Христо Кукенски – един морски вълк от Острец

* Царски офицер, три пъти уволняван по политически причини, именит преподавател * Днес в Алеята на славата във Военоморското училище във Варна има паметна плоча в негова чест

доц. д-р Дора Константинова
Личности
Авторката доц. д-р Дора Константинова е родена в София през 1942 г. Завършва медицина през 1966 г., специалност алергология, и работи повече от 40 години в Националния център по заразни и паразитни болести, понастоящем е консултант в Медицински център „Медкрос“ в столица. Преди много години попада в Острец (сега Априлци) и е омагьосана от красоти и хора, и така до днес. В този си материал столичната лекарка ни разказва за един заслужил, но (по)забравен наш земляк – остречанинът капитан първи ранг Христо Кукенски. Т21

ПОПАДНА ми една много интересна автобиография на Христо Кукенски („Живот с морето“). Името Кукенски ми говореше много, защото това е фамилията на най-старите ми и добри приятели от Острец (някогашно село, сега квартал на създадения през 1976 г. гр. Априлци – бел. ред.). Пиша Острец, а не Априлци, тъй като приятелството ми с тях е старо, още от лятото на 1968 г., когато кракът ми за първи път стъпи в това райско кътче в полите на Балкана, под приказния връх Марагидик. Там попаднах случайно, по настояване на моята свекърва, която не можеше да се нахвали от летата прекарани в Острец.

Капитан първи ранг Христо Кукенски
И ТАКА, заедно с моя съпруг и едногодишната ни тогава рожба – Лили – заминахме един прекрасен августовски ден за Острец. Аз, кореняк софиянката, която всяко лято прекарваше на палатка заедно с братовчедите варненци на морето, се „паркирах“ с известно нежелание в полите на Стара планина. Не разбирайте, че не обичам планината, но я свързвах със зимата – основно Витоша, която тогава катерех като коза, по-рядко Семково – на студентски лагер… Още с пристигането си в Острец бяхме посрещнати от едни гостоприемни млади хора – семейство Кичка и Нанко Маркови, родители на прекрасно момче на 6  годинки - Младенчо. Пристъпих в един подреден с много любов и мерак двор, пълен с приказни цветя. Всичко беше нацъфтяло – цинии, божури, маргарити, петунии, мушката – сякаш в чест на нашето пристигане. Понеже беше прохладна привечер, петуниите (тук ги наричат „посрещни мъж“) ухаеха опияняващо. Имаше и зеленчукова градина, скрита зад цветята, подредена и обгрижвана  от младите стопани и от баба Кера - майка на Нанко. Посрещнаха ни като най-скъпите приятели. Настанихме се в една стая с изглед към Марагидик и първенеца на Стара планина – Юмрукчал, или както тук го наричаха Юмрука (връх Ботев ). Всичко ухаеше на чисто, приятно и непретенциозно. Докато си оправяхме багажа гостоприемните хазаи вече бяха подредили софра с какво ли не – розови домати, краставици, пипер, лук, всичко прясно откъснато от градината, превърнато в огромна салата, поръсена с домашно краве сирене. Тогава на тях им беше разрешено да имат по няколко овце, крава, теле и прасе за Коледа. Имаше, разбира се, и от прочутата сланинка и троянска сливова. Седнахме под асмата, поведохме разговор и аз разбрах колко много съм загубила, че чак сега се срещам с такива искрени и дружелюбни хора, живеещи в този земен рай. Доста се отклоних, но само ще кажа, че от тогава минаха 52 години и никога за момент не съм съжалила, че попаднах там и че се запознах с тези хора, които ме приеха с отворени обятия и ми позволиха да стана една от тях.

МИСЪЛТА ми е, че това кътче е раждало и ражда ученолюбиви, трудолюбиви, скромни, но пробивни и достойни хора. Такъв е бил и Христо Кукенски, за когото искам да разкажа. Не го познавам, тъй като е роден през далечната 1909 г., но познавам негови близки родственици – Кукенски, голям и известен с доброто си име род в Острец. А с негови потомци ни свързва приятелство, което надживява времето – бяхме млади, децата малки, ние „пораснахме“, децата – и те, остаряхме, децата се задомиха, а приятелството за добро или лошо винаги си го носехме в себе си. Та затова, когато при дългите „скитания“ из интернет попаднах на името Христо Кукенски, то неизбежно предизвика интерес у мен. Имаше обаче нещо, което не можех да разбера – защо това име се появява като жител на Варна, а не на Априлци, София, Троян, Ловеч, където обикновено априлчани се устройваха и правеха кариера. Този Кукенец се оказа братовчед на майката на нашите приятели (баба Тота), избрал морето и вписал името си сред най-достойните морски офицери у нас. Пътят му към успеха е бил осеян с много трудности, недоимък, преодоляване на препятствия от най-различен характер. Но за балканджиите, особено ако са Кукени, няма невъзможни неща.

***

ХРИСТО е роден през 1909 г. в многолюдно семейство, като предпоследен от 6 деца. Както той сам пише, всички, освен най-малкото, са ходели на училище – кой в Острец, кой в Ново село, а най-големите в Севлиево и Габрово. Родителите не ги делели на момчета и момичета, както често ставало по онова време не само в България, но и в други държави – момичетата да се научат да четат, повече не им трябва, защото къща ще гледат, деца ще „чуват“. В това семейство учението е било религия. „Наистина, тежко живееше нашето семейство – пише Христо, – да се издържат четирима ученици в града не беше лесна работа. Баща ми беше способен и енергичен човек, който правеше всичко възможно, за да осигури що-годе добро образование на децата си. Беше завършил шести клас (тогава втори прогимназиален). Поради ранната смърт на баща си (дядо ми) е бил принуден да напусне училището и да помага в изхранването на по-малките си братя и сестри. Дори образованието му е позволило известно време да бъде учител на малките в селото. Аз бях много любознателен, наред с грижите у дома и пасенето на добитъка ходех редовно на училище.“

ОСНОВНОТО си образование, четвърто отделение, завършва в Острец. След това продължава прогимназия в съседното Ново село, намиращо се на 4 километра, които всеки ден изминавал пеша на отиване и връщане от училище – в пек, дъжд и мраз. Нищо не е спирало ученолюбивото момче. Но нещастието спохожда и него – през 1922 г., когато е на 13 години, след кратко боледуване умира баща му. За съжаление не е можел да разчита на подкрепа от по-големите си братя и сестри – най-големият току-що оженен в друго село, другият – ученик в последен клас на педагогическо училище, по-голямата от сестрите – ученичка в Севлиево, а най-малката – в първо отделение. На крехките плещи на майка му лягат всички грижи за семейството. Освен да помага в къщи, Христо започва да мисли как и къде да продължи образованието си, било немислимо да остане „недоучен“. И така, след дълги митарства по различни училища – занаятчийски, търговски, той успява да завърши 6. клас. После? Продължава да търси и тогава се запознава с едно момче от Троян, което учело в Машинното училище във Варна. От него разбира, че:  „В това училище се влиза само с конкурсен изпит, че дисциплината е строга, казармена, а режимът не е много привлекателен. За мен обаче това бяха подробности, от които не се страхувах. На труд бях свикнал още от детските години, а и изпитите не ме плашеха. Най-важното за мен беше, че издръжката е от държавата и че там се получава солидна техническа и житейска подготовка…“

УСПЯВА да издържи тежките изпити с много добър успех и започва нов живот на курсант във Варна. След машинното училище, за което си спомня с много добри чувства, се оказва сам пред истинския живот. Проблемът е, че след завършване държавата не осигурява работа. След кратък престой в родното село отново се връща във Варна и тогава птиченцето каца на рамото му. От училището обявяват, че са отпуснати две стипендии за продължаване на обучението в Италианската военноморска академия в Ливорно. Христо Кукенски от Острец не се плаши от трудности, свикнал е, пък и има необходимите знания да издържи трудните приемни изпити. И ето го нашето остречанче, заедно с още едно момче от училището – стипендианти в Италия.

ТРИГОДИШНИЯТ престой в Академията е едно откровение за Христо. Предлага му усилено учене на чужд език, който е трябвало бързо да усвои, нова среда, нови съученици, някои от тях с благородническо потекло. Сериозна теоретична, практическа и спортна подготовка. Справя се с всичко и на 24 години е произведен морски офицер, завършил най-престижната за онова време военноморска академия. Но при завръщането му, през март 1934 г., във Варна му предстоят нови изпитания – изпити по всички устави и правилници, действащи в нашия флот, както и по някои дисциплини, които не е изучавал в Ливорно. За два месеца и този „трап“ е прескочен. Пътят му на моряк е открит, съпроводен с много успехи, понякога трудности, срещи с най-различни хора. Преди това предстои отпуск, който го води директно при близките на село в Острец. Там пристига изненадващо, прегръща майка си, която не е виждал 4 години, среща приятели, изкачва се на Балкана. Броените дни минават и отново е във Варна.

ПРЕЗ ЦЯЛОТО време обаче не го напуска увереността, че нищо не може да му се опре – както предвидими трудности, свързани с мореплаването и обучението, така и непредвидими, свързани с хорска завист и клюки, често граничещи с откровени лъжи. Предлагали са му да членува в партии, включително в БКП. Той винаги отказва – „Моята партия е България“, бил неизменният му отговор. Това не му пречи, макар и неколкократно уволняван и пак възстановяван, да продължи да бъде верен на принципите си. По-късно завършва и икономика, когато се оказва, че  младите не  може да се поверяват в ръцете на един бивш „царски офицер“. Освен цитираната книга „Живот с морето“, написана много живо и увлекателно, Христо Кукенски пише и по-други книги – учебници по морско дело, които и до днес стоят в основата на обучението на военни и търговски моряци.

Ето какво разказва капитан първи ранг Николай Йорданов, началник на катедра „Тактика на ВМС и морски оръжия“ във Висшето военноморско училище (ВВМУ) във Варна:

СПОМНЯМ СИ срещите с един от най-големите военни моряци в историята ни – капитан втори ранг Христо Кукенски. Завършил военното училище в Ливорно, Италия, служил на най-важните длъжности във флота: командир в Морското училище, командир на торпедоносците, командир на ескадрения миноносец „Желязняков“, командир на ескадрения миноносец „Георги Димитров“, създател на катедра „Корабоводене“ и катедра „Тактика на ВМС и морски оръжия“ в Морското училище, три пъти уволняван и връщан на военна служба.

ПРЕЗ 1948 Г. в Севастопол приема почти новия ескадрен миноносец „Георги Димитров“. По време на приемането и подготовката на екипажа за овладяването на сложната и толкова важна за флота бойна техника създадената на борда партийна организация взема решение да отстрани командира капитан Кукенски, тъй като е царски офицер и да назначи на негово място старши-помощник командира Иван Добрев. Бъдещият адмирал Добрев няма никакво морско образование и никаква военна и морска подготовка, но е верен партиен другар и бивш партизански командир. Кукенски отива в щаба на Черноморския флот в Севастопол при началника на щаба Сергей Горшков, бъдещ адмирал на флота и главнокомандващ съветския ВМФ, и му докладва за случващото се. Горшков теглил една дълга псувня, казал му да се връща на кораба и да си изпълнява задълженията. Веднага с разпореждане от командващия на Черноморския флот командирът капитан Кукенски е възстановен на длъжността си, а на офицерите-комунисти от българския екипаж е наредено да си гледат работата. Но по партийни и по други канали за произшествието е докладвано във Варна, в щаба на родния ВМФ. И след около два месеца се получава официална заповед от Министерството на отбраната за уволнението на командира Христо Кукенски от Българската (народна) армия. Годината е 1948-ма и капитан Кукенски търси начини да продължи живота си. Но не са изминали 12 месеца, когато го викат в щаба на ВМФ и ултимативно му нареждат да се върне на военна служба (по законите на военното време) и да организира създаването на катедра „Корабоводене“ в Морското училище.

Паметната плоча в алеята на преподавателите
 във ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“, Варна
ЗАХВАЩА СЕ с писане на лекции, с практически занятия, преподаване и подготовка на нови преподаватели. През 1951 г. му възлагат да организира нова катедра – „Тактика на ВМФ“, която впоследствие обединява и преподаването на видовете морски оръжия. Така решава партията (БКП), така изпълнява Кукенски. Докато в един прекрасен ден през 1956 г. не се получава заповед за третото поредно уволнение на капитан Христо Кукенски от състава на „социалистическия” ВМФ. Но старият морски вълк не се предава – завършва икономика и постъпва на работа в Кораборемонтния завод. Задълго остава под прикритие, за да не бъде тормозен като „царски офицер”. Чак през 1991 г., когато вече бях началник на катедра „Тактика на ВМС и морски оръжия“, аз и колегите решихме да напишем нещо като история на катедрата по повод 40-годишнината от създаването й. Случайно узнах, че създателят на катедрата Христо Кукенски е жив и живее в центъра на Варна. Намерих го, представих му се и го поканих на среща с преподавателите и на тържеството. Нямам думи да опиша неговата изненада и благодарност.

КАПИТАН първи ранг о. з. Христо Кукенски почина на 89 години (на 8 август 1998 г.) и сякаш провидението бе организирало да бъде погребан точно на 10 август, тогавашния Ден на Военноморския флот. Без музика, сиромашки, двайсетина близки и ние, трима морски офицери, изпратихме още една българска легенда… По инициатива на Българската военноморска конфедерация (БВМК) на 28 март 2014 г. в алеята на преподавателите във ВВМУ „Н. Й. Вапцаров” бе отбелязана 105-годишнината от рождението на големия български военен моряк Христо Кукенски. Това бе първото честване на моряка и човека Христо Кукенски, когато бе поставена и паметна плоча в негова чест.

м. май 2020 г., София
Доц. д-р Дора Константинова

 Още от същия автор:

0 коментара:

Публикуване на коментар

Моля, пишете на кирилица и използвайте големи и малки букви! Препинателните знаци също са желателни. Коментарите са разрешени само за потребители с профили в Google от 02.05.2018! Всеки има профил в Гугъл на телефона си - използвайте ги.
(Т21 - Вашият сайт и Вашият форум - мястото, където се чува Вашето мнение!)

 

©2009 Троян 21 - статии | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |