Предсмъртното писмо на младши подофицер Цочо Чавдаров

* „Ах, мари мамо майчице и ти татьо бащице, защо сте толкова за мене грижили, когато от мене помощ няма да видите. Доде бях малък на школо ходих. Голям пораснах, войник отидох. От служба си дойдох, пуста Европейска война се отвори…“

Дойранската епопея

На 100-годишнината от Дойранската епопея, Троян, 27 април 2017 г.

НА 15 СЕПТЕМВРИ 2018 Г. в Троян, на голямата поляна над троянската църква „Св. Петка Българска“, ще се състои грандиозната историческа възстановка на Дойранската епопея – една, по оценката на историците, от най-великите победи на българското оръжие. Около 300 души ще пресъздадат жестоките сблъсъци за Дойранските височини през Първата световна война, наричана и Европейската война, в които нашите разбиват в пъти превъзхождащия ги като численост и бойна техника противник (англичани, французи и гърци). Най-тежките сражения са през м. април-май 1917 г. и м. септември 1918 г., добили неслучайно известност като Дойранската епопея. България е сред губещите в тази война, но онова, което се случва на Дойран, ни спасява от унизителни последици.

ПРЕДСТОЯЩАТА възстановка, която е в чест на два сериозни юбилея – 100-годишнината от края на Първата световна война и 150-годишнината от обявяването на Троян за град, се организира и спонсорира от регионалния клон на Национално дружество „Традиция“ – РК „34-ти пехотен Троянски полк“ (Априлци, Троян, Севлиево) с председател Христо Калистерски. А защо троянци и в Троян организират възстановката на Дойранската епопея е повече от ясно – железният 34-ти пехотен Троянски полк в състава на 9-та Плевенска дивизия под командването на ген. Владимир Вазов е на предните позиции, бие се с невероятна смелост и има сериозен принос. А със смъртта на смелите загиват десетки троянски момчета, в чиято чест през 1935 г. на троянския площад е издигнат най-гордият и значим троянски паметник (сега в градинката при Вила „Ванна“).

ЕДИН ОТ ЗАГИНАЛИТЕ на Дойран троянци е 23-годишният младши подофицер Цочо Чавдаров от с. Добродан и по-долу публикуваме неговото предсмъртно писмо до близките, писано в лазарета ден след тежкото раняване. Писмото на войника ни бе предоставено от сродника му Бойко Чавдаров, чийто дядо е брат на мл. под. Чавдаров. Авторът го пише часове преди смъртта си и с ясното съзнанието, че пише собствения си некролог, така е и озаглавил текста – „Скръбна вест“. Няколкото ситно изписани листчета са намерени от санитарите под възглавницата му.

Т21

Скръбна вест, 9 май 1917 г.

Младши подофицер Цочо Чавдаров

Ах, мили ми сестрици, како Цоне и ти Тотке сестричке и вие по малки братчета Иванчо и Петко, без мене оставяте и други братец нямате! Татя и мама хубаво слушайте. Како какичке и ти Тотке, как ще кандисате на мама и на татя да кажете, че аз умирам и загивам млад и зелен в тази пуста Европейска война. Тежко съм ранен и помощ ни ще да имам да мога да оздравея. Ах вие, мили сестрици, с думи раздумвайте татя и мама, че войнишки гроб се не знай де ще е. Войникът като умира на бойното поле, той мре за вяра и слава. Аз виждам, че мойта младост се губи, но нека млад и зелен да умра за вяра и слава, само роб да се не предам.

Ах, вие, мили сестрици, като ми изпращат татю и мама колети с армагани по пощата и по другари и все ме питат кога в отпуска ще си дойда. Всичките мои другари си дохождаха и повториха, а аз не можах да си дойда, че няма на кого отделението си да оставя. Ах вие, мили роднини и по малки братчета, на лик ми да гледате, вашия братец да си запомните кога е войник бил и на бойната линия загинал, от тежко раняване се поминал. Вие, мили сестрици, с думи да раздумвате и разтушвате мама и татя. За мене да не мислят, за мене да не жалят, и за жив да ме не мислят.

Ах, како какичке и ти сестро Тотке, да кажете на мама и татя хубаво да гледат моите братчета, Иванчо и Петко, че те са малки и глупави, на училище да ги пращат на книга да се научат. Че те ще растат, порастат и от тях за помощ ще са надяват. И кога войници отидат, за мене да си спомнят. Че който войник книга знай, неговата  служба е лека, а който войник книга не знай, неговата  служба е тежка. Затова моите братчета Иван и Петко на книга да ги научат, както са и мене учили.

Ах, мари мамо майчице и ти татьо бащице, защо сте толкова за мене грижили, когато от мене помощ няма да видите. Доде бях малък на школо ходих. Голям пораснах, войник отидох. От служба си дойдох, пуста Европейска война се отвори, всичката се войска събира и къде Сърбия прибира. Със сърби се удариха за месец, цяла Сърбия победиха, победиха и заминаха и през чернагорци и албанци преминаха. В Македонските голи балкани настанахме. В Дойранските пусти глухи балкани с англофренските тежки войски са срещнахме, на контра бой са захвана. Ама тези пусти англичани, англичани пусти французи, крачка назад не отстъпват, но нашите войски дълбоки таби изкопаха, 5 метра дълбоко се закопаха. Юнашки бой са захвана година и половина, из окопите се бием, крачка назад се не върнахме. Ах, вие, мили родители майка и баща, братя и сестри. Тез пусти Дойрански таби дълбоки те ми живота изядоха. От топове гранати падат като гръм от небето. Отде се взе пуста бомба та падна при нас, в галерията, силно се трясна и тежко ме нарани, от краката до пояса. Месото ми насече и кръвта ми изтече, сърце за водица затече. Еле отде се взеха моите другари, комшии едноселяни Найден Калчов и Гечо Гечов, раните ми превързаха и към болници ме отпратиха, дано доктори помощ ми дадат. Като ме занесоха в село Чавуш в 6/9-та болница, построени са нови болници, оградени с войнишки гробове.

Доктори рани превързаха и за малко сън заспах и лош си сън сънувах. Че у дома на двора голям огън гореше и мама мойте дрехи с бистра вода переше, татю с кобилица вода носеше и огъня гасеше, пред мене малка мома стоеше и чаша вино държеше, и ми думи говореше: „По-скоро си душата на Бога предай, че неговите дворове са вечни сараи“. Кога се от съня събудих, нито у дома малка мома стоеше, нито мама мойте дрехи переше. Нито у дома огън гореше, ама се усетих, че на мама и на татя голяма скръб явете, а на мене – тежката смърт дарете. Аз реших на тефтерче писмо да напиша, доде е душа у мене, до мойте мили роднини, че съм люто ранен. Аз вече на Бога си душица предавам и гроб си тука оставям. Мама и татьо на моя гроб не ще могат свещица запали, че съм далеко останал. Ами дано барем едно агънце курбан заколи, че неговата душица ще при мойта да дойде, и то ще майка заблей, на мойта люта рана с мехлем ще залей. Агънце ще гледам, че тревица пасе и мойта рана скоро ще зарасне, агънце ще си напоя, от тежката си рана скоро ще се успокоя. Агънце ще гледам как хубаво спи, на мойто сърце като мехлем стои.

Факсимиле от предсмъртното писмо

Ах, мари мамо майчице и ти татко бащице и вие сестрички и братчета, за мене не мислете, за мен не жалете, че аз вече умирам и отивам, за вяра и слава на Бога си душа придавам, само на врага роб не ставам. Тука безброй мои другари загинаха, млади булки с дребни люлки клети вдовици оставиха като сами кукувици и дечица клети сираци като нас горки юнаци. Затова на войника винаги пушката на куршума лежи, пред Бога в мъка да не лежи. Затова на войника винаги на пушката ножът стои, пред Бога в мъката да не стои, затова войникът студ и глад тегли, пред Бога мъка да не дели, затова на войника де ще е гробът се не знай, и да се знай – затова неговата душа при Бога ще отиде. Ах, вие, мили сестрици, майка и бащица, за мене малко плачете, за мене малко жалете, защото войнишкият гроб не майка, не баща, не братя, не сестри с вода ги преливат, те са сами преливат, когато юнаците знамето развиват, из очи си сълзи изливат и на другарите си гробовете преливат, и почнат войнишка песен да си запяват. Хайде, братя, хайде, напред да излезем, срещу врага с пушки и ножове да влезем – за вяра и слава кръвта да си пролеем, нашите братски гробове ги не гори врагът с тежки отрови. Хайде, братя, хайде напред да излезем, кръвта да си пролеем, със сълзи братски гробове ще си прелеем... Знамето се развява срещу врага. Голям се огън открива срещу този пусти голям враг. Нали от Бога клетва е заставена. Юнаци едни към други гледат и на братска помощ се надяват, из очи сълзи си изливат, братски гробове преливат.

Факсимиле от предсмъртното писмо

Сбогом вече, мои мили верни другари. Вечно ми е това свиждане с мойте мили роднини, пред очите ми тъмно тъмнее, сърцето ми ясно за вази копнее.

Следното се е намерило под възглавето на покойния младши подофицер Цочо Пенков Чавдаров, ранен на 8 май. Бог да го прости и мир на праха му.

Мл. под. Цочо Пенков Чавдаров,
34-ти (пехотен Троянски) полк, 2-ра дружина, 7-ма рота,

село Добродан, Троянско

Начало

Още по темата:

• Йордан Василев: На 34-ти Троянски полк дължа живота на баща ми... (2007 г.)
• Велик е нашият войник! (2010 г.)
• Кметът на Дойран гостува в Троян 
• Троянци на Дойран (2012 г.)
• Изложба за 100-годишнината от Балканската война
• Троянци на поклонение в Дойран (2013 г.)
• Троянци на Дойран (2014 г.)
• На 3 март в Музея: Разказ за паметника мъченик (2014 г.)
• Христо Данов: За съжаление е вярно... 
• На Гергьовден в Троян винаги е хубаво (2015 г.)
• За 100-годишнината от Дойранската епопея - мащабно (2017 г.) 
• За убитите край Дойран
• Кметът призова троянци да дарят за честването
• Пътуване в историята 
• 100 години от Дойранската епопея - честване 
• Троян се поклони
• Боевете на Дойран, април 1917 г.
• Боевете на Дойран - май 1917 г. 
• В Тетевен почетоха героя от Дойран ген. Владимир Вазов (2017 г.) 
• Ген. Владимир Вазов – гордост на българската нация
• Дойранската епопея "на живо" в Троян (2018 г.)
• Паметникът на ген. Вазов е готов

Tweet