Априлското въстание – причини и изводи за съвремието

* Иван Хаджийски: „Недоволство има във всяко общество, над което стои власт, била тя своя или чужда... Но не всяко недоволство дава въстание“ * Преповторят ли се ония условия, а наченки на това има, то резултатът няма да закъснее!

Уроците на историята 20 април 1876 г.

Мариян Данчев

Авторът Мариян Данчев е троянец, корените му са от манастирското с. Орешак. Непоправим родолюбец и непоправим оптимист, твърдо вярващ в жилавия български ген. Спомоществовател на редица добри троянски каузи. Организатор на актуалната гражданската дискусия „Предизвиквам промяната“.

ДА СИ ПРИЗНАЯ честно, твърде късно се запознах с творчеството на изключителния народопсихолог и наш съгражданин Иван Хаджийски. Мъдростта „По-добре късно, отколкото никога“ в случая се оказа вярна, още повече защото за да оцени човек истински едно нещо, му е нужна известна зрялост. Разбира се, не с всичко писано от него мога да се съглася, в определени елементи от творчеството му прозира общоналагащото се по онова време мислене, базирано на крайния исторически материализъм. Но без никакво съмнение геният на Хаджийски е изключителен! Особено ме впечатли студията му „Психология на Априлското въстание“, в която големият троянец се стреми и изяснява истинските причини за избухването на въстанието. Не е възможно в статията си да приповторя всичко, добре е всеки зрял българин да я прочете.

В „ПСИХОЛОГИЯ на Априлското въстание“ освен уточняването на важни исторически истини, някои от които сме изучавали в училище по история, но не точно така, от написаното могат да се извадят полезни изводи, които хич не са без значение за нашето съвремие и бъдеще. Акцентът на Хаджийски е насочен именно към причините за въстанието, защото както той пише: „Недоволство има във всяко общество, над което стои власт, била тя своя или чужда... Но не всяко недоволство дава въстание... И само при известни особени условия недоволството стига  точка на кипенето, на отчаянието, когато счупването на установения ред чрез въстание се явява едничка възможност на народа, който не може вече по старому“; и още: „Априлското въстание не е първото ни въстание против турското иго. Единствено то обаче бе подготвено и изнесено от една масова, всебългарска вътрешна въстаническа организация. И на второ място, единствено то не бе подбутнато отвън, не бе подобно повечето минали въстанически опити военно-тилова маневра, а бе дело чисто народно, дело на въстаническата самодейност на народа ни“. 

Иван Хаджийски, 1943 г.  „Хвърковатата чета на Бенковски“, 1909 г., худ. Петър Морозов

ТИЯ ХАРАКТЕРНИ качества на Априлското въстание, прибавени към факта, че „във въстаническите дружини на Бенковски, на Бачо Киро, на Цанко Дюстабанов влизаха не хъшове, нехранимайковци, хора без занаят, без дом, челяд и бит, а селяни и занаятчии – хора собственици, хора стопани, привързани с тяло и душа към последната клечка от своя имот“, повдигат особено настойчиво въпроса за „онези нови условия, които създадоха качествено новия момент в старото недоволство от турските подтисничества“. „Обикновените обяснения за причините на Априлското въстание: Завладяването ни от турците, установило петвековно „тъмно“ робство, непосилни данъци, ангарии, произвол на турската администрация, произвол на отделни турски чапкъни, не обясняват защо не се създаде въстаническото движение преди издаване на Хатишерифа и Хатихумаюна, дори преди реформите на Митхад паша, а едва след тях?“, казва Хаджийски. Търсейки отговорите на тези въпроси той обикаля с колелото си всички въстанически места и средища на революционната дейност, разпитва живи съвременници на революционната дейност отпреди Освобождението.

И СТИГА до следните убеждения за непосредствените причини за въстанието: „Не е вярно, дори смешно е да се твърди, че въстанието било предизвикано само от непоносими данъци, произвол на турската администрация, безчинства на частни лица турци, обезчестяване на жени, дишхакъ и други насилия. Данъците преди въстанието в местата, които лично съм посетил, решително не са били непоносими, особено като се сравняват с днешните (става въпрос за времето на Иван Хаджийски – бел. моя). Никъде не чух оплакване от непосилни данъци. Вярно е, че на места събирачите на данъци, в мнозинството си българи, са вършили известни злоупотреби, но такива злоупотреби били възможни в по-затънтените краища и почти били изключени в местата, където избухна въстанието, защото там винаги българщината е била будна и не е позволявала такива безобразия поне малко преди въстанието“.

СЛЕД ПОДРОБЕН анализ на всяка една от възможните причини за въстанието Иван Хаджийски стига до ясното и категорично становище за основната причина, натежала най-много „неспособността  на разлагащата се турска феодална държава да осигури имота и живота на своите поданици, особено на българите“. „Тази негодност – пише Хаджийски, – се разкри най-вече, когато след Кримската война през 1856 г. в България бяха преселени към 200 хиляди черкези, които подложиха на грабеж селяни, търговци и занаятчии. По тази линия в революционното движение влязоха заможни еснафи, имотни селяни и малкото чорбаджии в Габрово и Тетевен“. Авторът очертава променената ситуация след черкезкото преселване, което става по взаимно споразумение между двете империи – Руската и Османската, след края на Кримската война и най-масово в периода 1863-1864 г. и в следствие на продължителна война геноцид от страна на Русия спрямо черкезкия народ. Черкезите като мюсюлмани са подложени на унищожение и преследване от страна на православна Русия, безмилостно са убивани и гонени от родните им територии. Които от тях остават живи, са преселени през Черно море по нечовешки начин и принудително заселени по българските земи. Идвайки тук, по волята на османската власт, за да засилят турския елемент в стратегически места, съвсем разбираемо започват безчинства и отмъщение спрямо местното християнско население.

„ПРИ ПРИСТИГАНЕТО на черкезите българското население било заставено ангария да им изкорени гора за ниви и да им направи къщи. Обаче тези диви номади не били свикнали да превиват гръбнак над ралото. Те счели за по-лесно и удобно препитанието чрез грабеж. Започнала ерата на черкезките обири. Пропищяло дете в майка!“ За кратко време черкезите станали „бич за земеделците и ужас за търговските кервани“; „Откакто дошли, селянинът вече не знаел кое е негово, кое черкезко… Вкусът на черкезите към предмета на кражбата им не познавал никаква взискателност. Принципът бил „каквото падне“: закачена дреха на някое дърво, козинява торба, добитък, черга и всичко останало, което отговаряло на едно единствено условие – да може да се носи на кон или да тича след него. Особено любим предмет били белите български навуща, каквито черкезките дами не знаели да тъкат. Българин, обут с бели навуща, виждал ли, че срещу него препускал черкезин, още от далеч почвал да ги сваля, иначе черкезинът му теглел куршума и го събувал“.

ПОДОБНИ животоописания за живота на българите през турско аз лично съм слушал немалко в моето детство. Те са оформили и представата ми за ония тъмни времена на петвековно тежко робство. Вземайки предвид обаче писаното в студията на Хаджийски, а и редица писания, които в днешния информационен век вече не могат да бъдат избирателно прикривани, стигам до извода, че представите ми за „ония времена“ се нуждаят от малки, но съществени корекции.  Корекция се налага за понятието робство, ако приемем, че роб е човек без никакви права и собственост, освен правото му да работи безвъзмездно на своя господар, получавайки само това, което му е нужно и колкото да не умре от глад и от студ, то ясно е, че нашите прадеди българи не са били роби. Достатъчно е само да споменем султанския указ за автономността на занаятчиите по българските земи още от 1773 г. И че не е роб онзи, който като произведе нещо, го продава на своя „робовладелец“. Знаем също и за учудването на руските войници, дошли да ни освобождават, когато виждат благосъстоянията на българските села, църкви, училища, домове и т. н.; след като  самите те, руските войници, са били безимотни крепостни селяни. Тук е важно да уточним, че картините за безчинствата по турско в основни линии се отнасят за един кратък период, за времето на „черкезкото гостуване“, като съвсем умишлено ни е вменявано, че това е било за близо 5-те века на турско подтисничество.

СЪВСЕМ ясно трябва да си направим и важният извод, че българите не са били чак толкова безропотно търпеливи, колкото ни убеждават някои. Митът за „волското търпение на българина“ се вижда несъстоятелен, вземайки предвид някои обективни исторически сведения. „Турската феодална експлоатация (данъци и повинности) в никой случай не е превишавала тази във Второто ни българско царство. Нещо повече – привилегированите раи получиха положение по-благоприятно от това, което имаха при българската власт. Вън от това турското завоевание освободи българското население от българска феодална кристализация, военна повинност, непрекъснати вътрешни размирици, както и от военните ангарии: хранене на войски, превоз, строеж на крепости и прочее“, уточнява Иван Хаджийски. И продължава: „До черкезите – казваха ми всички – никой не е помислял за въстание. Но откакто дойдоха те, не можеше вече да се живее, не можеше да се търпи. Животът стана непоносим“.

БЕЗ ДА СЪМ историк и без да съм изследвал кой знае колко различни исторически източници, за мен е достатъчно да прочета животоописанието за състоянието по нашите земи из пътеписа на Феликс Каниц „Дунавска България и Балканът“ (1868 г.). За да призная, че дори днешното ни цивилизовано положение век и половина по-късно не говори в своя полза спрямо тогавашното: „Колкото наближавахме манастира (Троянския) – пише унгарският пътешественик, – толкова долината на реката ставаше по-широка. Пред нас все повече се разкриваше благосъстоянието и правилното управление на имотите на манастира. Срещнахме хубави стада по сочните пасбища, просторни ниви със зърнени храни и царевица , а между тях-овощни градини и лозя, както и чудни горички орехови дръвчета“. Този малък цитат показва материалното благосъстояние, а следващият го допълва с описание манастирското училище: „През есента и зимата, въпреки снега и студа, броят на учениците достига 100 и повече (сами си направете сравнение колко са днес учениците в училището в манастирското с. Орешак – бел. моя ). И това става, въпреки че няма принудително обучение и че няма външни фактори, които да контролират посещението в училището. Малките балканджийчета, носейки обеда си в торбички, се обучават освен на черковнославянски език и на музика и пеене, смятане , малко география и история. Сравнението с някои западноевропейски планински области съвсем не говори във вреда на далечните Балкани“. Та дори и само тези малки описания на тогавашния живот показват, че за робство в истинския смисъл и дума не може да става. Та ако това са резултатите на тогавашното  робство, то сериозно би трябвало да се замислим – днешното какво е?

И ТАКА, да не се разпростирам много, че статията пак стана много дълга, дължината на писаното днес е обратно пропорционална на броя на читателите, а изводите са много важни:

• ПЪРВО. Пак казвам, българите както и преди, така и през турско не са били никога безправни роби! Нито са били волски търпеливи! Щом бива заплашен животът им, животът на техните близки, сигурността на имота им те се организират и въстават. Само 10-12 години изминават от черкезкото преселение в България до Априлското въстание, като революционните борби почват още от преди това. Добре е това да се знае, та да не си правят някои криви сметки, защото българите и днес няма да бъдат безкрайно търпеливи! Преповторят ли се ония условия, а наченки на това има, то резултатът няма да закъснее!

• ВТОРО, политиката на имперските сили оттогава и до днес не се е променила много, за имигрантската политика става дума.

• ТРЕТО, както виждаме исторически, различните етноси по нашите земи могат спокойно да си съжителстват заедно. Но стигне ли се обаче до разнопоставеност, до неспособност на властите да осигурят равни права и задължения на своите граждани, независимо от етноса, до това един етнос да не спазва законите за сметка на друг, то нещата не отиват на добре!

ПОЗВОЛИХ си да използвам тези няколко цитата от творбата на Иван Хаджийски, но препоръчвам на интересуващите се  за по-голяма яснота да я прочетат цялата. Може да прочетете също така историята по преселението на черкезите, както и книгата „Дядо Иван мит или действителност“ на Асен Димов. В нея е описано как положението на българите през турско се влошава най-вече след започването на руско-турските войни. Ще разберете колко пъти руските войски са минавали Дунава без да ни освободят. Колко стотици хиляди български семейства са преселени в Молдова, Украйна, Бесарабия и колко хиляди черкези и татари са ни изпратили братушките в замяна. Неща, които трябва да се знаят, те не са се случили чак толкова отдавна!

Мариян Данчев

Начало

Още от същия автор:

• В Орешак си спомниха за един "съвременен възрожденец"
• Приказка за спасение на българския народ
• Как да поправим колата? (1)
• Как да поправим колата? (2) 
• О, неразумний юроде! 
• Тя е вярата на Балканджи Йово 
• Истинският противник на човека 
• За духовните ценности на българския народ
• С това си поведение те създават сериозна опасност
• Общество и цигания (I)
• Общество и цигания (II)
• „Шахта убиец на картери“ дебне при новото кръстовище

Tweet