Проф. Иван Кочев: И по двете линии нося кръвта на македонските българи (1)

* „Цялата история на така наречения македонски език е българска. Не може да посееш ръж и да поникне жито. Семето е българско…“

Интервю

Проф. д-р Иван Кочев, Поморие, м. август 2020 г.

Това интервю с професора бе направено през лятото в Поморие, родния му град, чийто почетен гражданин е, неговото място; на метри от дома му са Яворовите скали. Древното морско Анхиало, с което баща му, преселник от Македония и потомък на прочутите възрожденски родове Хаджови и Миладинови, заменя своята Струга на Охридското езеро. Проф. Иван Кочев (р. 1935 г.) е известен български езиковед, учен с  приноси в българската диалектология, фонология и фонетика и балканското и славянското езикознание, дългогодишен ръководител на Секцията за българска диалектология и лингвистична география в Института за български език на БАН (където сега работи дъщеря му – добрата приятелка на Т21 доц. д-р Ана Кочева), преподавател в няколко университета. Изящен събеседник, респектиращ с ерудицията и мащаба си и едновременно по Иван-Кочевски земен и добряк, негова „запазена марка“, спечелила му обичта на стотиците студенти и аспиранти през годините.

Повод за разговора ни е и „троянската връзка“ на професора – като войник е служил в манастирското село Орешак, оттогава харесва Троянския край, и е голям познавач и почитател на троянеца Иван Хаджийски. Отделно – няма как един диалектолог да няма интерес към троянския диалект, който е легнал в основата на книжовния български език.

– Личната Ви биография е много интересна, една македонско момче става морско момче, после – софиянец. Разкажете ни.
– От учителско семейство съм, генът ми е преподавателски и винаги, успоредно с научната работа, съм обичал преподаването. Баща ми е роден в Струга, Македония. Струга е много живописно място на Охридското езеро. От езерото изтича реката Църни Дрин, която разделя града на две части, свързани с мост. На този мост сега се правят Стружките поетични вечери, които събират поети от цял свят. То е доста романтично място, където виждаш как започва една река. Баща ми е роден в романтичен град. Загубил е баща си (дядо ми), когато е бил на три години. Майка му го е отгледала сама и въпреки трудностите го е издържала да учи в Битолската класическа гимназия. Гледах му дипломата с положените изпити – близо девет езика са изучавали там навремето: класически гръцки и латински, старобългарски, църковнославянски, новобългарски, няколко западни, турски (понеже тогава Македония е била все още в границите на Турската империя). Сред учебните предмети е имал и цигулка. Завършва и две години учителства в Струга – до 1913 г., когато идват сърбите и прогонват местната интелигенция, която се състои от представители на учителството и на духовенството. Настояват да стане сръбски учител, което не е в духа на неговото възпитание. Затова фактически го прогонват и той идва в България. Продължава две години в София да учи фармация, но умира неговият вуйчо аптекар, който го е издържал, вуйна му го прогонва и отново започва да учителства. Изпращат го в източна България, където има много македонски и тракийски бежанци. Той избира Поморие, защото е край вода. От езерото идва на морето, което му напомня непрекъснато за родното място.

Професорът в кабинета си, София, ул. "Любен Каравелов"

– Знае се, че сте от сой, потомък на известни българи. Споделете и за това.
– Баба ми (по бащина линия) е възпитавала децата си в български дух, който извира от семейството й. Тя е от Хаджовския род. Иван Хаджов е един от големите български езиковеди, гимназиален учител в Първа мъжка гимназия в София, сред основателите на Института за български език, трудовете му са свързани с изучаване синтаксиса на Ботев. А името на Кочевския род е от Константин – Костйо/Кочо, един от братята Миладинови. В рода ни има и сватовска връзка с проф. Беньо Цонев, един от основателите на българското езикознание. Майка ми също е македонка, но от Пиринска Македония, от Разлог. Знам, че дядо ми е участвал в Кресненско-Разложкото въстание. Така че аз и по двете линии нося кръвта на македонските българи. Това словосъчетание трябва да се употребява – македонски българин.
 
– А Вие защо се посветихте именно на диалектологията?
– Диалектологията ме избра. Аз имах интерес и към историята на езика. Веднъж като второкурсник зададох един въпрос на проф. Стойков, който беше преподавател по диалектология. Вероятно съм му направил впечатление и той ме покани в своя кръжок по диалектология. И в кръжока зададох някакъв въпрос. На втората сбирка ме избраха за председател и оттам тръгна.

– Горд ли сте, че дъщеря Ви успешно върви по Вашия път?
– Тази черта не ми е много присъща. Най-вече съм удовлетворен, че имам 15 души, които защитиха дисертации при мен. Някои определят това като школа. Аз мисля, че не е важна квалификацията – важно е, че има хора, които могат да продължат започнатото.

– Казахте, че преподавателската работа е не по-малко важна от изследователската.
– Така е. И аз я обичам повече от научноизследователската.

– Защо Ви обичат толкова Вашите ученици?
– Специалността позволява такива неща. Освен срещите по време на лекции и упражнения имаме диалектоложки експедиции, което означава работа на терен. В процеса на тези експедиции ние живеем заедно.

– Не вярвам в това да е обяснението, тука става дума за човешки отношения.
– Диалектологията предполага човешки отношения. Може би и американската система съм прилагал, без да я познавам. Това е професорът да бъде близо до студента и да не се прави на велик.

Професорът сред свои студенти

– Какво са диалектите за езика – извори, от които се ражда нещо ново, пазители на езика?
– Езикът има вътрешни закони, които не се влияят от нищо. Те движат езика. Някои напразно казват, че днешните диалекти ще изчезнат. Те се преобразуват. Където има пространство и време, има диалект. В Америка, след като са гласували и избрали английския (за официален), сега на новите територии възникват нови диалекти около някакъв център.

– А какво е това нещо, наречено „македонски език“?
– Не е само той. Ние имаме шест различни „езика“ със свой книжовен вид. Там, където българският език зад граница се говори диалектно, му съчиняват книжовна норма. Но колкото и да се съчинява, то си е пак български. Откъсват го от книжовния, но не от диалектния български. Например „помашки език“ – става дума за същите помаци като тези в България, само че останали в Гърция. Издават се граматики и речници на този „помашки език“, който е родопски диалект, за да не бъде български. Същото е правено в Леринско и Воденско в Македония – издали са някаква читанка, „Абецедар“, която е на местен диалект, изписан на латиница. За македонския език австрийският професор Кронщайнер казва, че това е български език, написан на сръбска пишеща машина.

– Има ли опасност този език, наречен „македонски“, да става още по-далечен и съвсем различен от българския си корен?
– Когато говорим за език, имаме предвид цялата негова история, а това, което ме питаш, се отнася само до една от формите на езика – т. нар. книжовен език. Но освен книжовната форма, имаме диалекти, които не се влияят от някаква конюнктура. Цялата история на така наречения македонски език е българска. Това не са завоювани земи, това са автентични земи и езикът е автентичен. Изворът си е български и продължава да е български. Една форма като „сакам“, която е книжовна в т. нар. македонски език, е форма в цяла сегашна западна България. „Пат“, „маж“ (вместо „път“, „мъж“) е форма в цяла сегашна югозападна България. Не може да посееш ръж и да поникне жито. Семето е българско и каквото и да направят, това, което ще поникне, ще бъде пак българско.

– Българският език заплашен ли е по някакъв начин днес – в глобализиращия се свят и при демографските ни проблеми?
– Българският език е бил заплашен в миналото. Както знаем, той е славянски, падежен език. Днес е безпадежен. И за да премине в ново качество, е необходимо да има някакви тласъци. Очевидно някакви други езици са влияли върху него и са му помогнали да получи вид от типа на западноевропейските езици – безпадежен и с членна форма. Около 70 етноса са минали през нашите земи, известна част от тях са останали.

– Това не е ли хубаво?
– Това е много хубаво, защото няма кръвосмешение и колкото са по-различни етносите, толкова по-силна в биологичен смисъл става съответната народност.

Проф. д-р Иван Кочев (в средата) получава званието "Доктор хонорис кауза" на Благоевградския университет, 2015 г.

– И като толкова сме се облагородявали, защо не можем да си направим облагородена държава, защо нямаме нобелов лауреат, защо нямаме световноизвестен писател?
– За да имаме световноизвестен писател, трябва, плюс таланта, да имаме и световноизвестни пари – за преводи, популяризиране, реклама, дипломация, ако щете. Ние не ги притежаваме, за съжаление.

– Ние все си намираме оправдания, че не сме там, където очаквахме и където искаме да бъдем. Да питам и друго – защо днес българите ходят на море в Гърция?
– Българите дълго време бяха затворени и никъде не ходеха. По закона на махалото те се юрнаха да гледат света. Тръгнаха да видят и Бялото море, за което се пее в песните; те не го чувстват като чуждо, защото векове наред са живели около него. „Ако зажалиш някой ден за одринско вино, ако зажалиш някой ден за драмска ракия“ – това е в културата на българина, в крайна сметка не е ли необходимо да види тези места? Колкото е чуждо, толкова е и свое. Сега е чуждо. Но нека се познава. Ние оттатък имаме диалекти, отразяваме ги в атласите. Може би някои хора са денационализирани вече, но са българоезични.

(следва)

м. август 2020 г., Поморие

Интервю на Генадий Маринов

В продължението:
• С какво/кого трябва да се гордее Троян и има ли Иван Хаджийски принос в езикознанието
• Защо глобализацията стимулира диалектите и ги прави престижни
• Никъде по света няма празник като празника на Кирил и Методий

Начало

Още по темата:

• Проф. Иван Кочев: И по двете линии нося кръвта на македонските българи (1)

• Проф. Иван Кочев: И по двете линии нося кръвта на македонските българи (2)

 

Tweet