Людмила и Тихомир: В Америка срещнахме изключително топло отношение (1)

* Той: „Ние сме длъжници на Троян. Тука сме израснали. Тук съм получил основно и средно образование, тук срещнах моята голяма любов, тука сме създали семейство, тука се родиха децата ни, тука започнах първата си работа. Тази връзка е много силна. Не можеш да я прекъснеш. Много си обичаме Троян“ * Тя: „Ти (шефът) не си най-горе, ти си най-долу, защото трябва да бъдеш сигурен, че всичките тези хора имат средствата, имат условията, за да върви работата. Трябва да им служиш“

Интервю

Людмила и Тихомир, вкъщи, Троян, 2022 г.

ТЕ СА Людмила и Тихомир Ковачеви. Над 30 години вече, от 1992 г., живеят в Америка, Филаделфия, американски граждани, успели, отскоро пенсионери, работили здраво и по специалностите си – тя психолог, той мениджър в хотелиерството, с прекрасен дом, солиден статут, син, дъщеря и четири внучки, непоправими пътешественици. Двама българи, сбъднали американската си мечта. Това бе едната причина за това интервю – сбъднатата американска мечта.

ВТОРАТА е по-важна – Людмила и Тихомир са наши съграждани, троянци, родени в Троян и някак изначално и завинаги свързани с троянското, влюбени в троянското, то е в ДНК-то им, идва от корените и е неразривно, не е някаква патриотична поза, те са си българи и троянци, обичат се като такива и се гордеят като такива, а сега (след пенсионирането) може да се каже, че живеят по равно тук, в България, и в Америка, което не означава безкритичност – нито към американското, нито към българското/троянското. Наскоро Ковачеви подкрепиха преиздаването от Музея на занаятите (Троян) на една знаменита троянска книга  – диалектоложкото изследване „Речник на троянския говор“, написано от техния баща и свекър Стоян Ковачев, подкрепяли са и подкрепят и други местни каузи.
 
ИМА и трета причина – Людмила и Тихомир са светли хора, забавни, любопитни, находчиви, страхотни купонджии и е удоволствие да разговаряш с тях. И емпатични, за подкрепените каузи стана дума, умеят да се вгледат в другия, да го разберат, насърчат, подкрепят. Това интервю с двамата за Т21 го направихме през зимата на миналата година (м. януари 2023 г.), бяха си тук и се готвеха да отпътуват за Америка, но то някак си поизостана – като „траен материал“, който не губи стойност, и през лятото (м. август 2023 г.), броени дни преди поредните „на повратки“ на Ковачеви в Троян, следвайки и ритъма на техните троянски пребивавания, му дойде времето в печатното ни издание, в три поредни броя. От тогава мина доста време, но за последвалото повторно „електронно“ забавяне има значима и много специална причина – един юбилей, 70-годишнината на г-н Ковачев, която се навършва днес, 4 март 2024 г. ЧРД!

РАЗГОВАРЯХМЕ в троянския дом на Людмила и Тихомир в жк „Лъгът“,  разбира се – на ти.

– Как стигнахте до Америка?
    Людмила: Спечелих конкурс, обявен от фондация „Св. св. Кирил и Методий“ през 1990 г., за едногодишна специализация в Америка в областта на хуманитарните науки. В този момент работех като научен сътрудник по геронтопсихология в Института по ендокринология към Медицинска академия. Специализацията в Америка започваше на другата година, 1991-ва. Заминах сама, бях разпределена в град Филаделфия, където в продължение на година специализирах в едно здравно заведение за възрастни хора. Едновременно се обучавах по семейна терапия в град Принстън, в института на един от световните лидери в тази област, д-р Чарлз Фишман (Charles Fishman) – много известен теоретик. В началото на моята специализация бях настанена в неговия дом, станахме приятели и всъщност той ме покани в института. Беше година на работа и учене. След като приключи годината, се прибрах в България. Д-р Фишман ме беше поканил да продължа специализация при него, но аз отказах, тъй като семейството ми беше в България. Бабите се редуваха да помагат при гледането на децата, които тогава бяха на 6 и 7 години. Продължих да работя в Института по ендокринология в София. Но минаха няколко месеца, ние поддържахме връзка с д-р Фишман, който продължаваше да ме кани да се върна в Америка и тогава решихме да приемем поканата за още една година специализация и работа в неговия институт, като условието беше да се осигури виза и за семейството ми. През 1992 г. заминахме като семейство. Продадохме „Шкода“-та си, за да си купим самолетни билети. В Америка нямахме квартира, нямахме нищо. Отседнахме при д-р Фишман. Всеки ден пътувах от Филаделфия до Принстън. Така започна нашият път в Америка.

Ковачеви в дома си във Филаделфия с д-р Фишман и съпругата му, 2023 г.

– Може ли да се каже, че сте сбъднали американската мечта?
    Тихомир: Ние нямахме намерения да оставаме там за дълго време. Целта ни беше една-две години, да понаучим нещо и да се върнем.

– Значи не е имало американска мечта?
    Двамата: Не.

– Но я постигнахте.
    Тихомир: Да.

    Людмила: Към края на годината визата ни изтичаше, д-р Фишман замина за Вашингтон – беше поканен от една фондация да прави програма там, а ние искахме да се приберем в България. Тогава моите родители казаха: „Деца, не се прибирайте, тука е много лошо, ако можете, удължете си още престоя“.

    Тихомир: Това беше по времето на Виденов.

Тихомир със сина си Камен пред блок №3 в жк „Тончо Стаевски”

(сега „Лъгът”), Троян, есента на 1984 г.

– Имахте ли големи колебания тогава?
    Людмила: Решихме да опитаме да удължим престоя си. Но за постоянно оставане никога не сме говорили. Винаги сме искали да се върнем.

    Тихомир: Тогава строяхме жилище в София.

    Людмила: Пращахме си всичките спестявания в България. Как решихме въпроса с оставането? Кандидатствах за магистратура в един университет, където ме приеха. През деня работех като психотерапевт в едно голямо здравно заведение за хора с физически увреждания. Всички те бяха в инвалидни колички, с диагнози множествена склероза, детски паралич. С такива пациенти съм работили следващите 15 години.

– Каква беше втората магистратура?
    Людмила: По геронтопсихология – профилирана за възрастните хора. Имаше два профила по геронтология – административен и клиничен. Аз избрах клиничния.

– Това е по-дълбоката вода?
    Людмила: Едва ли, и двата профила са еднакво дълбоки. Единия го осъществих по-късно, защото съм била управител на заведение за възрастни хора. Тогава не се виждах в тази сфера, аз си бях с психология, психотерапия, семейна терапия, консултация с възрастни хора и избрах профила, който е по-клиничен – за болестите, за психичните изменения. За да осъществим този проект, вечер ходех на лекции. Избрах институт, който е на 7-8 минути с кола от работата ми. От 8:00 до 16:30 работех в здравното заведение, от 16:30 до 22:00 бях на лекции. Там работих 15 години. Започнах като психотерапевт, групова терапия, след това станах координатор на програмата и после (2002 г.) – директор на всичките психосоциални отдели в това заведение: по образованието, трудова терапия, забавления, социалните работници, доброволците. Там имахме 300 пациенти и около 600 обслужващ персонал.

    Тихомир: Доброволчеството в Америка е въпрос на чест, даже понякога има толкова много доброволци, че трябва да върнеш някои.

    Людмила: Там бях до 2007 г., след това отидох в един дом, където се и пенсионирах и в момента работя като консултант. Това е здравно заведение само за възрастни хора, престижен, хубав дом.

– (към Тихомир) А твоят път дотука? И той не е лесен, ти градиш кариера в България и изведнъж трябва да направиш рязка промяна.
Тихомир: Аз отидох в напълно непозната среда, говорех немски език, но не знаех английски.

– Може ли да се каже, че в известна степен си направил жертва?
    Тихомир: Да.

    Людмила: Абсолютно! Най-голямата жертва е направил той. Тук работеше в централното управление на „Интерхотели“, на висока позиция.

    Тихомир: Отивайки там, аз бях г-н Никой. Но хубавото на Америка е, че там не се осланят на дипломи или връзки. Или можеш, или не можеш. Жена ми ми намери работа в един супермаркет. Собственикът ме видя, прие ме. Аз започнах да уча сам езика вкъщи.  

– А децата?
    Тихомир: Бяхме близко до едно училище и ходехме пеша. Жена ми работеше по цял ден. Супермаркетът даваше възможност моят график да бъде по-гъвкав, можех да ги водя и да ги посрещам. Има закон в Америка, че деца под 12 години не могат да остават сами вкъщи. Ако те хванат, че са сами, това е много неприятно и е наказуемо. В магазина работих 2-3 години.

 С дъщерята Марта и сина Камен на разходка в Троянския Балкан, 2021 г.

– Значи, за да се случи успехът, трябва и една голяма любов.
    Тихомир: Жертвата беше и от нейна страна, понеже тя се лиши от майчинските грижи към децата, ходейки на работа от сутрин до вечер.

    Людмила: Винаги много сме разчитали един на друг.

– В момента българите сме много агресивни към мигрантите. Има надменност и може би уплаха. Вие там усетихте ли някаква агресия към вас, пренебрежение, подценяване?
    Тихомир: Никаква.

    Людмила: Срещнахме изключително топло отношение. Д-р Фишман и жена му ни приеха в своето семейство, помогнаха ни да си намерим квартира. Влязохме в квартира, където нямахме нищо – те ни дадоха чинии, чаши, каквото ни е нужно.

– Д-р Фишман те е оценил като професионалист. А другите?
    Людмила: И в работата много ни помагаха. Собственикът на магазина, където работеше Тишо, му носеше домати от собствената си градина.

– Имаше ли предубеждение към вас като хора от Източна Европа?
    Тихомир: В началото – да.

    Людмила: Те знаеха, че нямаме пари, че сме дошли с два куфара и с децата. Собственикът на магазина периодично, като започне да изтича срокът на хляб или на кайма, ни даваше безплатно от тях.

– Как се обяснява такава емпатия?
    Людмила: Много са щедри и много имат.

– Но може да имаш и да не обичаш да даваш, това са различни неща.
    Людмила: Ние сме се срещали само с щедри и прекрасни хора.

– Как е станало такова американското общество? Дали защото е мултикултурно?
    Тихомир: Това е генетично заложено в американците, да дават. Макар че не може да се каже, че всички го правят.

На 66-ия рожден ден на Людмила при внучките в Ню Йорк, 2022 г.

– Което малко противоречи на митовете, които сме си изградили за американците, че повече вземат?
    Тихомир: Нищо подобно. Бяхме в такава среда. И ние сме давали.

    Людмила: Много помагат.

– Вие много помагате и тук на различни каузи.
    Людмила: Благодарение на нашия живот там и ние сме се научили да споделяме, доколкото можем, това, което имаме  – като пари, помощ, труд.

– Казвате ли ми, че е по-лесно да даващ, когато всичко ти е уредено и си богат? Аз не съм много съгласен. Ние не сме уредени и богати, но не заради това не сме такива. Българинът е бил много щедър и добър в едни по-други времена – 100 хиляди арменци, бягащи от кланетата, ги прегръщаме, спасяваме си и евреите. А сега сме някак други. Как го виждате това?
    Людмила: Не можем да си обясним някои неща, но ние стоим тук за сравнително малко време.

    Тихомир: Навремето църкви и училища са строени от хората с доброволен труд и с доброволни средства. Така е и в Троян. Държавата няма участие в тези процеси. До Освобождението българинът е много щедър.

    Людмила: И сега има такива хора.

– Дали се променяме към по-добро – към повече отдаденост на общи каузи, повече съпричастност към другия, към болката, към обществените проблеми?
    Людмила: Не съм сигурна, че виждам това.

    Тихомир: Аз го виждам това нещо.

    Людмила: Видяла съм го в Марин Радевски (създателят на най-голямото и успешно троянско предприятие, „Калинел“, и голям дарител – бел. ред.) и много ме е впечатлявало.

    Тихомир: Има хора, които дават средства, но най-важното – топлината, която се създава от човешкия контакт с другите хора, тука го няма. Да отидеш, да помогнеш на човека. Аз бих отишъл в болница, да кажем, да бъда санитар. 

– А дали тази съпричастност не прави едно общество силно? И нашето и затова е слабо днес?
    Тихомир: Да. Тука тази алиенация (отчуждение) малко дразни.

    Людмила: Не е въпрос на пари. За Марин Радевски съм чувала, че лично е ходел да снабдява с продукти хладилниците на свои работници от Киргизстан и другаде, да им помогне в общежитието. Виждах снимка на д-р Мишо Василев (прочутия троянски гинеколог – бел. ред.), как лично поставя в болничното отделение някакви лампички, украса за Нова година – няма „Аз съм шеф, аз съм специален“. Големеенето е някакъв симптом на обществото тук. А у споменатите хора виждам една много човешка страна.

    Тихомир: При нас, в „Хаят“ (дълги години Тихомир е мениджър на висока позиция в прочутата хотелиерска верига – бел. ред.), когато има тежко мероприятие – тогава няма генерален директор, няма обикновен служител, всички са с по една престилка, всички са едно. Целта е работата да се свърши. Това е екипният модел на работа.

    Людмила: На работа аз всеки ден обядвам с медицинските сестри, със санитарките, с хората от кухнята и поддръжката. Когато си стигнал ниво на управленец, трябва да имаш маниер да служиш (дълги години Людмила е шеф на луксозен дом за възрастни хора – бел. ред.). Ти не си най-горе, ти си най-долу, защото трябва да бъдеш сигурен, че всичките тези хора имат средствата, имат условията, за да върви работата. Трябва да им служиш.

     

Тихомир: Тука ние се обиждаме на думата „слуга“, а тя е много хубава дума. Служиш на децата си, на хората.

    Людмила: 180 пациенти има в нашия дом. Винаги съм казвала пред колектива: Ние нямаме един началник, имаме 180 началници. Ние служим на тях.

– Както политикът в България трябва да служи на 7 милиона началници.
    Людмила: Пирамидата трябва да бъде обърната, но ние не виждаме това в България. Тука, ако гледаш телевизия, е все някаква критика към някого. Не чувам „Аз лично какво ще дам“. Когато бях действащ управител в моето заведение, всяка сутрин имахме оперативки с около 20 души. Много често съм задавала въпрос в коя сфера на нашия дом можем да бъдем по-добре, какво куца. И те започват да говорят: къде има проблем с комуникацията, къде не е достатъчно чисто, къде санитарки имат негативно отношение към пациентите. След което ги питам как можем да направим по-добре нещата, които не вървят, и абсолютно всеки един питам какъв ще е неговият личен принос. „Ти“, а не „Те, те, те“…, което непрекъснато слушаме тука.

– Може ли да се каже, че имаме индивидуален талант, но нямаме колективен?
    Тихомир: Именно. Ние не можем да работим с хора.

    Людмила: Винаги вината се търси в другия.

    Тихомир: Самокритиката е на много ниско ниво.

Людмила е първият човек, който получава ковид ваксината в здравното заведение, което ръководи, плаче, защото е била свидетел на много смърт

    Людмила: И да разбереш другия човек. Включително когато е зъл, недобронамерен. При нас, в дома, например, идва разярена дъщеря на пациент и започва да вика, да крещи, да обвинява, че нещо за майка й не е направено както трябва. Аз казвам на хората от персонала: Проблемът, който тя ви представя, може би не е точно този. Тя е много ядосана в момента. Вместо да спорите с нея – защото това е първата човешка реакция, опитайте се да влезете в нейните обувки. Тя може би е сама жена, може би има проблеми да си плати наема, може би гледа болния си баща вкъщи… Мисли за този човек, той, за да врещи така, има някаква вътрешна болка.

– Успяваха ли да мислят така от твоя персонал?
    Людмила: До голяма степен. Някои никога не можеш да ги промениш.

– Въпрос и към двама ви – лесно ли се става началник в Щатите?
    Тихомир: Не. Но пътят е един: отдолу нагоре. И да се учиш от хората.

    Людмила: Ако си началник, имаш повече отговорности да запряташ ръкавите и да си там.

    Тихомир: Америка ни научи на труд. Труд, лишения, не бих казал унижения, но да приемаш живота такъв, какъвто е.

    Людмила: Докато нашите деца бяха в университети и ги издържахме, а в същото време пращахме пари и за болни родители в България, за да можем да се справим, Тихомир тичаше още на две-три работи. Като си свършеше работата в „Хаят“, имаше възможност да работи някаква почасова работа в други хотели. В тези години той е спал по 3-4 часа на ден. Но така беше и преди в София, когато имахме възможност да купим един апартамент: на работа в „Интерхотели“ до 17:00 ч. и после – в един сладкарски цех да прави петифури, връщаше се в 1:00-2:00 ч. през нощта.

    Тихомир: Но това беше хубав период, научи ме с честен труд да си изкарвам хляба. Искам да се върна и по-назад в моето детство. Когато бях малък, 1-ви - 2-ри клас, си изкарвах цялата лятна ваканция на село, в Орешака. Там тоя суров селски труд ме кали.

    Людмила: Ние не се гнусим от никакъв труд. Запряташ си ръкавите и работиш. Той направи сам пода в американския ни дом.

    Тихомир: И не само вкъщи. Не да гледаш през прозореца, че е мръсно навън, а да направиш нещо. В американския начин на живот е точно обратното. Вътре в твоя дом може да бъде вили-мотовили, но отвънка, в общата част, трябва да е идеално.

    Людмила: Когато помагахме тук, в музея, да се почисти, и аз метях навън, някои хора, които минаваха, не разбираха защо го правим.

– Как виждате българите в Щатите, и троянците в частност? Има ли български общности там?
    Людмила: Само един троянец познаваме във Филаделфия, живее на няколко пресечки до нас. Виждаме се с него и семейството му.

    Тихомир: Събираме се с други българи.

– Вие сте и невероятни купонджии. В Америка върви ли купонът?
    Тихомир: Да. Ние много обичаме гости.

– Ние обичаме да поддържаме представата, че тук повече се веселим, а западният човек е по-студен и животът е по-сух.
    Тихомир: Не е така. Но понеже всеки там е зает, няма я тази непринуденост в срещите.

    Людмила: И разстоянията са по-големи. Но ние много обичаме гости, обичаме да готвим, да се събираме с приятели. Макар че години се разминавахме в работния си график – моята работа повече е била през деня, неговата – повече вечер и в събота и неделя.

    Тихомир: Чак сега, като пенсионери, се „събрахме“.

На ски в Колорадо, преди години

– Кажете как запазихте троянофилството си и то е толкова силно и искрено? Защото съм виждал у хора, които живеят навън, един имитативен патриотизъм.
    Людмила: При нас е много дълбоко. Идва от родителите може би.

    Тихомир: И още нещо – ние сме длъжници на Троян. Тука сме израснали. Тук съм получил основно и средно образование, тук срещнах моята голяма любов, тука сме създали семейство, тука се родиха децата ни, тука започнах първата си работа. Тази връзка е много силна. Не можеш да я прекъснеш. Много си обичаме Троян.

– А тази връзка необходима ли е там, или може и без нея?
    Тихомир: Ние живеем в Америка, но разговорите ни много често ни пренасят на троянска територия.

    Людмила: И всеки ден си говорим с тукашни приятели.

– Затова е толкова важен за вас и троянският говор (диалект).
    Тихомир: Аз използвам много такива думи и изрази.

– Дали не уголемяваме в представите си значението на троянския говор? Или наистина е нещо много ценно, някакъв бисер?
    Тихомир: Аз живея с тази идея.

    Людмила: Връща ни към детството. По тоя начин се държи връзката с баба, с дядо, с леля, с вуйчо… Моето детство аз не си го давам, защото баба тъй ни е говорила – чувала съм го като дете и не искам да го дам, искам да го чувам, искам да живее. Ние малко романтично гледаме на Троян – това е обяснимо, защото носталгията е много силна.

(следва)

Интервю на Генадий Маринов

Начало

 

Още по темата:

• Излезе от печат второто издание на „Речник на троянския говор“
• Вечната троянска приказка 
• Проф. д-р Ана Кочева ще представи „Речник на троянския говор“ 
• За троянския говор с любов 
• Людмила и Тихомир: В Америка срещнахме изключително топло отношение (2) 
• Людмила и Тихомир: В Америка срещнахме изключително топло отношение (3)
  

Tweet