Синджирът си иде, а козата я няма (5)

* „Почти половината от населението на нашия край са чешити. Останалите са жени. Милена, пенсионирана детска учителка, прави изключение“

Троянски спомени

Любомир Досев

Продължаваме с публикациите на подбрани извадки от „Синджирът си иде, а козата я няма (или кога, как и защо?)“, биографични бележки на съгражданина ни Любомир Досев. „Бележки“, разбира се, не е съвсем точно и може би по-правилното би било „мемоари“. Но това не е толкова важно, важното е, че става дума за един много жив, живописен, сладкодумен, информиран, с тънък усет за детайла (единичното) и едновременно за цялото, откровен и на места безпощаден (сигурно ще има обидени), уж „несериозен“ текст, преливащ от любов към троянското.

„Това е част от моя живот, писах го, след като Сovid 19 ни затвори вкъщи и след преживяна тежка контузия. Тогава реших да си разкажа житието битието“, сподели ни г-н Досев. Авторът печата още като ученик в тогавашния единствен троянски вестник „Троянски глас“, завършва троянското Механо, основател на фирма „Вектор“ ООД и дълги години неин управител, в момента е технолог във фирма „Кам“ ООД, многократен републикански шампион по радиозасичане и треньор на националния отбор, подготвил 6-ма световни шампиони. „Троянец до мозъка на костите“, както сам споделя.

Т21 

 

ДА СИ ВИДЯЛ КЛЬОЩАВА ЖЕНА С ЧУВСТВО ЗА ХУМОР?

ПОЧТИ половината от населението на нашия край са чешити. Останалите са жени. Милена, пенсионирана детска учителка, прави изключение. Сега още е засмяна, подхвърля лафове и е готова винаги за някой майтап. Това много отива на леко закръгленото й телосложение.

– Любо, да си видял кльощава жена с чувство за хумор? -  казва тя и се смее.
– Милено, я пак ми разкажи как си опявала баба си приживе? -  подкачих я аз. И тя започна.

БАБО, БАБО, НА КОГО НИ ОСТАВИ…

– ОПЕЛО се прави когато някой е умрял. Тя си беше жива и здрава тогава. Бях в шести-седми клас. Върнах се от училище и заварих баба в лятната кухня, легнала на кревата със скръстени на гърдите си ръце. Тъжна, загледана в тавана. Бабо, да не си болна, какво ти е, попитах я, а тя ми вика „Нищо ми няма, но като умра, няма кой да ме оплаче, дъще. Нито майка ти знае и може, нито ти. А неоплакан човек, още повече християнин, за никъде не е. Чортовете го отнасят в лошите небеса, дъще“. Бабо, не си станала за мрене, но я вземи ме научи как се оплаква умрял човек, рекох. Бива, дъще, бива, съгласи се баба. Метнахме бял чаршаф на леглото, изпънахме го, баба легнала отгоре му и пак си скръсти ръцете на гърдите. Миленче, вика, в чекмеджето отгоре има гробарски свещи. Вземи една и ми я сложи между пръстите. Така. Откъсни от чемшира клонче и го тури в скута ми. Сега бавно, провлачено вземи да нареждаш: „Бабо, бабо, на кого ни остави тъй млади... И каквото ти дойде на акъла, ама да е много тъжно и свързано с мен“. Накрая проточваш нагоре с хлипане и охкане: „Да беше поживяла още да ни се радваш, а тя, оная черната, те отнесе, о, бабо, бабо...! И пак издигаш нагоре глас с хълцане и хлипане“. Ревнах аз и взех да го докарвам почти на умряло. Тъй, тъй, добре се справяш, чедо, даваше ми кураж баба. Смехът й напираше отвътре, но жумеше силно, за да не ме разсейва и живата картинка да стане истинска. Както се бяхме вдълбочили в моето обучение, отвън нещо тежко да падна, строполи се. Чу се и остър женски писък. Скочих аз веднага. И какво да видя – моята майка се гътнала възнак на плочника, захлупила лицето си с ръце, плаче и нарежда: „О, мамо, мамо...“. А край нея две пазарски чанти с продукти. Разбрах аз каква я свършихме с баба, но докато свестявах мама, в двора нахълта комшийката Цена, награбила наръч китки, и още от портата изви глас: „О, Пено, Пено…!“. Пък моята баба като ги насмете и двете, а те се пулят срещу нея: „Аз уча детето, а вие сте се разциврили! Нищо ми няма!“. 

– НО ЗА ЕДНАТА хубост щяхме да отървем мама – продължи Милена. – Цяла неделя ни беше сърдита, но й мина.

СПРЯХА НА ПЕДЯ ОТ ДЯСНАТА МИ ЦИЦА

ТАЗИ пуста Милена се е возила и на влакостоп:

– Поканиха ни на сбор в Ломец. На сбор, като на сбор - влизаш, викаш „Честит сбор!” и сядаш. Бяхме цяла тумба и по икиндия, след обилно ядене и черпене, ни стана съвестно и решихме да си ходим. Домакините настояваха да останем, но ние - не, та не! С песни потеглихме и до прелеза почти оветрихме. Тогава откъм Ловеч се чу свирката на локомотива. Пичове, рекох аз, хайде да си направим влакостоп. Щръкнах по средата на релсите, а всичките други се стройнаха зад мен, като викаха и ръкомахаха. В този участък влакът се движи бавно заради завоя и идващата спирка. Машинистът като ни видя, наду свирката и удари спирачките. Пък аз се разгърдих и циците ми скокнаха навън. Не ги гледай сега, навремето какви бяха, ехей…! Оня свири, спирачки стържат, аз не мърдам. Огнярът от другата страна крещи, опулил ей такива очи. Спряха на педя от дясната ми цица срещу левия фар на трена. Момчета, на абордаж, извиках и наскачахме като скакалци в локомотива. На машинистите им пяхме юнашки песни, черпихме ги с вино и мятахме в пещта лопати с кюмюр. Аз увиснах на свирката и до Троян й свърших парата. Ураа!

ВЪЗСЕДНАЛА МАГАРЕ И ПРЕМЕНЕНА КАТО ЦИГАНКА

ЧЕТИРИДЕСЕТ дни преди Великден се пада Сирни заговезни. За Троян винаги е бил голям празник. Момчетата гърмяхме с карбид много преди това, а на самия ден се палят огньове, въртят се уруглювици и се гонят злите духове. Край огъня вечерта се събира цялата махала и когато той вземе да гасне, започва прескачането му - за здраве. Мъжете вадят шише с ракия и то започва да обикаля от уста на уста. Като прецъцри и спре, бързо се носи друго. Тогава се прави и яловата сватба. Мъж се облича като булка, а зад него тропа каруца, натоварена със сватбари, които викат, вирят шишета и бъклици. Най-отпред се движи духовата музика. На всяко кръстовище спират и ако имат пушки, гърмят на поразия. Подире им цяла сюрия дечурлига тичат и скачат. Ихуу… Търси се жених. В процесията не се допускат трезви люде отнюд. В тоя ден хората, от малки до големи, се маскират - жив карнавал. Всеки се облича с различни от обичайните дрехи – я като хайдутин, я като разбойник, мъж се пременява като жена или обратното. Човек ходи по пътя и като срещне някого, му вика „Бау!“. За тогава от есента се вардят няколко свински тикви и от тях се правят фенери.

В ПО-КЪСНИ години този езически обичай започнаха да го обличат в по-културна форма. Читалището го взе под контрол това мероприятие и организира колективно напиване в ресторант „България” (познат и като КООП). Вместо всяка махала и квартал да вдигат врява до зори и милицията да будува цяла нощ, културните дейци го нарекоха колективна самодейност само срещу куверт от 5, 10 или 20 лв.- спрямо цените по онова време. Една мешана скара, голяма ракия и бутилка вино вървяха около 5 лв. в началото. Но народът трябваше да се маскира, за да влезе. Някой се бяха маскирали още от пладне, защото Заговезни винаги се пада в неделя. Строго се забранявало пикаенето и повръщането в шадравана, макар по туй време на годината да е празен.

ТА НАША Милена на този празник нахълтала в КООП, възседнала магаре и пременена като циганка вретенарка. Прилъгала тя комшията да й услужи с магарето си, нагиздила дългоухото, а тя се начервила и захапала цигаре. И се втурнала по троянските улици. Верни апапи й отворили двукрилата врата на ресторанта, още щом чули Марко да чатка с копита по мегдана. Тя влетяла в кръчмата, викала „Ихуу…” и въртяла ръченик над забрадката си. Но добичето се втрещило от толкова народ, лампи, пушеци и алкохолни пари. Замятало тикмета наляво-надясно и надало рев. Обърнало няколко маси и Милена се намерила на пода, захлупена с покривки и накичена с кюфтета и кебапчета. Ихуу!

(следва)

2020 г., Троян

Любомир Досев

Начало

Още по темата:

• Синджирът си иде, а козата я няма (1)
• Синджирът си иде, а козата я няма (2)
• Синджирът си иде, а козата я няма (3)
• Синджирът си иде, а козата я няма (4)
  

Tweet