Димо Минков разказва

* „Млада, хубава, лъчезарна, с нежен глас, тя ни грабна детските души от първия ден. С десет години само по-голяма от нас, току що завършила Педагогическо училище, тя ни беше едновременно учителка и майка. Пред нея й казвахме „другарко“, а помежду си я наричахме „кака Мара“ * „Нашите бивши учители не само оставиха диря, а изораха дълбоки бразди в нашата памет и в историята на училището ни“

Димо Минков с първата си класна Мара Иванова, 2026 г.

„145 години училище

 в с. Дебнево“

Училището в с. Дебнево, сега ОУ „Иван Вазов“ – неслучайно училище в голямо и важно село, с дългогодишна биография, успехи и авторитет, въпреки перипетиите в последните две десетилетия, включително големия пожар, нанесъл сериозни щети на училищната сграда и материалната база и поставил съществуването му на карта, а местната общност пред сериозно изпитание (2009 г.) и трудностите в нелекия и в известна степен болезнен процес при сливането с училището на съседното с. Врабево (2017 г.) – отбелязва значим юбилей. 145 години от създаването си началото на 80-те години на възрожденския 19. век. По този хубав повод бе организиран конкурс за есе и снимка на тема „145 години училище в с. Дебнево“. А по-долу ви представяме текста, илюстриран с прелюбопитни снимки, спечелил първо място в конкурса. Негов автор е Димо Минков, прочутият планинар, дългогодишен планински спасител и бивш ръководител на ПСС Троян, дебневенин, роден през 1948 г. и прекрачил за пръв път прага на любимото школо в родното села на 15 септември 1955 г. „Това, което ще разкажа, са моите незабравими спомени от осемте школски години на моя набор `48“, коментира г-н Минков. Т21

НАЧАЛОТО

Училището в с. Дебнево

СЛЕД КАТО бяхме завършили предучилищната група на детската градина, с учителка Димка Стоянова , ни записаха в първо отделение (сегашен първи клас) с учителка Сийка Тоткова. Но за жалост тя се разболя и във второ отделение (сегашен втори клас) ни стана класна Мара Иванова, сега Стойчева. Тя току-що беше постъпила на работа и ние бяхме първите й ученици. Млада, хубава, лъчезарна, с нежен глас, тя ни грабна детските души от първия ден. С десет години само по-голяма от нас, току що завършила Педагогическо училище, тя ни беше едновременно учителка и майка. Пред нея й казвахме „другарко“, а помежду си я наричахме „кака Мара“ – тъй  близка на сърцата ни бе. Освен за учебния материал, тя ни говореше и за нещата от живота, за които нашите родители не  разговаряха с нас. Вечно ще й бъдем признателни, че ни научи да четем, пишем и смятаме, че отвори очите ни за знанията. Тя в момента е единствената жива от началните  учители, учили нашия випуск и искам специално да й благодаря от името на целия ни клас. Защото първият учител се помни завинаги!

 

Във второ отделение с класната

МНОГО се държеше на хигиената и дисциплината. Винаги ни проверяваха дали си носим носни кърпички и дали са ни изрязани ноктите И макар в селото по онова време да нямаше водопровод, а само 5-6 чешми, всички ходехме чисти и спретнати на училище. От набор `48 в първо отделение бяхме 7 момчета и 6 момичета, от набор `47, но започнали по-късно по здравословни причини, към нас се присъединиха още две момичета. От  други набори придойдоха още ученици и в 8. клас завършихме 18 човека.

 

На Калето в четвърто отделение

ОЩЕ в първо отделение имахме бележници и ни пишеха оценки. Имаше и графа „Забележки“ и за срока имаше графа „Поведение“, със степени, което се намаляваше, ако направиш сериозно нарушение. При две двойки за годината и невзети поправителни изпити ученикът оставаше да повтаря класа и както казваше един зевзек: „Останах да си повиша успеха!“ Пишехме с перодръжки и на всеки 2-3 думи потапяхме перото в мастилницата. Още си спомням приятния звук от дращене на перото при писане. То даваше възможност буквите да се изписват на места тънко, на други – дебело. А това беше важно, защото учехме краснопис и имахме за целта отделни тетрадки. Чак по-късно се появиха автоматичните писалки. Началните учители по това време бяха: Марин Касъров, Рада и Стефан Топалови, Мара Иванова. Всеки от тях изкарваше по един випуск от първо до четвърто отделение.

ПРОГИМНАЗИАЛНИТЕ КЛАСОВЕ

ОТ 5.  ДО 8. КЛАС учехме вече с различен учител по всеки  предмет. Имаше доста нови предмети. И изискванията и дисциплината бяха по-различни в сравнение с отделенията. Ако не внимавахме в час, учителят леко с показалката ни „напомняше“, че трябва да го слушаме. Тя се използваше предимно за показване на картите по география и история, на написаното на дъската, но понякога служеше и за „заостряне на вниманието ни“. Даскал Стоянов беше висок и сух, и като ни чукнеше леко с кокалестите си пръсти по вратлетата, чак до обяд го гледахме право в очите. Не смеехме да се оплачем вкъщи, защото тогава шамарите от нашите ни бяха сигурни. Родителите ни смятаха, че учителите винаги имат право. 

КОГАТО срещнехме нашите учители извън училище, с трепет чакахме да ни погледнат, за да им кимнем за поздрав. Училището имаше „Опитно поле“ в местността Мирово. Всеки клас имаше леха, засята с различни зеленчуци и се грижеше за нея и за няколко огромни ябълкови дървета. Есенно време ние, момчетата, беряхме ябълките, а момичетата ги подреждаха в кошници. Зимата ни даваха от тези ябълки за десерт в трапезарията и беше много мило да си знаеш, че ние сме си ги отгледали. В училище в трапезарията нашите родители носеха продуктите: картофи, леща, боб, лук .Ние трябваше да си носим от вкъщи всеки ден хляб и в училището ни готвеха топъл обяд – първо, второ, трето.

ОБУЧЕНИЕТО

 

НАШИТЕ учители използваха и недотам традиционни форми на обучение. Другарят Стоянов, който ни преподаваше алгебра и геометрия, ни водеше в „Занкопа“ (предприятие към местната кооперация – бел. ред.), където имаше фигури с дъски, подредени да съхнат. Даваше ни задача по височината, ширината, дължината и дебелината да изчислим колко дъски има във  фигурата и да сметнем кубатурата. После той викаше чичо Марин Ганков, питаше го колко кубика се води тази фигура и ако имаше разминаване с нашите изчисления, ставаше конфузно, защото за грешката ни в клас знаеше само съответният учител, а за грешката в Занкопа“ можеше да научи цялото село. Така изчислявахме обема на бъчви, каци и други съдове. Другарят Даскалов (бай Илия)  пък решаваше в час по биология да ни заведе във Вранската дупка (намира се над подпорната стена срещу Мелницата).Това е една мини пещера, която той използваше да изучаваме прилепите. Още помня как видях нещо да виси и го сграбчих, без да зная, че е прилеп. Той ме гризна и потече кръв , но бях възнаграден с шестица от другаря Даскалов.
 

В час по трудово, 1961 г.

НЯКОИ учители, особено по разказните предмети, ни караха още в час да преразказваме новия урок, за да проверят дали внимаваме. Ние се възползвахме от това, защото знаехме, че ако го преразкажем добре, ще получим 5 или 6, ще сме си научили още в час и ще имаме повече време за игра. В 8. клас изучавахме предмет „Селско стопанство“.  На римската крепост „Калето“ нямаше още разкопки, а само ябълкови и сливови дървета. Често другарят Даскалов, който ни преподаваше и по този предмет, ни водеше да ги варосваме, пръскаме и окопаваме. Според това колко активни сме били, получавахме оценки. По време на тая си дейност често намирахме римски монети и тичахме при бай Пейо Дулев да ги предадем за музея, който той беше създал.

НА 15 И 16 СЕПТЕМВРИ, след откриването на новата учебна година, получавахме учебници и тетрадки за съответния клас напълно безплатно, ние само имахме грижата да си ги подвържем и надпишем. След това ходехме няколко дни на бригада. Основно беряхме сливи. Момчетата претръсквахме дърветата и след това ги дообрулвахме, а момичетата събираха падналите плодове.

РАЗШИРЯВАНЕ НА УЧИЛИЩЕТО

КОГАТО бяхме в 7.  клас,  започна строежът на новото крило на училището. Често на нас, момчетата, поръчваха сутрин да дойдем на училище с ръчни колички, а на момичетата – с лопати. Изкарвахме пръстта от изкопите и подравнявахме двора. По-късно носехме на ръце тухли, греди, хоросан и други строителни материали. През  1964 г., след завършването на средношколската бригада, в село дойде бай Христо Габровеца да прави мозайката в новото крило на училището. Трябваха му помощни работници и Христо Василев, Недко Радев, Илия Мичев, Иван Данаджиев и моя милост, Димо Минков, се главихме на работа при бай Христо. Той, дали от хитрост, дали от мъдрост, всеки ден произвеждаше един от нас за „майстор“, който „ръководеше“ останалите, а бай Христо пък ръководеше „майстора“. Беше ни много драго, защото той ни научи как се разчертава площта,  как се белязва  с конец, как се наковават летвички за шарките, как се забърква материала, как се полага  мозайката, как се „изпердашва“ и валира. Бай Христо сам си я шлайфаше. Бяхме млади и здрави, пъргави момчета и изпълнявахме всички операции за отрицателно време. Така понаучихме част от занаята и спечелихме парички за Панаира в Орешак.

И НАКРАЯ

НАКРАЯ искам да припомня строфа от една известна навремето песен: „Животът се измерва не с години, а с дирята, оставена след нас“. Защото нашите бивши учители не само оставиха диря, а изораха дълбоки бразди в нашата памет и в историята на училището ни и сегашните учители продължават да орат и да сеят семената, които след години всеки от нас жъне по своя житейски път. Затова от нашето с. Дебнево са излезли много  лекари, учители, инженери, доценти, професори и други, достойни в своите професии, люде.

В час по стенография с др. Василев, 8. клас

И СЕГА е моментът да сведем глави пред паметта на тия учители, които не са вече между нас: Мулевски, Стоянов, Кичуков, Даскалов , Кичукова , Драганова от с. Дебнево и Кочев, Павлова и Павлов, Василев, Чакъров, Първанова, Първанов, учители, които са ни преподавали, но не са от с. Дебнево. А на сегашните учители дължим уважение за неуморния и всеотдаен труд, за това, че с активното участие на г-жа Анелия Подаяшка и нейните колеги, както и с доброволния труд на жителите на селото със съвместни усилия успяха да възстановят училището след пожара и да продължат с любов и себераздаване учебния процес. На всички тях и техните семейства желая здраве и оптимизъм! Честит 24 май!

БЛАГОДАРЯ на журито за високата оценка за моите скромни училищни спомени. Благодаря и на организаторите на тържествата по случай 145-годишнината на любимото училище в с. Дебнево и на децата участници, които ни доставиха истинска духовна наслада!

Троян – Дебнево, м. май 2026 г.

Димо Минков  

  Начало

Още по темата:

•  
• След пожара: Възстановяват горялото школо в Дебнево (2009 г.)
• Две троянски села остават без училищата си (2010 г.)
• Зам.-кметицата: Искам да опровергаем написаното в Т21
• Това е некоректен журналистически похват
• Елате в Дебнево - и ще останете очаровани
• В Дебнево: Горялото училище – възстановено 
• Решава се за училищата във Врабево и Дебнево (2017 г.)
• Революцията във Врабево победи
• Училищната революция във Врабево и Дебнево продължава
• Дебнево оспорва министерската заповед за обединеното училище  
• Новото школо "Иван Вазов" отваря врати на 15 септември
• Школото във Врабево затвори, ОбУ-то се мести в Дебнево (2018 г.)
• Ученическият прием в Троян – по-скоро оптимистично (2019 г.)
• Училището в Дебнево става защитено 
• Училището в Дебнево организира дарителска кампания (2021 г.) 

Tweet