Един остречанин от миналото…

* „Ние сме гости на тази земя, те (Юмрука и Марагидик) са вечните!“, често казваше бате Иван

доц. д-р Дора Константинова

Личности

Авторката доц. д-р Дора Константинова е родена в София през 1942 г. Завършва медицина през 1966 г., специалност алергология, и работи повече от 40 години в Националния център по заразни и паразитни болести, понастоящем е консултант в Медицински център „Медкрос“ в столицата. Преди много години попада в Острец (сега Априлци) и е омагьосана от красоти и хора, и така до днес. В поредния си материал, писан специално за Т21, столичната лекарка ни разказва за Иван Банков - поредния незабравим остречанин.

Т21

ОТНОВО сме в Острец – вече квартал на гр. Априлци, 2020 г. Това е 52-то лято, което прекарвам тук. Този път сме само със съпруга ми. „Детето“ отдавна е пораснало и е поело своя път. Слава на Бог - в България е. Работи. От време на време идва да ни навести . С нетърпение чакаме момента, когато ще остане по-дълго при нас, в Острец. Тя също много обича да идва тук. Обича планината, приятелите, спокойствието, кристалния въздух, студената вода. Тук са  корените ѝ. Може би и за това е толкова привързана към това място. Като пенсионери прекарваме по-дълго време в Острец.

Иван Банков (първият отляво) с курортисти от Севлиево, Острец, лятото на 1943 г.

ТЪЙ КАТО от доста време сме сами на терасата на къщичката, ни връхлитат спомени. Точно срещу нас се червенее покривът на дома на рода Банкови. Преди  години беше покрит с плочи, но вече е „модерен“, с цигли. Спомените ме връщат 50 години назад, в далечната вече 1970 г., когато нашата къщичка още не беше „струпана“, както казват в този край и тогава бяхме на квартира в гостоприемната къща срещу нас. Хазяи ни бяха буля Банковица, иначе баба Велика, дядо Банко – и двамата на преклонна възраст, и младите Йовка и Иван Банкови. По-специално искам да разкажа за Иван Банков или както му викахме със съпруга ми – бате Иван. Той си отиде така, както беше живял – в планината, през зимата,  на връх именния си ден.

БЯХМЕ настанени в една къщичка, обърната към вътрешен двор, където беше и домът на домакините, както и стопанските постройки. Извън оградата имаше геран, от който вадехме студена вода, въпреки че и в чешмите също имаше. Традиционната сушилня за сини сливи, характерна за почти всеки дом, също беше край оградата, макар че след ТКЗС-то, както казваха остречани, рядко  я използвали.  В средата беше цветна градина. Имаше и няколко ябълкови дървета. На запад беше  голямата къща на стопаните и плевнята, а на изток – желязна ограда. Къщичката, в която бяхме настанени, се състоеше от тарпазан (чердак) и една голяма соба, както казваше буля Банковица. Изкачвахме няколко стъпала и тогава влизахме в нея. В собата имаше широк одър, скован  от дядо Банко или от Иван. Помня го като днес, защото не бях виждала креват с толкова яки дървени крака и стабилна дървена рамка. Върху него имаше сламеник, който изненадващо беше много  удобен. Явно беше правен скоро или пълнежът беше сменян, защото ухаеше на прясно сено и билки. Беше застлан с бял чаршаф с дантели, а  меките възглавници – с калъфи, везани от сръчните ръце на Йовка. Всичко лъхаше на домашен уют и гостоприемство. В стаята имаше и голям дървен сандък, в който са си държали брашното, от което буля Банковица е месела хляб за цяла седмица, когато още кооперативната фурна не е съществувала. Сандъкът беше празен, но по стените му още имаше брашнен прах. Описвам всичко толкова подробно, защото на мен,  дошлата от големия град, ми беше интересно, вълнуващо и ново. Мисля си,  че този бит е непознат вече дори и на младежта от Априлци. Гостоприемните домакини ни посрещнаха с пилешка чорба, от истинско свободно пиле. Мъчно ми беше, че е било заклано, за да ни нагости, но пък супата беше превъзходна. Имаше и панирано бяло месо, салата и, разбира се, по чашка ракийка за добре дошли.

НАЙ-ПОСЛЕ стигам до главния герой на моя разказ – Иван Банков. Тогава е бил на 47 години (роден е през 1923 г.), но или защото бях млада, или защото той изглеждаше сериозен човек, поел на плещите си много отговорности, ми се струваше доста по-възрастен. Имаше сини очи, а когато беше в добро настроение и се усмихваше, белите зъби контрастираха с обгорялото му лице. Говореше малко и тихо, но винаги на място. Двете деца в семейството – Банко и Величка, бяха по-големи от дъщеря ми. Не си играеха с нея, но когато ги помолех, полагаха грижи за нея. Татко им никога не повишаваше тон, но като че ли само с поглед им казваше това, което трябва. Бате Иван четеше много. Без книга не съм го виждала. Знам, че е понесъл тежко колективизацията, която в този край се е състояла чак около 1957 г. Най-голяма мъка е изпитал, когато отвели двата му коня. Разказвали са ми, че били най-красивите в целия район. Именно тези коне са снимани да препускат  във филма „Среднощна среща“ към поредния спешен случай на Невена Коканова, която играе млада лекарка.

СЛЕД КОЛЕКТИВИЗАЦИЯТА бате Иван е работел  в Горското. След това е бил  тракторист в ТКЗС-то, косял е ливадите с обикновена коса или с моторна косачка. Гледала съм го с възхищение как коси ръчно – грациозно, плавно, като че ли без никакво усилие, сякаш ръчното косене е най-лесната работа. Откосите падаха един след друг, а той като че ли танцуваше. Красота! През малкото си свободно време се грижеше за плодните си дръвчета в двора или около къщата, както и за мястото, предоставено за лично ползване. Не съм го чула да каже нещо срещу незаконното отнемане на имотите им, но сигурно му е било много мъчно. Нашата къщичка беше построена на място, принадлежало на неговия род. През 60-70-те години на миналия век върху някои от земите на остречани се преотстъпваше право на строеж срещу сумата от 20 ст. на кв. м, като условието беше парцелът да се застрои в срок от две години. Постройката можеше да бъде максимум на етаж и половина и само върху площ от 40 кв. м. Бате Иван помолил на свекъра ми да се кандидатира за парцела срещу къщата му, тъй като заедно със свекърва ми били чести гости у тях и станали приятели. Помня, че е казвал: „Бате Науме, вземете вие парцела, да имам поне близки хора срещу мен !“. Речено-сторено! И ето ни собственици на къщичка, построена с голяма мъка и лишения от родителите на съпруга ми. Вече на преклонна възраст, без автомобил, който за онова време беше лукс, при хроничен дефицит на строителни материали – от цимент и пясък през  оградна  мрежа и бетонни колове за оградата до тухли, цигли, цимент, дограма. И на всичкото отгоре почти без работна ръка. За ограничените парични знаци да не говорим. Бяха пенсионери, без връзки, но успяха! Рапорт даден! Рапорт приет! И обещанието към бате Иван е изпълнено, и къщичка си имаме. За първо лято влязохме през 1971 г.!

Величка, дъщерята на бате Иван (втората отляво на дясно), до нея съм аз, а малкото момченце над мен е синът му Банко, мах. Барболите, Острец, 1970 г.

ДОКАТО бяхме у бате-Иванови никога не се почувствах на чуждо място. Бързо свикнахме с гостоприемните и сладкодумни домакини. Заедно беряхме плодове и събирахме сено. Сядахме привечер на раздумка на по чаша домашен сироп и някакъв сладкиш. Бате Иван рядко сядаше с нас. Вечно имаше работа – да достроява, да поправя, да коси, да пасе понякога овчиците, като и тогава книгата не слизаше от ръцете му. Уж си мълчеше, срещаше се с малко хора, но знаеше всичко каквото става по света, разбира се, това, което достигаше до нас зад „желязната завеса“! По- работлив, позитивен, природно интелигентен човек от неговото поколение в Острец не познавах. В очите му имаше някаква скрита мъка, която таеше – дали за кончетата, за земята , за добитъка… не знам. Когато вече можехме да летуваме в нашата си къщичка, пак се срещахме с Бате Иван. Много неща съм научила от разговорите си с него. На тази възраст той беше много мъдър човек, сякаш е диплел с години преживявания, опит, мъка.

СЛЕД 10 НОЕМВРИ, когато успяха отново да получат земята си и правото на частна собственост,  първата работа на бате Иван беше да разкопае с лизгар (права лопата) твърдата като камък глинеста планинска почва и на върнатото му място, недалеч от дома си,  да засади млади сливови дръвчета. Грижата за тях беше трогателна. Първо  вароса тънките стъбълца. След това, за през зимата, ги уви  с нещо, което да ги предпази от лакомите зайци и сърни. Радваше им се като на малки деца. След това си купи кон – слабичък такъв, гледащ тъжно, с леко проскубана грива и приведена глава. Явно животът му до този момент не е бил никак лек. На следващата година под грижите на бате Иван това дръгливо конче се превърна в красив, буен дорест кон.

НО МНОГО добро не е на добро, както казват хората. Една зима, навръх Иванов ден (мисля, че беше 1995-та) приятели ми се обадиха, че бате Иван е починал. Дойде като гръм от ясно небе. Не след дълго разбрахме какво точно се е случило. Било много снежно. Дърво и камък се пукали от студ. Вместо да си стои в къщи край печката,  бате Иван решил, навръх именния си ден, да отиде в гората, за да отсече едно борче. Дълго го чакала Йовка и като не се прибрал, се обадила на приятели и роднини да го търсят. Посоката, в която тръгнал – знаела. Поели през дълбокия сняг към Балкана и не много далеч от последните къщи на махала Барболите, в гората, го намерили, проснат в снега, още дишащ, но в тежко състояние. Видими травми нямал и хората предположили, че му е призляло. Качили го на трактора, с който едва изгазили дълбокия сняг, увит в одеяло. В Ново село го  прехвърлили  в линейка за Троян. Приятелят, който ми разказа трагедията, е участвал в спасителната акция, но не може да си спомни дали Иван е бил жив когато са стигнали в болницата.

ТАКА ЗАГУБИХМЕ още един истински приятел и много добър, стойностен, трудолюбив човек. Все едно, че още го виждам на ливадата край нас, с книга в ръка, прав (не съм го виждала седнал, когато е с кончето), отправяйки от време на време поглед към Юмрука и Марагидик. „Ние сме гости на тази земя, те са вечните!“ , често казваше. Още един приятел от Острец, когото загубихме и за когото винаги ще си спомняме и тъжим.

29 юли 2020 г., София - Острец

Доц. д-р Дора Константинова

Начало

 Още от същия автор:

• Григор Банев – всеотдаен и скромен пазител на паметта
• Христо Кукенски – един морски вълк от Острец 
• Спомени за Митака (1)

Tweet