Първата ми среща с магията на Троянския Балкан и балканджиите

* Прав е мъдрият български народ като казва: „Човек не избира роднините си, но избира приятелите!“

д-р Дора Константинова

Читателите ни пишат

Авторката доц. д-р Дора Константинова е родена в София през 1942 г. Завършва медицина през 1966 г., специалност алергология, и работи повече от 40 години в Националния център по заразни и паразитни болести, понастоящем е консултант в Медицински център „Медкрос“ в столицата. Преди много години попада в Острец (сега Априлци) и е омагьосана от красоти и хора, и така до днес. В поредния си материал, писан специално за Т21, столичната лекарка ни разказва за остречанското си начало в далечната 1968 г. и пламналата от пръв поглед и до днес любов към нашия край, споделена любов. Т21

ВСЯКА година, преди да се омъжа, съм прекарвала цялата лятна ваканция на море. Отначало в приятелска компания, а след това с родителите ми, колкото и странно да звучи днес. На планина обичах да бъда през зимните ученически и студентски ваканции. Обичах пешеходния туризъм, но продължително време лете на планина не съм била.

ЗАВЪРШИХ следването си - хуманна медицина, стажа също. Омъжих се. Родът на съпруга ми е от Троянския Балкан и по-точно от Ново село (днес квартал на град Априлци). Родителите му с гордост разказваха подвизите на предците си през Априлското въстание. Бях слушала много и за  Ново село и Острец, където те по традиция летували. Беше ми интересно. Заминах в гр. Лом на задължителното разпределение през м. март 1966 г. В края на м. юли 1967 г. се роди дъщеря ни. Когато малката стана на 8 месеца, отново заминах в Лом (тогава платеният отпуск по майчинство беше 4 месеца, от които 3 след раждането). Можехме да си позволим най-много още 5 месеца на една заплата. Заминавайки,  вече подозирах, че през 1968 г., разбира се ако желая, ще прекараме лятото с детето на 1 годинка и 1 месец в Острец. Не бих казала, че ми беше особено приятно, но пък струваше си и да се опита.

Хазаите Кичка и Нанко Маркови на прага на дома им в Острец
И ТАКА, около 10 август се озовахме в Острец. Родителите на съпруга ми вече бяха там. Не знаех, че е била направена сериозна предварителна подготовка. За което научих едва няколко години по-късно. Хазаи ни бяха Кичка и Нанко – млади, лъчезарни хора, малко по- възрастни от нас. Имаха момченце, Младен, на 6 години. За това как ни посрещнаха съм писала на друго място. С младите живееше баба Кера, майка на Нанко. Татко му, дядо Марко, беше починал преди 6 месеца. Бяхме настанени в хубава, светла стая с изглед към Балкана. Веднага намерихме общ език със стопаните, а аз скоро разбрах, че съм загубила много, че не съм летувала на планина.

ОКАЗА СЕ
, че Троянският Балкан разкриваше освен вълнуващи гледки още и хора, които мислят позитивно, влизат в тон с въпросите ти и  разказват вълнуващи истории. Първото нещо, в което се хвърлих с огромно желание, беше да споделям доколкото мога грижите за животните, стопанския двор и бита на стопаните.

ПЪРВАТА емоция за мен, софиянката, беше още вечерта на пристигането ми. По време на вечерята младата стопанка  Кичка скочи изведнъж, извини се, че напуска масата, защото трябвало да издои кравата. Аз  казах „Идвам с теб!”, а  Кичка ахна и започна: „То в обора е мръсно, мирише на тор, тъмно е“. Нищо не успя да ме разкандърдиса и хукнах след нея, както бях по джапанки. Обух, разбира се, предложените ми галоши. При животните съвсем не беше мръсно. Стопанката  поддържаше чисто навсякъде. Кравичката беше кротка и позволи на лаик като мен да докосне вимето. Полека-лека успях да се справя. В първите дни плахо, а после все по-сигурно успявах да издоя все повече мляко почти без чужда помощ. Който не е доил, той не знае какво е да докоснеш вимето и оттам да се излее живителна течност -  храна за малки и големи. Сигурно за онези, за които общуването с животни е ежедневие, това което пиша ще се стори странно, но за мен беше откровение.

ДНИТЕ
минаваха неусетно. Дъщеря ми, която до тогава ходеше вече стабилно, с говоренето беше почти на нула. Опитваше се да си играе с Младенчо, който често ходеше след майка си и викаше „Майко“, а после казваше каквото има да ѝ каже. Дъщеря ми не след дълго започна също да преследва Кичка и да вика „Мако, мако!“. Тя беше първият човек, когото в действителност нарече „майко“. По-късно разбра коя е майка й, но това „мако“ си остана и до днес тема на спомени и закачки. Имаше и неприятни моменти с добър край слава Богу.

ЕДИН ДЕН, когато пиеше киселото си мляко от лимонадена бутилка (от дебело стъкло, сега не знам дали има такива) с биберонена гумичка отгоре („Чико“ биберони не само нямаше, но още не знаехме, че такова животно има по света) падна, стъкленото шише се счупи и тя поряза дълбоко ръчичката си. Шурна кръв, татко й пребледня, хазаинът Нанко хукна за шише ракия за дезинфекция, а аз стисках колкото мога ръчичката да спра кръвта. Оправихме се криво-ляво с подръчни материали. Намазах раната с благ мехлем (сега е благ вазелин), сложих марля, превързах. Тя спря да плаче, таткото дойде на себе си и оставаше само да чакаме какво ще се случи по-нататък. На четвъртия ден се престраших и свалих бинта, като бях готова да видя ужасии – инфектирана рана, накриво зараснала. Каква беше изненадата, когато видях една тънка белезникава черта на мястото на дълбоката рана. Дечица - при тях всяка рана заздравява бързо и добре че е така.

ПО ВРЕМЕТО, през което бяхме в Острец, се случиха и други неща, които още повече закрепиха връзката ни. От 1 август бяха започнали Богородични пости. Макар че тогава религията не беше на почит, семейството на нашите домакини спазваше религиозните обичаи. Налагаше се да се подготви „струване” – 6 месеца от кончината на дядо Марко, бащата на Нанко, за когото споменах.  Подготовката падна върху Кичка, която се мъчеше да измисли постни солени и сладки неща за помена. Допита се до мен и заедно стъкмихме всичко, което беше нужно. Тук искам да отбележа, че макар от София, макар млада, макар лекарка, аз доста добре се справях с домакински, а също и с кулинарни предизвикателства. В нашия дом нямаше мъжка, женска или пък непрестижна работа. Можех почти всичко. Това ми е помагало много в  живота. Не помня точно какво сътворихме двете, но помня, че Кичка направи житото, пита, а аз кифлички с локум, ябълков сладкиш по рецепта на баща ми, пурички с орехи (двете) и друго не помня. На раздаването също съм помагала, питали са от присъстващите на помена коя съм, но и това не помня.

ГОЛЯМО изживяване беше за мен първото  изкачване на Юмрукчал. Нанко охотно се съгласи да бъде водач и така заедно с един родственик – д-р Борис Янков (вече покойник), се отправихме към върха. Помня, че минахме през Бъзов дял (х.ижа „Плевен“ още не беше построена) и от там след  доста продължително изкачване се озовахме на старопланинския първенец. Посрещна ни гостоприемно – без вятър, с температура около 15 градуса и слънце. Ние с д-р Янков предприехме едно доста рисковано действие според сегашните ми критерии – от Юмрука решихме да се върнем през х. „Тъжа“ в Острец без водач и без да сме минавали по този маршрут. Явно съм била доста самоуверена, но начинанието се увенча с успех. Върнахме се уморени, но щастливи.

С МЛАДИТЕ хазаи  за първи път отидохме на  острешка  сватба – на Радка и Митко, с които до сега, като се видим, си спомняме с умиление онези дни. Помня датата, макар че беше толкова отдавна защото освен сватбеното преживяване там се запознахме с едни от най-добрите хора от Острец , с които сме като едно семейство и до днес – 52 години по-късно. Датата беше 25 август 1968 г., името на приятелите ще замълча (по тяхно изрично желание). И така продължавам да си спомням. На този ден рано-рано Кичка замеси бяла пита с мая. Ухаеше прекрасно. Зави я в един месал. Приготви и други вкусни неща, за които нямам спомен, откъсна най-хубавите зрели домати и пресни краставички. Нанко извади от качето парче шарена сланина (или както тук казват – с червено месо), наточи шишенце ракия и поехме към определеното място на сватбата, махалата Сомлевци.

Д-р Борис Янков и сем. Маркови на поляната зад дома им в Острец
ТАМ, за моя голяма изненада, попаднахме на една голяма поляна, на нея дълги дъски вместо маси и столчета или пънове за сядане. Беше весело, тържествено и ново за мен. Кичка ме запозна с някои жени от селото, между които със сестра си и нейната свекърва. И двете бяха задянали по една цедилка, в които се мъдреха две поотраснали бебета момчета, близнаци. Гледаха кротко и любопитно. Никак не си приличаха – единият черноок и чернокос, а другият синеок и рус. Оказаха се набори на дъщеря ми, която нямаше късмет да бъде сватбарка – беше останала с прабаба си у дома. Запознахме се и поздравихме младоженците и след като ни поканиха да заемем място където намерим, седнахме и се присъединихме към веселбата. Свиреше духова музика, играеше се хоро, ръченица и модерните за тогава танци. Хазаинът запознаваше съпруга ми с други мъже, които един връз друг се надпреварваха да го канят да опита сливовия еликсир. Той опитваше по малко, замезвайки с каквото дал Бог на отрупаната с домашни вкусотии маса. Целта не беше да го напият, а да опита и оцени собственото им производство. На нас, жените, ни беше по леко – опитвахме ликьор „Роза“, който разреждахме с лимонада. Получаваше се. Атмосферата беше чудесна, хората дружелюбни и открити и скоро забравихме, че се познаваме само от има-няма един час. Не щеш ли, точно в разгара на веселбата рукна пороен дъжд и някои от нас бяхме принудени да бягаме. Прибрахме се вкъщи вир вода мокри, но приятно възбудени от преживяното. Така минаваше времето в Острец през първата година, в която се влюбих в мястото, Балкана и хората, с които общувах.

ПРЕЖИВЯХМЕ
още много приятни и интересни неща заедно. Но в живота броените дни свършват бързо и с голямо съжаление трябваше да напуснем това приказно кътче и да се разделим с много приятели.

И ТАКА – 52 години! Всяко лято сме тук. Първо „на квартира“, а от 1971 г. в наша къщичка. През всичките тези години в добро и лошо нашето приятелство се каляваше. Прав е мъдрият български народ като казва: „Човек не избира роднините си, но избира приятелите!“. Сещам се и друго, което казваше често приятелят ни Митака: „Приятелство, което е свършило, значи никога не е започвало!“

0 коментара:

Публикуване на коментар

Моля, пишете на кирилица и използвайте големи и малки букви! Препинателните знаци също са желателни. Коментарите са разрешени само за потребители с профили в Google от 02.05.2018! Всеки има профил в Гугъл на телефона си - използвайте ги.
(Т21 - Вашият сайт и Вашият форум - мястото, където се чува Вашето мнение!)

 

©2009 Троян 21 - статии | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |