Първа разходка до Маришница отпреди 40 години

* „За мен останаха само спомените и една топлина, когато се връщам мислено в този летен ден преди 40 години. Пожелавам всекиму да има такива приказни спомени“ * „Острец не е камина да се стоплиш и да заминеш,/ Острец е божи храм, влезеш ли в него, оставаш вечно там“

 

д-р Дора Константинова

Читателите ни пишат

Лятно по Нова година

Авторката доц. д-р Дора Константинова е родена в София през 1942 г. Завършва медицина през 1966 г., специалност алергология, и работи повече от 40 години в Националния център по заразни и паразитни болести, понастоящем е консултант в Медицински център „Медкрос“ в столицата. Преди много години попада в Острец (сега Априлци) и е омагьосана от красоти и хора, и така до днес. В поредния си материал, писан специално за Т21, столичната лекарка ни разказва за още едни свой красив остречански миг отпреди 40 години и за неизтляващата и ненамаляваща си любов към нашия край.

Този топъл летен текст излезе преди месеци в печатното ни издание, сега, преди Нова година, го публикуваме и в сайта на вестника – с очакването да внесе допълнителна празничност, а и самочувствие (от това, че живеем сред величествената красота, за която пише и пред която застава като в храм авторката столичанка). Т21

ВЕЧЕ сме м. юли 2021 г. Пак съм в Априлци! За кой ли път с нетърпение очаквах да зърна Балкана и единствения по красота връх Марагидик, потъналите в цветя къщи и градини на любимия Острец и не на последно място да се срещна с моите приятели от половин век – остречани и новоселци.

ВИНАГИ ми е хубаво в Острец (сега квартал на Априлци) – и когато грее жарко слънце и не можеш да подадеш нос от горещина, и когато небето е сиво и чакаш всеки момент да завали, и когато духне  вятър, който след като раздвижи леко листата на розовия храст пред оградата на тераската на острешката ни колиба, обикновено е предвестник на дъжд. След този полъх вятърът изведнъж се усилва, може да се превърне в буря, небето потъмнява и внезапно започва да се святка и гърми, след това следва порой – желан за напуканата от жегата земя. Тук винаги е хубаво, свежо, чисто, истинско. За тази идилия копнея цяла година, а приятелите от Острец ме питат – „Кога ще си дойдете?“. И ние бързаме да се приберем в рая.

НЕНАПРАЗНО д-р Иван Пачников е писал: 

„Село Острец притежава дивна способност да привлича хората със своята чудна природа, с добрите си и гостоприемни стопани, с красивите си моми, с ракийката и сланинката.
     Острец не е колиба да преспиш и да продължиш,
     Острец не е камина да се стоплиш и да заминеш,
     Острец е божи храм, влезеш ли в него, оставаш вечно там“
След това лирично отклонение на един кореняк новоселец за Острец се връщам отново към моята история отпреди 40 години.

Сватба в Маришница, 1960 г.

МОМЧЕТАТА на наши приятели от Острец, на около 15-ина години тогава, ни предложиха да ни заведат на гости при баба си в една от махалите на Острец – Маришница, сгушена в лоното на Балкана, отвъд  Събевци и Ковачите. След като превалихме няколко баира, от които се откриваха неповторими гледки към цялата верига на Средна Стара планина – от Амбарица до Триглав, се спуснахме в ниското, където се виеше река Маришченска. Там след няколко минути се намерихме в къщата на баба им Пена (майка на майка им). Дядо Христо беше на работа, но на дървената стълба към тарпазана (нещо като вестибюл в отколешната балканска къща – бел. ред.) седеше приведена, възрастна, облечена изцяло в черно, с черна забрадка, въпреки лятната жега, жена – прабаба им, баба Кера. Никога няма да забравя тази жена – като че ли се върнах към „Под игото“ на Иван Вазов. Седнала, подпряна на тояжка, замислена, дребничка, суха и сякаш беше поела върху крехките си рамене цялата тежест на житието – неуморен труд от тъмно до тъмно, грижа за мъж, деца, внуци, правнуци, че и за семейството на брат си. Отделно  кърската работа, отделно грижи за добитък, за облеклото на голямата фамилия. Оставало й е време да си направи сама свещичките, да отиде в църква, да се помоли за всички. Истинска светица! Такива жени днес и със свещ да ги търсиш, просто няма. И една такава добричка, мълчалива, имаш чувството, че и на мравката път струва. Като ни видя, леко се смути, опита да се изправи – то мъж (съпругът ми) влиза в двора! Посрещна ни леля Пена, за която бях слушала много от нашите приятели. Разходи ни из двора, показа кое къде е. Струваше ми се, че чувства леко смущение – зер не се бяха обадили, че „остречани в повече“ идват на гости. Като видя и внуците си, видимо се успокои, засмя се, овалното й лице грейна, ние се представихме и ги поздравихме с „Добре заварили“.

КЪЩАТА бе стара, със здрави каменни основи и около метър зид, след това – плет, замазан с глина и слама, покривът се държеше на яки, вековни греди и беше покрит с плочи. Такива покриви вече са рядкост – няма ги ония майстори. Край къщата, в ниското, шумеше рекичка, която като вали на Балкана или се топят снеговете, ставала буйна и понякога, макар и рядко, заливала част от двора. През пътя, срещу къщата се издигаше баир, отгоре поляна, където, по-късно разбрах, било гумното – място, където се вършеело зърното. Тогава вече имаха ток и течаща вода. Обезлюдяването на селото беше започнало, минахме покрай училищната сграда, където от няколко години не се чувал детски глъч – няма деца, с мъка каза леля Пена. Полека и баба Кера (после разбрах, че е свекърва, което въобще не си личеше по отношенията между двете) се раздвижи и заговорихме за старото време.  

СЛЪНЦЕТО вече се издигна, идваше време за обяд и аз помолих момчетата да си тръгваме, да оставим домакините да обядват и да си почиват на спокойствие. Леля Пена ме чу отнякъде и се провикна „Къде ще вървите в тази жега? Ще обядваме заедно!“. Беше ми страшно неудобно. Почти се засрамих, че така се натресохме на хората. Но леля Пена въобще не се замисли, извади от мазето набързо буркан гювеч, буркан месо, извади от градината картофи. Пригласи керамичен дълбок съд с  гювеч с пресни подправки, също от градината и го метна на бърза ръка във фурната на печката с дърва. До тук – добре. Направи салата от домати, краставици и лук – също от градината. За пиене – домашен сироп от дренки, разреден с ледено студена планинска вода. По-сладко не съм хапвала, по-гостоприемни от балканджиите не съм срещала и сигурно няма да срещна. Помня това преживяване вече повече от 40 години, като че ли беше вчера. Отдавна исках да го разкажа! Първо си казвах, че има време, но се замислих, че вече време за губене няма, а подобни истории – дал Бог. И леля Пена, и баба Кера отдавна са покойници. Убедена съм, че са на едно по-добро място, гледат ни нас, обикновените земляни и се радват, че ги помним и споменаваме.

ЗА МЕН останаха само спомените и една топлина, когато се връщам мислено в този летен ден преди 40 години. Пожелавам всекиму да има такива приказни спомени. Някои биха нарекли това „незначителни неща от живота“. А всъщност това е истинският живот на едни истински хора, изживян пълноценно – в радост и мъка, в много труд, понякога и отмора. В паметта ни винаги грижливо се пазят такива случайни, по своему вълшебни, срещи, които ни правят по-добри.

м. юли 2021 г., Острец - София

Доц. д-р Дора Константинова

Бел. ред. Пейзажните снимки на Априлци са от сайта apriltsi.net

Начало

 Още от същия автор:

• Григор Банев – всеотдаен и скромен пазител на паметта
• Христо Кукенски – един морски вълк от Острец 
• Спомени за Митака (1) 
• Един остречанин от миналото... 
• Първата ми среща с магията на Троянския Балкан и балканджиите 

Tweet