Проф. Цочо Бояджиев: Много важно е да се оценява това, което правят другите (2)

* „Жельо Желев така и не разбра ролята, която му отреди историята“
 * „Това казвам на студентите, че ако нещо сме направили, сме го направили въпреки, а не поради (системата)“ * „Откровено казано, аз мисля, че човек пише една и съща книга през целия си живот“

проф. д-р Цочо Бояджиев
Интервю
ПРОФ. Д-Р ЦОЧО БОЯДЖИЕВ е философ, дългогодишен преподавател и ръководител на катедра в Софийския университет, основател на българската школа по философска медиавистика, преводач от немски, старогръцки и латински (негово уникално в световен мащаб преводаческо дело е преводът от латински на няколкотомното съчинение „Сума на теологията“ на италианския богослов и философ от Средновековието Тома Аквински), учен с международна известност, множество награди, автор на над 15 книги, също поет и фотограф с име, накратко – една от емблемите на днешната българска хуманитаристика.

Роден е в Троян и си остава троянец, личи си по редовните „троянски повратки“, троянските приятелства - стари и нови, любопитството към троянското, неизменната троянска свързаност (в подкрепа ще посочим авторската му фотографска изложба „Портрет на един град“, представянията на негови научни и поетически книги тук, съучастието в различни троянски културни събития). А и може ли човек с името Цочо да не е троянец, кръстен е на двамата си дядовци, и двамата Цочо.

Преди броени дни (4 август) стана ясно, че Министерският съвет е предложил проф. д-р Цочо Бояджиев за удостояване с най-високото българско държавно отличие орден „Стара планина“, първа степен. А след броени дни (25 септември) именитият ни земляк ще отбележи своята 70-годишнина. Отличието и юбилеят бяха поводът да потърсим за интервю проф. Бояджиев. Поводът, а причината е всичко това, за което споменахме по-горе – един голям учен и голям троянец, с когото е чест да се разговориш.

– А кога пишете поезията? След философията, преди, между?
– Между, между. Аз се майтапя, че съм неделен поет. Има такъв израз „неделен историк“, на Филип Ариес, един от големите френски историци на манталитетите. Той има книга за възприятието за смъртта в европейската култура, за детството. И нарича себе си „неделен историк“, тъй като е на служба някъде и между другото пише, но е световно име. Не искам да кажа, че аз съм световен поет, но и аз също така, затова неделен поет.

– Ама Вие сте и неделен фотограф.
– И неделен фотограф, да.

– Но и двете, поезията и фотографията Ви, са на голямо ниво. Има една такава приказка, много я обичам – който си го може, го може.
– Открих в архива си писма, писани (ми) от различни хора. Даже от такива, които не си ги спомням. Като съм бил в казармата, съм си кореспондирал с някои от тях.

Професорът на представянето на своя стихосбирката,
Троян, 19 септември 2020 г.
– И това е книжката Ви „Епистолариум“, последната ви, с вдъхновения от тези писма (проф. Бояджиев получи пакета с новоизлязлата книга по време на интервюто ни)?  
– Да. И от едната страна, лявата, са реплики от техни писма, отдясно са моите стихове по тях. Запазвам анонимност на авторите, но те са цитирани буквално, както е в писмото.

– Питам се защо нещата у нас не вървят, дали има някаква изначална връзка с това, че сме такива – правим, само каквото се налага, каквото ни налагат. Има една норвежка поговорка, наистина я има – „Високо вдигната глава сабя не е достига“, а нашата е наобратно. „Преклонена главица сабя не я сече“. Наведени, слушащи, такива ли сме такива?
– Ами такива сме. Аз съм си мислил по повод на Априлското въстание. Ние много го величаем, обаче то от колко хора се прави?! От една шепа хора.

– И Бенковски им пали къщите, за да тръгнат след него, някак самотен стои Бенковски в това въстание.
– И ги подлъгват, че трябва 2-3 дена да се задържат и руските полкове ще навлязат.

– И когато в Полша оня, шлосерът и другите излязоха на барикадата, ние си избирахме перестройчици за водачи, които казваха „Аз съм марксист“. Да сме пак както трябва. Хем правим революция, хем не я правим.
– Мисля си, че Жельо Желев така и не разбра ролята, която му отреди историята.

– Но той не провали ли тази роля?
– Провали я. То като зловеща притча изглежда – веднъж в Берлин се срещаме с него. Той беше престанал да бъде президент. Аз го чакам във фоайето на хотела, луксозен хотел в центъра на Берлин. И слиза Желю с едно якенце като на шофьора. Аз му викам „Абе, Жельо, ти си президент, не можеш ли да сложиш нещо по така?“ Но това е, той не си разбра ролята и направи бели, големи.

– Ама това е по-малкото, макар че и то е показателно – дрехите и целият имидж.
– Да, то е показателно.

– Другото е, че той никога не направи тая крачка, която всички чакахме да се направи. Той беше перестройчик.
– Аз през 88-ма и 89-та година бях в Германия и си спомням, че преди да замина проф. Добрин Спасов (известен български философ, член на БСП – бел. ред.), светла му памет, каза „Абе, дайте да направим едно дружество за подкрепа на гласността и преустройството“. Това беше формулировката. И след това направиха точно такова дружество за подкрепа на гласността и преустройството.

– И ви заимстваха идеята? А беше ли Добрин Спасов в тая група на Жельо?
– Не, не. А Петко Симеонов, с когото сме приятели, ми каза – влез. Викам „Аз не искам перестройка, аз искам да ги няма изобщо“. Затова не влязох, но ми направи впечатление, че бе възприета формулировката, която Добрин изказа, а Добрин имаше връзки с Държавна сигурност. Всички си знаехме, че е подготвена работа.

– Проектът е подготвен другаде някъде. Може би, както и на Слави проекта, не знам. За Бойко е ясно, според мене, не знам?
– И за Слави е ясно.

– Но аз имах някакви надежди до един момент. Мислех си – неформалният, хъшлакът, бунтарят. Но се оказа, че е само хъшлак, без да е бунтар?
– Ами той е хъшлак, ама ръководенето на държава е сложно нещо и това, че се перчиш и правиш шоу, не означава, че можеш да се справиш. Аз не съм бил в политиката, с изключение на два месеца, когато подготвяхме ДСБ, бях в инициативния комитет и тогава съм се докоснал до начина на правене на политика. И тогава видях, че нещата са много сложни. Значи ние правим програма и вече са минали часове, а аз много мразя да заседавам. И вече сме стигнали донякъде и Йордан Соколов казва „Не, това не може да бъде така, защото има такива и такива последици“. И Костов се замисля и казва „Да, трябва да почнем отначало“. Видях, че е много сложно. Значи едно е да имаш добра идея, друго е да съобразиш тази идея осъществима ли е, или не е осъществима.

– Костов имаше ли тоя талант?
– Имаше тоя талант, да. После за Костов, аз имам оттогава някакви впечатления, не е вярно, че не слушаше.

– Но му лепнаха прякора Командира.
– Той, че си е командир, командир е. Но слушаше.

– Умееше да слуша, така ли?
– Да, свръх рационален тип. Аз например му говорих един път, че хората имат нужда от топлота, особено в провинцията. То е лесно да си седесар в София, където всички са седесари, друго е в Малко Търново или Троян. И че трябва да се съобразяваме с това нещо, да търсим тези хора. И осъзнах, че той не разбира какво му говоря. Той ми вика „Ти искаш кажеш, че когато те боли зъб, ще отидеш при зъболекар, който ще те съжалява, а не при този, който ще ти оправи зъба“. Аз му казвам „С риск да Ви разочаровам, ще Ви кажа, че години наред ходих при една зъболекарка, която включително си изпусна машинката в устата ми веднъж, но много ме съжаляваше, много ме ласкаеше“.

– Но Вие подкрепяте неговата теза?
– Да, да, да, точно това казвам, че аз самият съм правил така. Че съм избирал другото.

Професорът на академичната трибуна
– А не се ли изкушихте тогава да влезете в политическата игра?
– На първите избори, в които участвахме като ДСБ, Костов ме извика на разговор. И аз казвам на жена ми „Той сигурно ще иска да ме включа в някаква листа“. Оказа се по-лошо, искаше да ме сложи водач на листата за Ловешкия край.

– Трябваше да го направите, или?
– С него много трудно се спори. И аз бях насъбрал аргументи и един час и половина се разправяхме. Отказах, разбира се. Казах му „Абе аз не ставам, аз съм наивен, лесно могат да ме излъжат. После, не ме бива в общуването. Ако някой човек ми е неприятен, аз му показвам с изражението си, с жестове, че ми е неприятен“. И викам „Аз не мога да го направя този жест, а трябва да го направя, ако сме парламентаристи. И не мога да стоя на заседание, след половин час ще бъда свръх нервен“.

– И ще кажете нещо, което не трябва?
– Да. И накрая той ми вика „Айде, професоре, дай ми един ден надежда“. Казах му, че мога да му дам един ден, но тия неща си ги знам предварително. Аз не ставам за парламентарист. Жена ми после много се майтапеше, като се явеше някой, вика „Този става, нали, а ти не ставаш“. И най-важното е, не исках да си изоставя работата.

– А колко книги имате написани?
– Ами, 15-тина сигурно.

 – И отделно 10-тина поетически.
– Осем мисля, че са.

– Много ми се ще да чуя още за Троян, детството Ви тук, спомени. Учили сте в Ловешката езикова (немска) гимназия. Бившият Американски колеж, който е основан в Троян, нали знаете? Но троянци го гонят, и американските мисионерки си събират багажа и в Ловеч, а там им дават най-хубавото място в града, по-далновидни се оказват ловчалии.
– Не знаех това. Ние отидохме с майка ми да попитаме един Росен, който живееше срещу Дрянската чешма, беше ученик в немската гимназия. И той много надменно каза „Ама вие какво си мислите, че всеки може да влезе? Това е кадрова гимназия“.

– Един вид, само за нас е, комунистите?
– Да. И тогава майка се почувства толкова унизена. Обаче предишната година, преди аз да кандидатствам, за пръв път отпуснаха и свободни места. Такива, които не са по партийна линия, на другарите. И в тая квота се наместихме разни такива разночинци.

– Значи майка Ви, родителите Ви, са били напредничави хора да Ви натиснат към ловешката гимназия.
– Първо ме натиснаха да уча немски при танте Фини. Това е съпругата на собственика на фабриката за обувки Никола Цонковски (виж „Тъжната приказка за обущаря (1)“ и „Тъжната приказка за обущаря (2)“ – бел. ред.).

– Австрийката?
– Австрийката, да. Няколко години тя преподаваше немски на мен, на Минко Симеонов и на Красьо Даскала, когото споменах. Ние не научихме кой знае колко де, по наша вина, не по вина на жената. Правеше ми впечатление, като влезеш в двора им, всичко подредено, все едно влизаш в друга страна. Въпросът е, че нямах лична мотивация да го уча, защото не виждах къде ще ми послужи. То и за гимназията бе валидно това.

– Ама се оказа, че сте бъркали, нали?
– Оказа се, че съм бъркал, но в тази затвореност на държавата да уча френски например, защо да го уча, като никога няма да отида във Франция.

– А кога открихте, че философията е Вашето нещо?
– Това е комична история. Аз исках да кандидатствам българска филология, но беше така – ако се явяваш на изпит по българска по български език и литература за българска филология, това е един изпит, но ако на изпит по български език и литература се явяваш за други специалности – история и други филологии, е друг изпит. Значи, ти трябва да избереш – или се явяваш на изпит само за българска филология, или за другите. И аз просто не посмях да е само за българска филология, защото тогава бяхме 15 кандидати за едно място. То не е като сега, дето който кандидатства, изкара ли 3-ка, влиза. И ще кандидатствам вече другите дисциплини и излезе филмът на Методи Андонов „Бялата стая“ по книгата на Богомил Райнов „Пътища за никъде“, където героят, Апостол Карамитев, беше психолог. Той правеше психология на чувствата и понеже това ме интересуваше, реших, че ще кандидатствам психология. Обаче то нямаше специалност психология в университета и никъде в България, а беше философия със специализация по психология. И затова кандидатствах философия, а след това, като видях на какво ниво е българската психология, големи свещи палих, че е нямало психология.

– А Вие как станахте световен философ в България? Предполагам не е било лесно това? Много спирачки по партийна линия и ограничеността на соцнауката, затвореност, няма как това да не Ви е пречило?
– То трябва да се има предвид, че ние направихме това, което сме направили, почти без учители. В смисъл, че повечето дисциплини, които сме учили, бяха силно марксизирани. Така че ако имаш някакви търсения извън марксистката догма, нямаш куража, няма как.

– Но това не Ви е съсипало? Който си го може, си го може.
– Аз това казвам на студентите, че ако нещо сме направили, сме го направили въпреки, а не поради. Второ – отсъствието на литература беше страхотно, правили сме какво ли не, за да си ксерокопираме някоя книга.

– И тя доставена нелегално.
– И тя доставена нелегално.

– Като с джаз музиката.
– Да. Така е.

– Ама успяхте. 70 години време ли е за равносметка, като теглите чертата?
– 70 години е пределно време за равносметка, защото не мисля, че от тук насетне ще има нещо голямо. Гьоте, разбира се, е изключение, той и на 80 години пише големи неща. Но вече силите, иновативността са отслабени, така че не трябва човек да си прави илюзии. Проф. Димитър Аврамов казваше, че веднъж възторжено обяснявал на свой колега какво изследване ще прави и този негов колега му казал „Митко, време е за завършване, не за започване“.

– Е, не е ли винаги време да започваме?
– Ами не, защото сериозен, голям проект предполага много години напред.

– Обаче някой път не си ли мислиш, че почваш малък проект, а пък той се оказва по-голям от големите?
– Откровено казано, аз мисля, че човек пише една и съща книга през целия си живот. Някои по-откровено, други по-замаскирано. Прави ми впечатление, че към каквато и тема да се обърна, винаги има някакви репери, които са неизменни. Диалогичността, това, че човек е винаги заедно с другите, че не е атом, изолиран атом, а е винаги с други. И тези неща се връщат по някакъв чудноват начин всеки път.

– Това не е лошо, нали?
– Никак не е лошо. Става лошо, когато се прекали. Да речем Патрик Модиано, ако знаете. Той получи Нобелова награда за литература и е голям писател, но 50-те и няколко негови романа са един и същ роман. Повтаря се безкрайно.

– Автоплагиат?
– Ами не, не е точно това. Мисля, че това е някаква писателска слабост.

– Може би самовлюбеност?
– Като хванеш дамара, видиш, че това върви и караш по него.

– А сега какво пишете?
– Нищо не пиша сега.

– А какво снимате? И откъде тръгна тая любов към фотографията?
– Аз снимам от момче. Имах даже лаборатория. Ама примитивна.

– Тя е стара любов.
– Да, след това дълго време не снимах. И вече в дигиталната ера се върнах. Сближих се с Николай Трейман. С когото бяхме и в Троян. Издадохме 4 албума заедно.

– А той е голям в тази област, нали?
– Той е професионалист.

– И Вие сте голям, но той се занимава само с това? А Вие сте неделен фотограф, казвам го със супер респект.
– Да.

Момчето с колелото на ул. „Борова“, авт. Цочо Бояджиев
– И защо Троян Ви е такъв обект? Гледам, че винаги има много троянски неща във Вашата фотография.
– Аз даже си мислих, че е хубаво да се направи един цикъл „Снимки на улицата“. Нашата улица „Борова“, която е 150 метра сигурно. Наскоро снимах едно момченце, което вдигаше колелото на задната гума и то се съгласи да направи номера няколко пъти, докато го снимам, и стана хубава снимка. Да. Чичо Ангел, който е на 96 години, храни гълъби и му направих портрет с летящи гълъби. Така че една улица, ако човек започне внимателно да се вглежда, дори тази кратка улица от 150 метра, може да породи достатъчно фотографски образи.

Чичо Ангел, който храни гълъбите, авт. Цочо Бояджиев
– Но Вие виждате повече, отколкото ние виждаме.
– Да, защото знам какво се получава, когато обектът се превърне в изображение, във фотографски образ. Този чудноват преход. Нали често сме казвали, то всеки, който снима, го знае – понякога снимаш, снимаш, снимаш, ситуацията е добра, светлината е добра, имаш времето да композираш кадъра по различен начин и като погледнеш, от 150 кадъра нито един не става за хората. А друг път веднъж случайно снимаш и става.

– Какво ще кажете за мрежата (фейсбук) от философска гледна точка? Дали ни приближава тази мрежа или?
– Много добре е, аз само се старая да не влизам в пререкания и я използвам за публикуване на снимки и поезия. И да, сближава ни в някакъв смисъл. Аз открих така един грузински приятел, с когото не се бяхме виждали, от студентските години, хубаво беше. Но ако не се поробва човек на мрежата и непрекъснато не кисне вътре.

(следва)
Интервю на Генадий Маринов

Бел. ред. Очаквайте последната част от интервюто с проф. д-р Цочо Бояджиев, най-троянската, в следващия ни брой.

0 коментара:

Публикуване на коментар

Моля, пишете на кирилица и използвайте големи и малки букви! Препинателните знаци също са желателни. Коментарите са разрешени само за потребители с профили в Google от 02.05.2018! Всеки има профил в Гугъл на телефона си - използвайте ги.
(Т21 - Вашият сайт и Вашият форум - мястото, където се чува Вашето мнение!)

 

©2009 Троян 21 - статии | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |