Лидия Цонковска: Да те убият веднага или да те оставят да се мъчиш цял живот? (2)

* „Никога за мен компромис не е правен. Никога! Нощно време стоях на пишещата машина, правех преводи за всички предприятия (само „Машстрой“ и „Елпром“ имаха преводачи). Идваха немци да монтират машини в Балевската фабрика, швейцарец имаше, там превеждах също, в „Троянка“ също, в „Смирненски“, в Дълбок дол. Аз нямах издръжка за детето и бях с малка заплата, налагаше се“

Интервю

Лидия Цонковска, 2025 г.

Интервюто с Лидия Цонковска (р. 1940 г.), дъщерята на Никола Цонковски, се осъществи с посредничеството на нашите добри приятели Тихомир Ковачев и съпругата му Люси, те се бяха запознали случайно при една разходка в махала Попишка. Където фабрикантът, прокуден от чудесната си нова къща в Троян, приютил семейството си и си вдигнал дом, сам го проектирал и построил (ще го познаете, някак по-европейски е от всичко наоколо – бел. ред.) и където дъщеря му живее и днес. Домакини на интервюто пък бяха приятелите ни от Музея на занаятите, които вече бяха заслужили доверието на Лидия. С нея разговаряхме за всичко, бръкнахме и в раните, не бягаше от отговорите, бе откровена, но си личеше болката. Събеседничката ми е на години, но много жизнена, и много елегантна.   

За обущаря Цонковски, тъжната му

приказка и една (дълго)очаквана книга

 

„ТЪЖНА приказка за обущаря“, така бе озаглавила материала си директорката на троянския Музей на занаятите Елеонора Авджиева (виж „Тъжна приказка за обущаря или историята на обувното предприятие „Никола Цонковски“ в Троян“ в бр. 22 на Т21 от 7 юни 2017 г. – бел. ред.). 

 

Никола Цонковски, Виена, 1925 г. 

ЧУДЕСНО заглавие, защото приказката наистина е тъжна. Тъжна и красива, и някак болезнена, адски болезнена. Но едновременно горда, винаги, до края. Става дума за историята на троянеца Никола Цонковски (1902-1997), човекът, създал от нищото, буквално на гола поляна, в малкия Троян, най-добрата фабрика за дамски обувки в България. Факт, който мен лично ме шокира, когато прочетох „приказката“, не можех да повярвам, не бях чувал и думичка за г-н Цонковски, още по-малко за делото му. Всичко бе умишлено прикривано, премълчавано, затиснато от лъжата, от партизанщината, вероятно и от завистта и злобата. Вие сигурно също сте изненадани и сигурно също не сте чували за този голям, образован – учил във Виена, специализирал и работил в Германия, получил признание и натрупал опит във водещи европейски обувни фирми, като „Саламандър“ например, и едновременно смел и рисковач, какъвто е всеки истински голям предприемач, от тези, които движат своите градове/страни, човечеството напред.  

МАКАР че умишлената забрава има обяснение. След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. г-н Цонковски и неговата вече водеща в България троянска фабрика за дамски обувки, семейството му също, буквално са разсипани – ограбени, постоянно притискани, фабриката е унищожена, прочутата фамилна къща, местен образец на европейския модернизъм, е експроприирана, затрит е такъв капитал, троянски и национален, като талантът, безупречният професионализъм и предприемаческият дар на Никола Цонковски, отнети са перспективите на цялото семейство (и тук една вметка – съпругата, австрийка, получава право да се върне в родината си, но тя остава със своя съпруг завинаги).

КАЗВАМ тези тъжни/трагични неща по един хубав повод – г-н Цонковски е описал „приказката“ на своя живот, текстът е бил съхранен от семейството и Музеят на занаятите в Троян, заслугата е на г-жа Авджиева, получи правата върху ръкописа и подготвя издаването му. Съвсем скоро доста обемистата книга ще е готова и по мое мнение ще е културното събитие на годината, в Троян и не само. Това предстоящо значимо събитие ми даде подтика да потърся за интервю по-голямата дъщеря на Никола Цонковски – Лидия, която живее в Троян. Тя бе любезна да се съгласи и да ни разкаже своята част от „приказката“ и започваме публикуването на интервюто й (в две части). 

(продължение)

    – Фини, майка Ви, избира да остане тук, с баща Ви, това е голяма любов. Но не е ли и нещо повече, готовност за саможертва?
    – Да, така е. Аз бях на 5 години и добре си спомням, когато през януари 1945 г. арестуваха майка ми. Сняг до коляно. Звъни се продължително. Излиза баща ми. На вратата един милиционер казва, че майка ми има 5 минути да вземе нещо в малко куфарче. Тя си облече зимното палто, хванах се за това палто, започнах да крещя, тя само се обърна и каза: „Никола, гледай детето“. До полицията милиционерът вървеше две крачки след нея с насочен шмайзер. Баща ми съобщил да баба ми, тя идва от Попишка да стои при мен и той отива до полицията. Пита архиваря защо е това нещо и той казва, че има нареждане да се арестуват всички млади жени с немски произход от 17 до 35 години и мъже от 20 до 45 години. Написана е бележка, че ще изпращат лицето Йозефина в Плевен. Баща ми казва, че тя е с три години повече. В бързотията той отива и донася венчалното свидетелство да докаже. Един се изхилил и казал, че щом е немско, значи е лъжа. Баща ми отива в Ловеч. Там партизанинът Цачо Сяров е бил народен съдия. Първия ден не го приема, втория ден дъщеря му казала, че си почива. Отвънка гърмят високоговорители, страшно е било. Заминава баща ми за Плевен, за руското комисарство. Там отседнал в хотел и един троянец, Минко Драголов, бил на съседната маса. Той му казал, че има познат комендант, който е учил в троянската гимназия. Този пък комендант бил познат с руския комендант. Оттам се обадили да се освободи, защото е 3 години по-голяма. Още преди това една приятелка, немкиня, й писала от София, че ще предприемат арестуване. После й пише второ писмо, че в София второ арестуване на немкини не е имало и че това е чисто троянско дело. 

Йозефина и Никола, София, 1930 г.

    – Помните ли още нещо от този страшен и за майка Ви, и за цялото Ви семейство момент?
    – От това време помня и как високоговорителят гърми над старата полиция. Казваха, че са опрели пистолета отзад на главата на последния кмет преди 9 септември, Кинчо Балевски, и са го накарали да каже, че той е убил Тончо Стаевски. Помня една групичка жени в червени рокли, които гледат към високоговорителя и викат „Смърт!“. Майка ми ме хванала за ръката и ми казва на немски бързо да преминем. А пък аз се оглеждам да не би някой да чуе, защото бяха забранили да се говори немски. На тази нейна немска приятелка от София, която по бомбардировките беше дошла в Троян, един й беше ударил плесница, защото чул, че говори на немски. Та минахме бързо-бързо, но това нещо ми е останало. А Балевски бяха много добро семейство. Баща му Балю Балевски беше доктор, другият син беше зъболекар, неговата жена, Диди Балевска, беше детска лекарка.

    – Баща Ви говореше ли за миналата слава, за фабриката? 
    – След национализацията никога не се говореше вкъщи за тези неща. 

    – Кога е писал книгата и как оцеля този текст?
    – Писал я е, когато беше на 70 години. Даже ние не знаехме. Вънка беше направил за майка ми, която получи парализа, една дървена кемпичка. Гледам го – пише нещо там. Слагал е тетрадките горе, защото го е било страх да не ги намери някой. Всичко го е оставил, за да прочетем ние някой ден. И досега се питам кое е по-добре: да те убият веднага или да те оставят да се мъчиш цял живот.

Дамски и мъжки модели на Никола Цонковски

    – Продължи ли да рисува модели?
    – Не. След като ни изхвърлиха, ние бяхме без посока. Бяха пратили бележка до два дена да се освободи къщата. Баща ми отиде в София да види какво може да спаси. В дъжда изхвърлиха всичко. Бяха пратили цигани, защото никой от неговите работници – с изключение на един от Попишка – не искаше да изнася покъщнината. Майка ми остана навън с двете деца, сестра ми беше на година и четири месеца. Димитър Попадийн помогна с един камион, циганите какво натовариха, какво вземаха… Баща ми си дойде и завари: натоварен камион, майка ми с двете деца плаче, дъжд ръми. Тогава леля ми Недка, която той е издържал в Стопанското училище в София, ни приюти в един дюкян. Те нямаха деца. Къщата им беше над старата полиция (там сега има един автомат за кафе, след блока, където има голямо помещение за магазин). Живяхме 7 години там, в дюкяна и горе в една спалня. Там той правеше каишки за часовници, запазила съм мострите. Пет години ги правеше. Всеки месец идваше данъчният. Баща ми водеше много стриктно тетрадката. Данъчният един път казал: „Хайде, да остане малко и за децата“. Баща ми един ден с колелото отива в Пловдив и му откупуват цялата поръчка, за 700 лева. Тогава пак идва бележка, че дюкянът е необходим за нуждите на „Билкокооп“, да се изнасяме оттам. Баба ми ни даде една нива, на която сееше царевица и жито. Той с тия 700 лв. струпа къщичката – между тухлите кал и слама, една стая и коридор, нагоре една дървена стълбичка. После направи и лятна кухня, пристроихме към нея таванска стая. Проектът за постройките е негов. 

    – След всичките тия години имаше ли усмивка у него? В тоя ваш оазис сред злобата?
    – Каква усмивка? Срещу нас бяха все злобари. Един беше от полицията и майка казваше: „Струва ми се, че това у тях е моторът на баща ти“. До него беше ген. Колчевски, до тях пък тази, която разпределяше нарядните стоки и беше казала на майка да си свали пердетата и да ни ушие дрехи. 

    – А тя направи ли от пердетата рокли?
    – Това не. Като ученичка в гимназията под престилката зимно време носех една стара вълнена пола на майка ми, закопчана със секретна игла, и едни шушони – гумени високи боти.

    – А сте имали фабрика за дамски обувки. Мислели ли са си двамата да се опитат да избягат от България? 
    – Не, защото щяха да убият всички. 

Лидия Цонковска, 2025 г.

    – А как започнахте работа?
    – Шест месеца беше вакантно мястото за преводач в „Машстрой“. Преди това имаше един инженер, завършил в Германия, женен за немкиня, която беше на мястото преди мене. Но дойде друг технически директор, партиен, измести този инженер и те си заминаха за Карлово. Тогава дъщерята на гинеколога Кънев (живееха на улицата зад Поделението), която беше с немска филология, ме препоръча, защото тя заминавала за София. Обаче аз не се решавах, чудех се как ще се справя, защото техническият немски е съвсем различен от говоримия. Накрая се престраших и подадох молби и за там, и в „Елпром“. Цял месец нямах отговор, но като от „Елма“ казаха, че ще ме вземат, тогава вече ме взеха в „Машстрой“, аз там предпочитах. Имаше пробен период. Дадоха ми една статия да преведа. Техническият директор Лазаров още от началото започна да ми има зъб, защото бях написала молбата си за работа до директора, а трябвало до него. Статията беше лесна за мен. Като я занесох преведена, той казва на директора, че сигурно майка ми я е превела. Назначи ме на по-ниска заплата от тази, която бяха обещали. Работих там 30 години. Доста години след като ме назначиха, отидох да държа изпит по немски в Института по металорежещи машини в София, заради заплатата. Там всички бяха инженери, дошли от чужбина, знаещи немски. Изкарах отличен. Обаче винаги ме чукваха за нещо. На писмения изпитващата прочете само веднъж текста, но аз написах всичко, нямаше как да ме пипнат. Но на устния, който беше съвсем елементарен – какво правим в „Машстрой“, какви машини произвеждаме – ме попита дали съм била на специализация в Германия. И като казах „не“, ми писа 5. Като си дойдох, мислех, че малко ще ми увеличат заплатата, но прочетох на гърба на молбата до началника на „Труд и работна заплата“, че един път са направили компромис за мен и втори път не можело. Което е лъжа – никога за мен компромис не е правен. Никога! Нощно време стоях на пишещата машина, правех преводи за всички предприятия (само „Машстрой“ и „Елпром“ имаха преводачи). Идваха немци за монтират машини в Балевската фабрика, швейцарец имаше, там превеждах също, в „Троянка“ също, в „Смирненски“, в Дълбок дол. Аз нямах издръжка за детето и бях с малка заплата, налагаше се. 

    – Вкъщи на немски ли говорехте? Йозефина научи ли български?
    – Ту на немски, ту на български. Майка ми научи български. Даже на 70 години започна да учи италиански сама вкъщи, запазила съм тетрадките. Децата тя ги гледаше, и те научиха немски. В училище имаха 10-дневно военно обучение, момчетата бяха отлични стрелци. Обаче като дойдоха листовките за казармата – роднини в чужбина, адреси, черни точки и – в трудови войски. И аз 20 години заради това не излизах в чужбина, от София казваха: Всички могат да отидат, обаче преводачката – не! По някое време започнаха да ме пускат в командировки в Германия. Последната няма да я забравя. Отидохме в Карлмарксщат (Кемниц), на курс за обучение в една девететажна сграда, пълна с народ от цяла България. В 7:00 ч. сутринта, точно на секундата, се затваря вратата и се отваря чак в 12:00, само 15 минути почивка и между етажите имаше масички, откъдето да си вземе човек нещо. Аз съм се изправила, правя симултанен превод. И това беше три седмици. Получавах по 12 лева на ден. Купувах си разни дребни работи. Имаше един – винаги има – от София, жена му беше от Източна Германия, всичко се записваше в едни дебели тетрадки. Бяха много доволни. Но аз щях да умра от умора. Когато вече да си тръгваме, се обаждат, че от Априлци идват двама електрончици и още два дена трябва да се стои. След това се лангуркахме с влака до Троян. 

    – А вторият Ви брак? Тукашно момче ли беше?
    – Ако не беше станало така с баща ми, може би аз щях да си избирам за кого да се омъжа. Хванах се за първия брак само и само да се измъкна. Горе на Попишка, където отидохме, през 52-ра нямаше жива душа, ние бяхме единствени. Аз, ученичка, не мога да закъснея, не мога да сляза долу, да отида на театър, на кино. Казвах си, че няма да мога и да се оженя, кой ще ме потърси. Първият път издържах 7 години, втория – 20. 20 години съм търпяла, да не кажат хората – първия път стана така, сега пак. Вторият ми мъж беше от Крушовене, Плевенско. Беше завършил техникум, една година е бил учител в Керамичното училище, после го командировали в „Машстрой“. Тормозеше ме. Държеше си настрана парите, аз нищо не знаех. С моята заплата се хранехме. Майка ми парализата я получи заради мен. Мъжът ми беше на моменти, чуваше се всичко оттатък. Един път леля ми палеше печката и аз нещо казах. А като кажех и една дума само, която не му изнася, той избухваше. Удари ме с една цепеница, аз страшно изпищях и в това време майка ми вдигна кръвно. Сега синът ни е в Австрия, в Залцбург. Замина през 1991 г. Не знам как щяхме да издържим парично, ако беше останал. Не си е идвал много години. 

Къщата на Никола Цонковски  в Троян, проектирана от именития арх. Борис Иванчев от Ловеч, 1943

Йозефина Цонковска пред новата фамилна къща

    – За къщата ми е интересно, строена с толкова любов, в която са инвестирани толкова пари.
    – 10 години моите родители са живели в две стаи с коридор към фабриката и чак след 10 години са направили тази къща. Там сме живели 7 години. Когато дошли руските войски, тукашните управници довели руския комендант да вземат къщата за руско комендантство. Но излязъл човечен този Милюхин. Като му казали, че жената е немкиня, отговорил, че не му е удобно да използват къщата, защото сега са във война с немците, пък и къщата е малко настрани от главната улица и така отклонил въпроса. Когато я взеха и вече бяхме на квартира, ни наложиха още две години да плащаме данък за къщата. Баща ми беше писал писмо до Вълко Червенков, обаче го отклонили към някакво министерство, нямаше никакъв резултат. Първо я взеха за детска градина. Поделението беше при Цочо Куцаров, той имаше тъкачна фабрика, където е сега Ирландски пъб (пицария „Или“ – бел. ред.). След като приключиха през 1951 г. с фабриката, решават Поделението да се премести в къщата.

    – С тази къща имаше големи перипетии след 1989 г. Знам, че трудно ви я върнаха, дори в Народното събрание имаше питане за нея. Но успяхте да се преборите. Кой се пребори?
    – Аз. Николай (големият син – бел. ред.) беше две години в Германия, когато аз започнах. В Държавен вестник беше писано, че подобни имоти ще се връщат. Обаче към кого да се обърна? В Троян всички са свързани с Поделението. Отивам при един адвокат, при друг – любезни, като научат, че отивам за имот, но като кажа кой е имотът, се отказват. Един млад депутата от Ловеч, Тошо Пейков, имаше приемна. Те (депутатите) нямаха още жилища в София, всяка седмица се прибираше. Един път чаках три часа пред приемната. Виждам го накрая, че пристига с куфар и чанта, облъскан, и въобще не се обадих, прибрах се в Троян. Отидох следващ път. Като казах за случая, той поиска всички документи. Уреди ми среща с министър Сталийски. Четири пъти ходих до София, до Военното министерство. Първо предлагаха замяна. Аз казах, че си искаме нашата къща. Толкова викаха срещу тези реститути, но какво ни даваха? Максимално използвани имоти. Паркетът слязъл в мазана. И досега поправят. Николай много помага, той от всичко разбира. Сега там живеят той и внук ми със семействата си.

    – След 89-та баща Ви радваше ли се, че най-после това иго пада?
    – Казаха, че къщата ще я дават, но не казаха, че трябва да минем през всички съдилища. Той се разболя и когато вече беше на легло в болницата, за пръв път го видях, че заплака и каза: „Вече просто не ми се вярва“. 

Златната сватба на Йозефина и Никола Цонковски, Троян, м. август 1980 г.

    – Човекът е жилаво животно, има способност да изчиства лошото, за да оцелее. Кажете за хубавите моменти. Не може да е нямало такива през всичките тези години. Как си почивахте, как се запазихте толкова елегантна?
    – Хубавите моменти? Няма много. Четири пъти съм била в Австрия при леля ми, по месец сме стояли – един път с майка ми, един път с малкия ми син и два пъти със сестра ми. Във Виена, близо до центъра, живееше вуйна ми, жената на брата на майка ми, който беше директор на тяхната Художествена академия, там живее и братовчедка ми. Била съм и в Германия на гости на приятели.

    – А градинката не е ли спасение?
    – Да. Постоянно съм навънка и имам много идеи за мястото, но трудно ги осъществявам.

Интервю на Генадий Маринов

Начало

Още от същия автор:

• Тъжната приказка за обущаря (1) 
• Тъжната приказка за обущаря (2)
• Лидия Цонковска: Да те убият веднага или да те оставят да се мъчиш цял живот? (1) 

Tweet