Когато бащите си отиват…

* „Той ни учеше на диалектология и на обич – към езика, към хората и земята им, към това да сме заедно“

In memoriam

Иван Кочев, Поморие, м. август 2020 г.

Отиде си един голям българин, казвам го обмислено и без преувеличение. Отиде си езиковедът проф. д-р Иван Кочев. Учен и мъдрец, обичан университетски преподавател, ама така обичан, както малцина са, родолюбец, добряк, нежен и присмехулник (в най-позитивния и градивен смисъл на тази дума), човек, обичащ да обича и да дава, приятел (и мой личен, и на вестника ни). От тези хора, които като си тръгнат, разбираш, че са незаменими, единствени, неповторими. Които остават и не може да не останат. Тръгна си в навечерието на деня на будителите, каква символика. 

 

Миналото лято (м. август 2020 г.), в неговото Поморие, с Яворовите скали на метри от дома му, на което е и почетен гражданин, направихме интервю с професора, вероятно последното му, там казва хубави неща и за нашия Троян (припомняме го, виж линковете по-долу). А в памет и като поклон публикуваме думите за сбогом на неговата троянска студентка Нели Генкова.

 

Генадий Маринов

ИМА групичка връстници, с които цял живот се връщаме към едни и същи общи истории и така, без да усетим, сме изградили своя митология. Тези истории са от края на 80-те, когато ходехме на студентски диалектоложки експедиции. Седяхме под лозниците на непознати хора, събирахме думите им мънисто по мънисто, обикаляхме из България пешком и на автостоп, бяхме отговорно записващи и безотговорно весели. Бяхме свободни и благословени, а светът изглеждаше създаден, за да го откриваме. Човекът, на когото дължим тези златни дни от нашата младост, е Шефът – проф. Иван Кочев. Той ни учеше на диалектология и на обич – към езика, към хората и земята им, към това да сме заедно.

С щерката Ана Кочева

ПРЕЗ годините стана така, че не само Ани (проф. д-р Ана Кочева – бел. ред), но и Кочеви отвориха дома и сърцата си за мен и моето семейство. Сладки приказки в дългите поморийски вечери. Задължителната вратовръзка в курортистката жега, защото с професора отиваме на кафе. Онзи толкова личен жест, когато си взе довиждане със снимката на своя баща в поморийския музей. Никога не престанах да му говоря на Вие.

А СЕГА Шефа го няма. Бащата на Ани го няма.

ОСТАРЯВАМЕ не когато бръчките започват да смъкват надолу лицата ни, остаряваме, когато си тръгнат родителите ни. Познах тази самота, студа зад гърба, щом задухат житейските ветрове, бремето на пълната отговорност. И все пак ми се струва, че обеднявам още малко, когато още някой близък от поколението на родителите ми си тръгне оттук. Този път това е един от моите Учители.

КОГАТО бащите си отиват, не ни остава друго, освен да бъдем достойни за тях.

2 ноември 2021 г., Троян

Нели Генкова-Маринова

Начало

Още по темата:

• Проф. Иван Кочев: И по двете линии нося кръвта на македонските българи (1)

• Проф. Иван Кочев: И по двете линии нося кръвта на македонските българи (2)

Tweet