Спомени за Митака (1)

* „Караше хората около него да се възхищават на силата му да постига това, което много трудно се е постигало и тогава, и сега – хармония със себе си и заобикалящия го свят, и неистова свобода на духа“

д-р Дора Константинова
Личности

Авторката доц. д-р Дора Константинова е родена в София през 1942 г. Завършва медицина през 1966 г., специалност алергология, и работи повече от 40 години в Националния център по заразни и паразитни болести, понастоящем е консултант в Медицински център „Медкрос“ в столицата. Преди много години попада в Острец (сега Априлци) и е омагьосана от красоти и хора, и така до днес. В поредния си материал, писан специално за Т21, столичната лекарка ни разказва за още един незабравим, но (по)забравен наш земляк – натурализираният остречанин, планинар, чешит и най-вече художник  Димитър Цветков-Митака (1927-2016). Т21

Димитър Цветков-Митака като млад
ЗА ПЪРВИ път на гости при Митака ни заведе моят свекър, накъде около 1973-та или 1974 г. Тъкмо и ние с общи усилия си бяхме спретнали една къщичка на 40 кв. м. (такова беше времето) близо до къщата на Митака. Аз вече познавах някои местни хора, но за него само бях чувала.

ДИМИТЪР ЦВЕТКОВ по прякор Митака е бил хижар на хижа „Васил Левски“ 8 години – от 1957 г. до 1965 г. От 1965 г. до 1968 г. е работил в метеорологичната станция на връх Ботев. Влюбва се в острешката котловина и решава да се установи там. Като започва през 1969 г. да си строи къща, в която остава до края на живота си (2016 г.). И той тогава е бил новодомец, хубав мъж на ненавършени 50 години, съвсем скоро слязъл от планината. Моят свекър на младини е бил сериозен турист, познаваше Балкана, а и хората, които са били на хижите или вече са се пенсионирали. Така Острец за „резиденции“ си бяха избрали до онзи момент три „легенди“ – Благо, Ильо и Митака. Познавах и другите, но слабо.

ТА ЕТО НИ в двора на Митака. При него външни врати, огради, охрани нямаше. Кучето извести, че идват гости. Не мога да кажа, че не сме се вълнували. Планинар, хижар, метеоролог, планински спасител и накрая – художник. Ужас! Как ли ще ни посрещне, какво ще си говорим? Лаят чу леля Цветана, майката на Митака, посрещна ни, излезе и Митака, свекър ми ни представи, като беше особено горд, че аз съм лекар и че си има най-после внучка. Не усетихме как от дума на дума влязохме в хола – приятна, по-скоро малка стая с големи прозорци, с продълговата ниска маса, пейки покрити с възглавнички, много картини и много книги. На стената висяха и алпийските „такъми“. На вратата към вътрешността на къщата с виненочервена блажна боя беше изписано „Ars longa vita brevis” (Изкуството е вечно, животът е кратък) .

НЕ СИ СПОМНЯМ кой направи кафето, но беше страхотно! Езиците ни се развързаха, Митака заразказва спомени, ние също бяхме ходили тук там из Балкана, но разговора водеше той. Открихме, че и той, и ние харесваме импресионистите и въобще – пълен „консенсус“. За това гостуване разказвам подробно за да могат читателите поне малко да се потопят в магичната атмосфера на този гостоприемен дом.

Митака в ателието си
ДОМЪТ на Митака беше построен не върху обикновен парцел, а сякаш сред гората някой е градил основите, дебели, от речни необработени камъни. От тях се издигаха тухлени стени, измазани с груба мазилка. Къщата беше опасана  от всички страни от панорамни стъкла с изключение на севера, откъдето идвали най-силните бури, дъждове и градушки. Малката тераса, както и всичко друго, беше артистично обособена от Митака с естествени подпори от обелени борови дървета с повече чепове и не съвсем до края изрязани клони. Всичко това бе покрито със златисто-кафяв лак. Подпорите служеха и за закачалки на много джунджурии, както и на раници, якета, палта на приятелите, идващи директно от планината. Имаше и втори етаж, където се намираше ателието на художника – голяма стая със специално изложение и покрита тераса, там съхнеха платната след грундиране. Покривът беше ламаринен. За него Митака шеговито казваше – не е красив, но е сигурен и вечен. Сам го грундираше, но накрая, като остаря много, вече не можеше.

ТОГАВА с Митака живееха майка му и синът му – Страхил, палаво  момченце на около 6-7 години. Бащата на Митака също бил запален планинар, но не колкото сина си; настоящият хижар на хижа „Васил Левски“ Вълко Съботинов ни е казвал, че той починал от инфаркт при едно от посещенията си на хижата през 1961 г. и е погребан източно от нея в гората. На гроба му има скромен кръст. Митака се беше разделил със съпругата си - майката на Страхил, и той се грижеше за сина им, а тя за момиченцето им. Бяха запазили прекрасни отношения помежду си, но на нея явно са и бяха дошли в повече хижарствата и митарствата на съпруга й. Поувлякох се малко, но исках да предам атмосферата, в която живееше художникът с близките си.

СЛЕД ПЪРВОТО посещение, отначало плахо, а после по-спокойно, започнахме да посещаваме обителта на художника. Винаги беше вълнуващо – кафенцето, разговорите за всичко, каквото се сетите, но най вече за любими неща и хора, за изкуство, а и за прозаични неща като как да си опечем манатарки на плоча или как се прави най-вкусното сладко от дренки. През есента и зимата, когато се е случвало да сме в Острец, у Митака се пиеше най-ароматния чай от сухи шипки и билки. Тогава моабетите се преместваха в голямата стая, която му служеше и за спалня през есента и зимата. В средата на стаята бумтеше стара печка на дърва, стоплящша тялото и духа през студените дни. И почувствахме с гордост, че Митака ни прие за приятели.

„Хижа „Васил Левски“, худ. Митака
ЗАПОЧНАХМЕ да ходим заедно на разходки из Балкана. Той ни разкри някои други, считани за особняци хора от района на Острец. Така се запознахме с Дянко Дянков -  самоук майстор оръжейник от Видима; освен сахани, джезвета, медни чинии той ремонтираше стари и майстореше нови оръжия. На следващата година ни запозна с Ильо Гичев, обиколил българските планини, спирал се по хижите, задълго живял на Мусала като метеоролог и накрая избрал Острец за постоянна обител. Къщата му беше в Горни Острец, беше изградена навътре в двора, а на портата имаше еленови рога. Ильо не можа дълго да се радва на старини и природа. Почина при нещастен случай. Другият, с когото се запознахме, беше един дърворезбар. Забравила съм името, но винаги ще помня двора на къщата му, пълен с причудливи изсъхнали клони и корени, в които природата беше сътворила най-различни форми – птици, животни, ангели, демони, дори някои бяха спирали като фунии към гърлото на пещери; той беше самоук, но изключително надарен дърворезбар.

„Хижа „Козя стена“, худ. Митака
НА МНОГО неща ни научи общуването с художника алпинист, но най-вече ни научи или по-скоро затвърди у нас чувството, че по-велико нещо от природата няма, че тя не може да бъде покорена, че тя допуска до себе си избрани хора, че съжителството ни с нея трябва да е добронамерено, кротко, без излишни рискове, но и без необосновани страхове. Точно тези, наглед разбираеми и обикновени, неща ни внуши постепенно общуването с тази нестандартна личност. Митака за нас беше една мини природа – с разказите си, с картините, от които струеше неподправен оптимизъм и вечно търсене на съвършенство, с искрената си любов към животните, с които твърдеше че „разговарял“. Няма да забравя чудните дървета в двора му, както и воденичния камък, незнайно как озовал се там, опушеното огнище от плочи. Синът си Страхил възпитаваше най-вече с примера си как преодолява препятствия от всякакъв род, как не се интересува от дребнави, недобронамерени приказки и че природата и добрите хора са най- важното в този живот. Това го правеше не с приказки, а с личен пример. Най-голямото удоволствие за нас бяха екскурзиите, в които неизменно като по-малък участваше и Страхил, както и наши приятели, с които Митака също намери общ език.

МНОГО СА местата из Троянския Балкан, на които Митака ни заведе. Най-силен спомен остави у мен, а вероятно и у останалите приятели, посещението на току-що построената с много труд от троянските планински спасители, база на Бъзов дял, съвсем близо до хижа „Плевен“. Пътят до там няма да описвам подробно, макар че гледките към Северния Джендем са грандиозни, а още повече когато си в компанията на професионален планинар. Там в зависимост от сезоните той ни показваше планински диви кози, малки или по-сериозни лавини, местата, където се практикува алпинизъм, откъде човек може да се измъкне нагоре между скалите.

БАЗАТА беше едно малко бижу. Тя беше изпипана от функционална гледна точка, но и безкрайно уютна и удобна за младите тогава Георги Златев, съпругата му Дора и двете им невръстни дечица. При тях ни заведе Митака. Там останахме да преспим на втория етаж, на нови, лъхащи на прясно рендосано дърво нарове. Бяхме наредени пет или шест души (не помня вече) като „кебапчета“, но това не попречи на спокойния ни сън. Бяхме на Балкана, бяхме на гости на планински спасител (нещо, което не съм очаквала, че ще ми се случи), бяхме радушно приети от цялото семейство и най-важното – бяхме далеч от онова, което се нарича „цивилизация“. Този прост, уютен и удобен бит ни плени. Отвън имаше къщичка за лавинното куче Айгер, за което се говореше, че било не само от семейството, но понякога минавало на преден план като най-ухажвания член на фамилията Златеви. Близо до базата, в полите на ски пистата, имаше и малка зеленчукова градинка, в която редом растяха моркови, картофи, червено цвекло, зелен фасул. За домати, краставици и пипер условията били неподходящи .От Базата някои от нас се отправиха не да „покоряват“, а да изкачват Юмрука, надявайки се, въпреки че беше ранна есен, той да ни „допусне“ до себе си. Така и стана не без благословията на прекрасния слънчев и не много горещ  ден. Бях ходила и преди това на върха, но сега като че ли беше различно. Може би защото, благодарение на Гошо Златев и семейството му, кучето Айгер и, разбира се, Митака се чувствах член на една планинарска общност, което е много приятно усещане, за онези, на които е било писано да им се случи.

Априлци, 1997 г.
ДРУГОТО, което си спомням, беше раницата на Митака. Тя беше истинска алпийска раница със самар, виненочервена, с горен дълбок джоб. Такива тогава се брояха на пръсти. С нея той не се разделяше, когато излизаше от „колибата“,  основно на лов за продукти… Можеше да извади от нея всичко от първа необходимост – игла и конец, ножица, нож (разбира се), тефтер и молив за писане на впечатления, някоя и друга дрешка. И пак оставаше място за продуктите, които през 70-те и 80-те години на миналия век или бяха кът, или просто не се продаваха в смесения магазин. Например там яйца не се продаваха (за тях се разчиташе на личното стопанство) и ние ходехме с Митака, той задължително с раницата на гръб, в която освен топъл хляб от фурната на Острец, намираха място и яйца, купени от приятели, сланинка, някой и друг плод според сезона, понякога домати и краставици. Абе, въобще всичко. Тези „снабдителни“ разходки из Острец, придружавайки художника, ни бяха изключително полезни – запознавахме се с най-различни хора и по-късно знаехме къде „зимуват“ яйцата, зарзаватът, а и сланинката.

ГОСТИ в „колибата“, както той наричаше къщата си, нерядко бяха Елена Броке – българка, женена във Франция със съпруга си. Те му носеха хубаво кафе, което беше издигнато в култ в неговия дом, също и качествени маслени бои. Приятелите от планината, хижари, любители на планинските пейзажи, които той рисуваше, също не го забравяха. Почти няма вила в Острец без картина от Митака. У дома в София и в Острец имаме много негови картини. Последната, която казваше, че прави за нас, остана недовършена. Митака си отиде от този свят, сломен от тежка и нелечима болест. В последните му часове до него са били Зорка – пенсионирана милосърдна сестра (майка Тереза за възрастните хора, живеещи около нейната кукленска къщичка). Там са били и Валя и Аргир. Ние не бяхме в Острец тогава. Не съжалявам. Така го запомних жив, сладкодумен, обичащ планината, изкуството и живота.

„АЗ СЪМ ЩАСТЛИВ да живея без часовник на ръката и началник над главата“, казваше Митака. И караше хората около него да се възхищават на силата му да постига това, което много трудно се е постигало и тогава, и сега – хармония със себе си и заобикалящия го свят, и неистова свобода на духа.

(следва)
м. юни 2020 г., София
Доц. д-р Дора Константинова

 Още от същия автор:

1 Коментара:

Unknown каза...

Чудесен и увлекателен разказ за един прекрасен човек. Щастлива съм, че го познавах.

Публикуване на коментар

Моля, пишете на кирилица и използвайте големи и малки букви! Препинателните знаци също са желателни. Коментарите са разрешени само за потребители с профили в Google от 02.05.2018! Всеки има профил в Гугъл на телефона си - използвайте ги.
(Т21 - Вашият сайт и Вашият форум - мястото, където се чува Вашето мнение!)

 

©2009 Троян 21 - статии | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |