Людмила и Тихомир: В Америка срещнахме изключително топло отношение (3)

* Той: „Повече сме българи. Живеем в Америка, но мислите ни, начинът ни на комуникация са на българи“ * Тя: „Може да се каже, че българите имат намусени и ядосани физиономии. Моята версия е следната. В психологията между яд и нараненост има знак на равенство – ти си ядосан, когато се чувстваш наранен, когато чувстваш, че заслужаваш нещо, което не си получил“

Интервю

Людмила и Тихомир, вкъщи, Троян, 2022 г.

ТЕ СА Людмила и Тихомир Ковачеви. Над 30 години вече, от 1992 г., живеят в Америка, Филаделфия, американски граждани, успели, отскоро пенсионери, работили здраво и по специалностите си – тя психолог, той мениджър в хотелиерството, с прекрасен дом, солиден статут, син, дъщеря и четири внучки, непоправими пътешественици. Двама българи, сбъднали американската си мечта. Това бе едната причина за това интервю – сбъднатата американска мечта.

ВТОРАТА е по-важна – Людмила и Тихомир са наши съграждани, троянци, родени в Троян и някак изначално и завинаги свързани с троянското, влюбени в троянското, то е в ДНК-то им, идва от корените и е неразривно, не е някаква патриотична поза, те са си българи и троянци, обичат се като такива и се гордеят като такива, а сега (след пенсионирането) може да се каже, че живеят по равно тук, в България, и в Америка, което не означава безкритичност – нито към американското, нито към българското/троянското. Наскоро Ковачеви подкрепиха преиздаването от Музея на занаятите (Троян) на една знаменита троянска книга  – диалектоложкото изследване „Речник на троянския говор“, написано от техния баща и свекър Стоян Ковачев, подкрепяли са и подкрепят и други местни каузи.

 

ИМА и трета причина – Людмила и Тихомир са светли хора, забавни, любопитни, находчиви, страхотни купонджии и е удоволствие да разговаряш с тях. И емпатични, за подкрепените каузи стана дума, умеят да се вгледат в другия, да го разберат, насърчат, подкрепят. Това интервю с двамата за Т21 го направихме през зимата на миналата година (м. януари 2023 г.), бяха си тук и се готвеха да отпътуват за Америка, но то някак си поизостана – като „траен материал“, който не губи стойност, и през лятото (м. август 2023 г.), броени дни преди поредните „на повратки“ на Ковачеви в Троян, следвайки и ритъма на техните троянски пребивавания, му дойде времето в печатното ни издание, в три поредни броя. От тогава мина доста време, но за последвалото повторно „електронно“ забавяне има значима и много специална причина – един юбилей, 70-годишнината на г-н Ковачев, навърши я преди дни, на 4 март 2024 г. ЧРД!

РАЗГОВАРЯХМЕ в троянския дом на Людмила и Тихомир в жк „Лъгът“,  разбира се – на ти.

(продължение)

– Къде по света не сте били?
    Людмила: На всичките шест континента.

    Тихомир: В 43 страни. Моята работа ми даде възможност да пообиколя света, тъй като политиката на компанията е да дава големи привилегии при отсядане в хотели от веригата „Хайат“. Философията на компанията е, че сме едно семейство и трябва да се поддържаме в трудни и в хубави моменти. По време на пандемията – аз вече бях пенсионер – запазиха длъжностите и заплатите на много хора и като отмина, ги върнаха на работа. Грижат се за хората си, което е много хубаво.

Някъде по света

    Людмила: Така че можехме да отсядаме в суперлуксозни места по света (апартаменти за по 1000 долара на вечер) – в Австралия, Нова Зеландия, Аржентина, Мароко… Много сме пътували при най-добри условия, където и да отидем, така са ни посрещали. Винаги в стаята си ще заварим бутилка шампанско, сирена или ягоди…

– Къде е най-хубаво по света?
    Тихомир: Най-хубаво е в България. Извън България – Швейцария и Норвегия много ни впечатлиха.

    Людмила: Извън Европа – Нова Зеландия (гостувахме на д-р Фишман, който в момента живее там). Австралия е впечатляваща, Аржентина е много хубава. Обичаме да се връщаме към Швейцария, искаме и това лято да отидем.

– Пътуването ли е вашето хоби?
    Тихомир: Да, много пътуваме. Научаваме много неща, виждаме различни хора, различни култури.

    Людмила: И се надяваме още пътувания да има. Искаме и в България да пътуваме повече.

    Тихомир: Родопите са много интересни за нас.

    Людмила: Миналата година (2022 г.) имах много лош инцидент. Пресичах улица (във Филаделфия) и ме прегази кола. Четири месеца бях на легло. Искам да кажа с каква огромна любов той се грижеше за мен. Това винаги ще го отчитам и ще го казвам. При такива тежки условия, всяка сутрин – с усмивка, с целувка ми поднасяше кафето…

    Тихомир: Ако аз бях в същото положение, и тя щеше да се грижи за мен.

– Повод да кажете нещо за здравната система в Америка.
    Людмила: В болница бях 10 дни, общо три операции ми направиха на крака. Имам здравна осигуровка, която пое разходите. От джоб трябваше да дадем само 3 хиляди долара.

– Там дава ли се (под масата) на лекарите ?
    Людмила: Никога. Това не може да се случи. И моето здравно заведение, и навсякъде, целият персонал минава на специално обучение – че нямаш право да приемаш подаръци, пари, някакъв вид подкуп. Ако се случи, веднага ще бъдеш уволнен. Можеш за приемеш бонбони, плодове, някаква почерпка за екипа.

    Тихомир: Тези хора са много добре компенсирани финансово, така че не е необходимо нищо да даваш.

В Музея на занаятите на честване по случай 100-годишнината

 от рождението на Ганко Цанов, Троян, 14 септември 2023 г.

– Сега как се усещате – българи, американци?
    Людмила: Българи преди всичко. Но се гордеем, че имаме статут и на американци. Гордеем се с тая страна и отчитаме това, което ни е дала.

    Тихомир: Повече сме българи. Живеем в Америка, но мислите ни, начинът ни на комуникация са на българи.

– Обаче по света пътувате с американските паспорти?
    Людмила: Да. Но – зависи. Преди три години, беше още преди Брекзит, в Лондон, на летище „Хийтроу“, се нареждаме на опашка с американските паспорти. Минаха 30-40 минути, на опашката не й се вижда краят. По едно време се сетихме да минем с личните си карти на гишето за държави от ЕС, стана за минута.

    Тихомир: За себе си мога да кажа, че съм щастлив, че съм живял при две обществени системи.

– Ако сравниш сега, максимално изчистено от емоции, как изглеждат „двете системи“?
    Тихомир: Живеехме хубаво по време на социализма, имам предвид социалния живот – бяхме всички заедно, нямаше го това разделение.

    Людмила: Тук има и жалба по младост. Но като цяло – в Америка имаме прекрасен живот. Всеки път, когато се връщам там, се връщам с огромна благодарност, че имам тези възможности. Америка е дала много на нас и на децата ни.

    Тихомир: В Америка животът може да е труден, но е подреден.

– Децата ви, те какви се чувстват?
    Людмила: Те се самоопределят като българи. Дъщеря ни всеки ден е на телефона, говори със своите приятелки, с баба си (в Орешак).

    Тихомир: Синът ни беше по-малък, като заминахме, той няма толкова приятелства и спомени тук, но пък много чете на български.

– С тях на български ли говорите?
    Людмила: Основно на български, но – смесено.

С трите по-големи внучки на билото на Беклемето (Троянския проход), 2022 г.

– Кажете за внучките.
    Людмила: Имаме четири внучки, голяма радост е това. Живеят на пет часа път от нас, което не е толкова много за Америка, пътуваме с колата.

    Тихомир: Пътищата там са други и друго е карането. Поддръжката е много добра.

    Людмила: Там са високи плащанията. Много често ходим до Ню Йорк, стига се за около два-два и половина часа. Обикновено отиваме сутринта, гледаме някакво шоу на Бродуей и се връщаме. За да отидеш дотам, пътните такси са около 30 долара и още 30 на връщане.

    Тихомир: И друго за пътищата – там полицаите имат превантивна функция, не фискална. Веднъж се връщах от щата Мисури, на 1000 мили от нас (около 1600 км) – това може да се мине за един ден, пътищата са много хубави, спирах само по бензиностанциите. Влизам в Индианаполис, където ограничението на скоростта беше 65 км. По едно време полицейска кола ми даде сигнал да спра. Знам, че нямам никакво нарушение. Полицаят ми каза, че ме спира само за да ме предупреди, че след 5 мили ограничението е 40 км. Това е, защото съм от друг щат. Просто ме предупреди и ми пожела приятен път. Една зима до нас изби водопроводен кран, аз отивах на работа рано сутринта и видях, че един полицай застана на около 150 метра, пусна светлините и предупреждаваше хората, че се е заледило. Виждал съм полицай, който сменя гума – в колата бяха възрастни мъж и жена. А пък това да дадеш на полицай подкуп – направо за затвора си.

Тихомир и мама Янка приготвят традиционната нашенска кървавица, с. Орешак

– Нещо интересно от поредната ви „повратка на село“ в Троян (м. януари 2023 г. – бел. ред.)? С какво ще запомните това идване?
    Людмила: Срещи с много приятели. Хубаво ни е тук да гори камината и да има хора.

    Тихомир: При представяне на Речника на троянския говор пропуснах да дам думата на жена си, а тя можеше да представи баща ми Стоян Ковачев в една друга светлина (представеното на второто фототипно издание на „Речник на троянския говор“, осъществено от Музея на занаятите със спонсорството на Тихомир Ковачев, се състоя на 17 януари 2023 г. в галерия „Серякова къща“, за изданието говори проф. д-р Ана Кочева от Института по български език при БАН, а Людмила и Тихомир бяха сред присъстващите, виж „За троянския говор с любов“ – бел. ред.).  

    Людмила: Той беше някак извън живота, толкова вглъбен в своите листчета, книги, с пишещата машина на масата…

– Знаехте ли какви точно са заниманията му?
    Людмила: Бегло.

    Тихомир: Аз по-късно открих баща си като изследовател. Ганко Цанов, Минко Колчевски бяха от неговия приятелски кръг.

Ковачеви на представянето на Речника на троянския говор, Троян, 25 януари 2023 г.

– Янка (жена му) как приемаше това му отсъствие от ежедневието?
    Людмила: Тя винаги го защитаваше, все казваше: „Тихо, Стоян пише“. Носеше всичко на гърба си. Спомням си, печем със свекърва ми чушки в едни чушкопеци, викаме го да помага, но той пак има да пише нещо. Ако беше идвал, сега може би щяхме да поканим Ути Бъчваров да представи наръчник за печене на чушки, а не Ани (проф. Ана Кочева) да представя Речник на троянския говор.

–Любими тукашни изрази? Помня този, който Тихомир каза на представянето: „Фцети утидоа ф бобът“ (Овцете отидоха в боба).
    Людмила: Като понапълнея, чувам: „Ей, жена, отпрала си гъз като тъпаня на 34-ти Троянски полк“. Или като започнем да спорим или ако нещо започна да „съскам“, той все казва: „Злъ женъ, на кюнец да плюй, дупка ша напрай“.

    Тихомир: Или: „Злъ женъ, в устата на зъмя да плюй, зъмятъ ша умре“.

– А когато спорите, винаги ли има един и същ победител?
    Людмила: Обикновено е той.

    Тихомир: Въпросът е дискусионен.

    Людмила: В интерес на истината, ние сме се запознали благодарение на Стоян Ковачев и на Янка Ковачева. Те бяха големи приятели с нашите. Като малка, в 3-4. клас, бях артистка, все нещо пея, танцувам и Янка ми казваше: „Я какво хубаво момиченце, и ние имаме хубаво момченце, дали някой ден пък да не ви запознаем“. А аз: „И аз много те харесвам, ще ти казвам мамче Янче, ти ще ми станеш свекърва някой ден“. И оттогава й казвам „мамче Янче“, сега – „мамо Янке“. С него се запознахме вече като студенти. Покани ме на палачинки и оттогава не сме се разделяли. Най-голямата причина за житейските ни успехи е нашата силна връзка. По някой път се щипя да съм сигурна, че сме стигнали до момент, в който сме все заедно, защото в Америка много сме тичали и сме се разминавали.

– Нещо за финал?
    Тихомир: Много ни е хубаво да общуваме със стари и нови приятели тук. Да сме живи и здрави, да се срещаме и да виждаме повече усмивки у троянци.

– Да ви питам нещо за усмивката. Ако сте на някое летище, където уж всичко навсякъде е еднакво, ще познаете ли, че е летище София по изражението на лицата?
    Людмила: Да.

– Защо не умеем да се усмихваме?
    Людмила: Виждаме много напрегнати лица навсякъде около нас тук. Може би защото животът е труден.

Усмихнати на джаз феста Jam on the River, с. Дебнево, Троянско, 2023 г.

– Ама той не е ли труден и във Филаделфия, битката не е ли навсякъде?
    Тихомир: В Америка е друга битката – ако не работиш, си аутсайдер. Тук хората очакват някой друг да им решава проблемите, все някой им е виновен. Не вярваме, че много пъти причината е в нас.

    Людмила: Може да се каже, че българите имат намусени и ядосани физиономии. Моята версия е следната. В психологията между яд и нараненост има знак на равенство – ти си ядосан, когато се чувстваш наранен, когато чувстваш, че заслужаваш нещо, което не си получил.

– Това не кореспондира ли с казаното от г-н Ковачев – ти си наранен, но винаги от друг, никога ти нямаш вина?
    Людмила: Не търсим в себе си, така е.

– Вие сте усмихнати, това ми направи впечатление още когато се запознахме. А дали ще се върне усмивката на троянеца и въобще – на българина?
    Тихомир: Гледайки по телевизията това, което се случва тук, не мисля, че ще стане скоро.

(край)

Интервю на Генадий Маринов

Начало

 

Още по темата:

• Излезе от печат второто издание на „Речник на троянския говор“
• Вечната троянска приказка 
• Проф. д-р Ана Кочева ще представи „Речник на троянския говор“ 
• За троянския говор с любов 
• Людмила и Тихомир: В Америка срещнахме изключително топло отношение (1)
• Людмила и Тихомир: В Америка срещнахме изключително топло отношение (2)

Tweet