, 16 автори с по 7-8 стихотворения, и аз бях изненадан, че томчето заемаше в продължение на половин година първо място по продаваемост в „Български книжици“. Вярно, това е бутикова книжарница, но за пръв път поезия беше на първо място.

– Значи има оптимизъм за книгите и поезията?
– Да, аз тъкмо изпадна в униние, че всичко е безнадеждно, и се случва нещо подобно. В театър „Сфумато“ правеха едно нещо, което се казва „Поети срещу артисти“, чете се поезия. Бяха ни поканили с Александър Шурбанов, Иван Теофилов, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Рада Александрова, Малина Томова. Все възрастни поети. Салонът беше претъпкан! Това бяха само млади хора и много се окуражих, че все пак не е мъртва поезията.

– А имате ли духовни връзки с някои троянци? Оценявате ли високо Иван Хаджийски?
– Иван Хаджийски е безспорна фигура. Препрочитам си го, когато съм в Троян. Жена ми е социоложка.

Провинциална хроника, авт. Цочо Бояджиев

– А какво Ви дава Троян при тия няколкомесечни „забежки“ тук? Почивка, зареждане?
– Почивка и същевременно вкусване от един свят, който донякъде си е отишъл, но е останал, отложил се е в езика. Преди време си купихме едно издание за троянския говор. Но установихме пропуски и дописвахме думи, например „напкон“ (след това), или „на панагон“ – проверявам и досега не съм попадал на човек извън троянчаните, който да знае какво значи. Като се натовари магарето от двете страни, на самара остава едно празно място и там се слагат дърва, примерно. Това е „на панагон“ – прекалено. Много жив език! Наскоро чух следния лаф: Колкото и да се пирончиш; „пирончиш“ – интересно.

– Цялата тази провинциална среда не Ви е неуютна?
– Не ми е неуютна. Но си давам сметка – за да бъда откровен, – че се събуждам някоя сутрин и знам, че пребиваването ми в Троян е свършило. Трябва да събирам багажа и да се върна в София. Тогава се сещам за една книга, за съжаление малко популярна, на Георги Мичев (земляк, родом от село Велчево, махала Мачковци, доктор по философия, завеждал дълги години отдел във в-к „Труд“, живее в София, книгите му „Брегове на живота“ и „Глинен свят“, както и много негови статии имат за обект троянското – бел. ред.). Той описва нашия край с топлота, но без сантиментализъм. Казва, че съдбата ни е такава – между столицата и родния град. Там копнея за родния град, тук идва момент, в който ми се иска да се върна в столицата.

(Следва)

Интервю на Генадий Маринов

 

Бел. ред. Очаквайте продължението на интервюто с проф. д-р Цочо Бояджиев. Снимките на професора са от профила му във фейсбук.

 

Начало

Още по темата:

• ЧРД: Землякът ни проф. д-р Цочо Бояджиев - на 60!
• Троянецът проф. Цочо Бояджиев с голяма награда 
• Среща с големия Цочо Бояджиев
• „Домът на човека” – след София в Троян
• „Портрет на един град“ – става с виждане
• Проф. Цочо Бояджиев в Серяковата къща
• Цочо Бояджиев и силата на думите
• Троянецът Цочо Бояджиев – с най-високото държавно отличие
  

Tweet