Свещникът реликва на Кольо Фичето

* Беше невероятно, че с помощта на приятели съм успял да открия още една от малкото запазени вещи, за които се знае, че са принадлежали на първомайстора

Константин Фичев

За влюбените в историята

Авторът Константин Фичев младши е наш съгражданин, внук на бившия троянски кмет (мандат 1991-1995 г.) и почетен гражданин на Троян Константин Фичев. Потомък е на възрожденския първомайстор Никола Фичев (Кольо Фичето), а негов прадядо е ген. Иван Константинов Фичев (200 години вече мъжете в семейството носят само имената Иван и Константин), който е обявен за народен враг след 9 септември 1944 г. и е убит без съд и присъда от т. нар. „народна власт”, 45 години по-късно е реабилитиран. 

ТОВА Е РАЗКАЗ за тези, които са влюбени в историята. За тези, които са  мечтали като деца да тръгнат по следите на забравени исторически реликви. За любителите на сумрачни тайнствени храмове и чувството, което изпитваш, след като си стигнал до дълго търсен отговор или както в случая – до един свещник реликва.

Константин Фичев със свещника, дарен от Кольо Фичето

Описанието на свещника в книгата

ОТ МАЛЪК ОБИЧАМ да се ровя в загадките на миналото. Тази ми страст е подклаждана и от средата, в която съм пораснал. Семейството ми е с дълга история и винаги около мен е имало стари вещи, принадлежали на предците ми. Предавани от поколение на поколение някои от тях стигнаха и до мен през годините. Всичките ми приятели знаят за страстта ми към историята, а някои от тях работят в музеи и са професионалисти. Една от музейните ми приятелки е Десислава Вутова, която работи в Музея на народните художествени занаяти и приложни изкуства в Троян. Често се чувам с нея по телефона и имаме негласно споразумение да споделяме информация, когато попадне на нещо, което би представлява интерес за нас.

ЕДИН ДЕН Деси попаднала на една книга на име „Ковано желязо - художествени творби на българските ковачи преди Освобождението” (София, 1957 г.).  Докато я преглеждала по повод работата си в музея, забелязала на една от страниците нещо, което със сигурност би ме развълнувало. Веднага ми изпрати снимка на страницата от книгата.  Разбира се, специалистката се оказа права, защото там видях един необикновен железен свещник от ковано желязо. Пишеше, че този свещник бил подарен от Никола Фичев на черквата „Св. Атанас” във Велико Търново, в скоби бе добавено името „Св. Св. Кирил и Методий”. Най-важното в случая беше, че според малката рисунка в книгата свещникът е бил надписан от Колю Фичето заедно с годината на даряване. Често съм чел за именития си праотец, но този път беше различно. Тук съвсем случайно в стара книга бях попаднал на информация за вещ, която за кратко е принадлежала на майстора, а освен това е и подписана с неговото име. На всичкото отгоре, ако намерех черквата и тя е все още е действаща, бих могъл да се докосна до вещ, до която се е докосвал и той. Веднага прецених, че това ще е едно от най-вълнуващите неща за мен през годината. И започнах да мисля кога ще е най-добре да посетя Търново, за да тръгна по следите на свещникът-реликва. Беше началото на лятото и удобно време при всяко положение щеше да има, освен това бях получил много любезна покана от стопаните на Хан „Хаджи Николи” за гостуване в старопрестолния град.

МНОГО СКОРО след като получих ценната информация вече бях на път към Велико Търново. Бях изключително добре посрещнат от стопаните на Хан „Хаджи Николи” - Силвия Йорданова и Любомир Марков, за което ще напиша отделен материал. На следващата сутрин докато пихме топли напитки в двора на хана, постлан със стари плочи, попитах дали знаят за съществуването на черква с името „Св. Атанас”. Отговорът им бе меко казано неудовлетворяващ, а именно - че няма такава черква. Добре че веднага се сетих да кажа и името, затворено в скобите - „Св. св. Кирил и Методий”. Тогава отговорът бе друг, казаха ми, че се знае къде е черквата и че се намира на една височина над стария град.

Някогашната черква "Св. Атанас" във Велико Търново сега носи името "Св. св. Кирил и Методий"

НЕ МИ ТРЯБВАХА и двадесет минути, за да тръгна към заветната цел. Стъпвах по калдъръмени криви улици, изкачвах стръмнини и се спусках покрай стари натежали чардаци, надвесили се отгоре ми. Два пъти се наложи да питам хората, които срещах, по кой път да поема, понеже имаше странни несиметрични кръстовища. Минах покрай един доста голям паметник на Пенчо Рачев Славейков в цял ръст. Оказа се, че е роден в къщата, която беше точно срещу паметника. Това ми подсказа, че вече съм съвсем близо. Продължих нагоре и след малко видях, че вече съм на билото на стръмнината. Горе имаше по-широко място, нещо като площадче, от което пак тръгваха няколко улици, разположени на равното. В този момент съзрях високата камбанария на черквата, тя беше в единия край но двора точно над улицата. Тръгнах към нея, но сякаш черквата не искаше да ме допусне толкова лесно до себе си. Портата под камбанарията бе затворена с катинар. Огледах се безпомощно и си помислих, че съм уцелил точно времето, в което няма никой и черквата е затворена. Тогава една жена изненадващо заговори зад гърба ми. Явно съзнанието ми беше прекалено заето в момента и не я бях забелязал. Тя ми каза да заобиколя цялата черква и там ще намеря основния вход. Отдъхнах си и й благодарих. На посоченото място видях широка каменна стълба, минаваща под арка, на която бе изписано името на храма, а стълбата водеше към скоро окосен и добре поддържан двор. В дъното се извисяваше камбанарията, отляво беше същинската сграда на храма. Фронталната фасада се открояваше с така известната от възрожденската архитектура и въведена от Никола Фичев „кобилица”. За да се влезе в преддверието, трябваше да се изкачи още една по-малка каменна стълба.

ТОЧНО ПРЕД ХРАМА жена на средна възраст почистваше входа и поливаше цветя, които красяха входа. Попита ме дали искам да вляза в храма, а аз побързах да започна да изкачвам стъпалата. В този момент започнах да усещам, че ми става горещо и че ризата ми се мокри. Пристъпих прага и в сумрака пред мен се открои предмет във формата на кръст. И една мълниеносна мисъл мина през съзнанието ми. Сенките от вътрешността вече започваха да придобиват своите очертания. Очите ми привикваха към полумрачното помещение. Застанах пред масата, на която бяха подредени свещите и протегнах ръка с банкнота да закупя две свещи. В този момент видях, че ръката ми потрепваше. Съмнението, породено от неясните контури на кръста, който видях на влизане, не беше ме изоставило. Всъщност мислех само за това. Подавайки банкнотата и още преди жената да ме заговори, й казах, че съм потомък на строителя на храма. Казах също, че съм дошъл да потърся нещо много важно за мен и което съм сигурен, че съм видял на влизане. Тя ме попита какво по-точно търся, а аз й отговорих, че обектът (свещникът) се намира зад гърба ми и е подарен от Колю Фичето на храма след построяването му. Помолих я да го донесе. Жената от храма, чието име във всичкото вълнение не запомних, събра дланите пред лицето си, нетърпеливо заобиколи масата и почти тичешком донесе свещник във формата на кръст, от ковано желязо и висок около 120 см. Веднага разбрах, че именно този свещник бе нарисуван в книгата, която Десислава Вутова от музея в Троян ми бе изпратила.

СЕГА ОСТАВАШЕ най-важната част - да погледна на светлина дали наистина върху свещника присъстват онези букви, които обозначават името на прапрадядо ми, а в другия край е годината на дарението. Хванах свещника точно там, където най-вероятно го бе държал и Никола Фичев и пристъпих към един от прозорците. На тънката струя светлина успях да различа заветните букви, оставени от първомайстора, да се знае кой е дарил свещника. Изпитах облекчение. Беше невероятно, че с помощта на приятели съм успял да открия още една от малкото запазени вещи, за които се знае, че са принадлежали на Никола Фичев. Когато казах, че съм намерил това, което търся, жената от храма пожела сама да се убеди. Видях радостни сълзи в очите й.

ЧЕСТНО КАЗАНО, когато Десислава Вутова ми изпрати снимка от старата книга, не вярвах, че тази реликва се е запазила до наши дни. Предполагах, че е възможно храмът да не съществува вече и черковната утвар да е преместена другаде или да е притежание на музея в Търново. Не хранех големи надежди да го видя или докосна, но ето, че когато човек силно вярва и следва целите си, всичко е възможно.

Константин Фичев

Начало

Още от същия автор:

• Мостът на Кольо Фичето при Бяла 
• Черквата "Св. св. Константин и Елена"
• Когато България и офицерската чест стояха над всичко 

Tweet