* „И изведнъж осветлението угасна, играчите на терена като сенки, топката се не вижда, пълна тъмнина и една тишина, тишина...
Неочаквано ужасяващ глас продира тишината: „Помоощ, умира,
викайте лекар!“
Троянският баскетбол – архивите са живи
БЯХА години, минали години. На старото баскетболно игрище, застлано с червена ситна сгурия, от ранна сутрин до късен здрач децата от махалата, малки и големи, тупахме топката, стреляхме в коша, играехме един на един, двама на двама, а накрая и пет на пет. Понеже игрището беше на много оживено, възлово място (в двора на сегашното НУ „Св. св. Кирил и Методий“, опиращо в ул. „Любен Каравелов“, винаги се радвахме на публика, насядали хора по дървените пейки или опрели се на оградата минувачи. Това допълнително ни мотивираше и караше да изцеждаме последни сили под окуражителните възгласи на зяпачите.
НА ИГРИЩЕТО естествено се провеждаха и официални баскетболни мачове, а вечер на хладина ставаха и тренировките на представителните отбори мъже и жени на „Чавдар“. Час преди техните тренировки ние, децата от школата, под зоркия поглед и наставления на Ицата (Иван Христов, дългогодишен треньор, основоположник на организирания баскетбол в Троян и с основна заслуга да имаме единствената си и до днес спортна зала – бел. ред.), пръскахме с маркуч, да се навлажни теренът, а след това валирахме с малък валяк, който влачехме със големи усилия. Това не ни тежеше, напротив – беше чест да помагаме, целите почервенели от сгурията, на ивици по гърба от стичащата се пот, натурални индианци. Накрая се спускахме под струята на маркуча и си правехме банята. И бяхме здрави и силни – нямаше корона, маймунска шарка и т. н.
ТОВА игрище пази много спомени, които са се запечатали в паметта ми. Един от тях навярно мнозина от живите съвременници си го спомнят. Трябва да е било някъде в края на 60-те години на миналия век (най-вероятно 1967 г.), бях тийнейджър и присъствах на официален мач от Окръжната баскетболна група, тогава всичко беше в началото си. Вечер е, хладина, през деня беше валяло и не се наложи да мокрим терена, само го бяхме идеално валирали. Светнаха лампите (имаше, макар и доста оскъдно, но все пак осветление). Отборите загряват, на секретарската маса всичко се подготвя както му е редът, публиката тръпне в очакване на първия съдийски сигнал. И мачът започва под гръмогласния рев на тълпата. По оградата към улицата още много народ, по мрежата към дола (тогава в посока към улицата, слизаща от болницата, имаше огромна падина и дол) бяха се накачили също много зрители. Мачът течеше интересно, нашите налагаха превъзходство, а публиката бе полудяла от възторг.
И ИЗВЕДНЪЖ осветлението угасна, играчите на терена като сенки, топката се не вижда, пълна тъмнина и една тишина, тишина... Какво става? Шепот, глъч, а и уредбата не работи, всички в неведение. Неочаквано ужасяващ глас продира тишината: „Помоощ, умира, викайте лекар!“. Разтичаха се хора около мрежата към дола, всичко това като на тъмен екран на телевизор. После пак глас: „Никой да не пипа оградната мрежа, тече ток!“. И след това, не знам кой беше, но някой от организаторите, с мощен глас към публиката: „Напускайте в посока улицата, има пострадал!“. Тълпата скоропостижно се изнесе на улицата и започнаха коментарите: „Какво е станало? Късо съединение, кой е пострадалият?“. В това време с вой на сирена пристига линейката и в тъмното бели престилки се насочват към мястото на инцидента. Тъмно, късно, няма информация, народът бавно се разотива. Останах доста до късно, но нищо не се разбра.
НА СЛЕДВАЩИЯ и последващите дни това беше темата на коментарите в града. Но не излезе никаква официална информация, такива бяха времената, трагичните инциденти не се съобщаваха, та нали бяхме общество и строй, в който хората само живеят, дори и не помислят да умират. Но така или иначе – малък град, една болница, оттук или оттам всичко стана достояние на гражданите: Електрическата инсталация за осветлението и озвучаването била направена от „баш майстор“, вследствие на дъжда пробила някъде и точно там за зла участ едно войниче от троянското Поделение се хваща за мрежата и намира своята смърт. Но въпреки потайността се разбра, че и в Поделението е почетена паметта му и изказано съболезнование на родителите.
ИМА и други, не само тъжни, но и много забавни случки, случили се на това първо истинско игрище, станало знаково за троянския баскетбол, които бих могъл да разкажа и ще го направя в следващите броеве на вестника. Завършвайки, искам да поздравя инициаторите и изпълнителите на възстановеното старо игрище. От скромност или от що не пожелаха да им цитирам имената им, но на снимката основните герои се виждат . Още веднъж – адмирации за благородното дело! Само бъдещето ще покаже съизмерим ли е ентусиазмът на съвременните деца и младежи с този на нашето поколение. Ако сегашният ентусиазъм надмине тогавашния и сегашните успехи на баскетбола ще надминат миналите. Пожелавам да се случи.
Стефан Генков, треньор по баскетбол
 |
| Стефан Генков |
Рубриката се води оттреньора по баскетбол Стефан Генков
НА ИГРИЩЕТО естествено се провеждаха и официални баскетболни мачове, а вечер на хладина ставаха и тренировките на представителните отбори мъже и жени на „Чавдар“. Час преди техните тренировки ние, децата от школата, под зоркия поглед и наставления на Ицата (Иван Христов, дългогодишен треньор, основоположник на организирания баскетбол в Троян и с основна заслуга да имаме единствената си и до днес спортна зала – бел. ред.), пръскахме с маркуч, да се навлажни теренът, а след това валирахме с малък валяк, който влачехме със големи усилия. Това не ни тежеше, напротив – беше чест да помагаме, целите почервенели от сгурията, на ивици по гърба от стичащата се пот, натурални индианци. Накрая се спускахме под струята на маркуча и си правехме банята. И бяхме здрави и силни – нямаше корона, маймунска шарка и т. н.
ТОВА игрище пази много спомени, които са се запечатали в паметта ми. Един от тях навярно мнозина от живите съвременници си го спомнят. Трябва да е било някъде в края на 60-те години на миналия век (най-вероятно 1967 г.), бях тийнейджър и присъствах на официален мач от Окръжната баскетболна група, тогава всичко беше в началото си. Вечер е, хладина, през деня беше валяло и не се наложи да мокрим терена, само го бяхме идеално валирали. Светнаха лампите (имаше, макар и доста оскъдно, но все пак осветление). Отборите загряват, на секретарската маса всичко се подготвя както му е редът, публиката тръпне в очакване на първия съдийски сигнал. И мачът започва под гръмогласния рев на тълпата. По оградата към улицата още много народ, по мрежата към дола (тогава в посока към улицата, слизаща от болницата, имаше огромна падина и дол) бяха се накачили също много зрители. Мачът течеше интересно, нашите налагаха превъзходство, а публиката бе полудяла от възторг.
И ИЗВЕДНЪЖ осветлението угасна, играчите на терена като сенки, топката се не вижда, пълна тъмнина и една тишина, тишина... Какво става? Шепот, глъч, а и уредбата не работи, всички в неведение. Неочаквано ужасяващ глас продира тишината: „Помоощ, умира, викайте лекар!“. Разтичаха се хора около мрежата към дола, всичко това като на тъмен екран на телевизор. После пак глас: „Никой да не пипа оградната мрежа, тече ток!“. И след това, не знам кой беше, но някой от организаторите, с мощен глас към публиката: „Напускайте в посока улицата, има пострадал!“. Тълпата скоропостижно се изнесе на улицата и започнаха коментарите: „Какво е станало? Късо съединение, кой е пострадалият?“. В това време с вой на сирена пристига линейката и в тъмното бели престилки се насочват към мястото на инцидента. Тъмно, късно, няма информация, народът бавно се разотива. Останах доста до късно, но нищо не се разбра. НА СЛЕДВАЩИЯ и последващите дни това беше темата на коментарите в града. Но не излезе никаква официална информация, такива бяха времената, трагичните инциденти не се съобщаваха, та нали бяхме общество и строй, в който хората само живеят, дори и не помислят да умират. Но така или иначе – малък град, една болница, оттук или оттам всичко стана достояние на гражданите: Електрическата инсталация за осветлението и озвучаването била направена от „баш майстор“, вследствие на дъжда пробила някъде и точно там за зла участ едно войниче от троянското Поделение се хваща за мрежата и намира своята смърт. Но въпреки потайността се разбра, че и в Поделението е почетена паметта му и изказано съболезнование на родителите.
 |
| Радост от възстановяването на Старото игрище, Троян, м. май 2022 г. |
 |
| Възстановителите |
Стефан Генков, треньор по баскетбол
Бел. авт. В следващия брой ще разкажа как някогашният „Чавдар“ (Троян) победи националния отбор на България в годината, когато националите ни заеха четвърто място в Европа. И в края на материала си – да честитя 94-годишнината на първия ми учител по физическо Стаю Банчев. ЧРД, учителю, бъди здрав и още дълги години да те поздравяваме!
Още по темата:
По-нова публикация
0 коментара:
Публикуване на коментар
Коментар от FIREFOX не успях да пусна! Използвайте Chrome!Моля, пишете на кирилица и използвайте големи и малки букви! Препинателните знаци също са желателни. Коментарите са разрешени само за потребители с профили в Google от 02.05.2018! Всеки има профил в Гугъл на телефона си - използвайте ги.
(Т21 - Вашият сайт и Вашият форум - мястото, където се чува Вашето мнение!)