Проф. Иван Кочев: И по двете линии нося кръвта на македонските българи (2)

* „ Откривам, че той (Иван Хаджийски) е и един от основателите на българската социолингвистика. Това никой не го е казал, аз го казвам сега за първи път“ * „Глобализацията поражда стремежа към подчертаване на националното... Може да се каже, че диалектът придоби престиж, какъвто нямаше преди“

Интервю

Проф. д-р Иван Кочев, Поморие, м. август 2020 г.
Това интервю с професора бе направено през лятото в Поморие, родния му град, чийто почетен гражданин е, неговото място; на метри от дома му са Яворовите скали. Древното морско Анхиало, с което баща му, преселник от Македония и потомък на прочутите възрожденски родове Хаджови и Миладинови, заменя своята Струга на Охридското езеро. Проф. Иван Кочев (р. 1935 г.) е известен български езиковед, учен с приноси в българската диалектология, фонология и фонетика и балканското и славянското езикознание, дългогодишен ръководител на Секцията за българска диалектология и лингвистична география в Института за български език на БАН (където сега работи дъщеря му – добрата приятелка на Т21 доц. д-р Ана Кочева), преподавател в няколко университета. Изящен събеседник, респектиращ с ерудицията и мащаба си и едновременно по Иван-Кочевски земен и добряк, негова „запазена марка“, спечелила му обичта на стотиците студенти и аспиранти през годините.

Повод за разговора ни е и „троянската връзка“ на професора – като войник е служил в манастирското село Орешак, оттогава харесва Троянския край, и е голям познавач и почитател на троянеца Иван Хаджийски. Отделно – няма как един диалектолог да няма интерес към троянския диалект, който е легнал в основата на книжовния български език.

(продължение)

– Ще ми се да насочим поглед към нашия троянски (планински) край. Опозиция ли е планината - полето/морето?
– За диалектите – да. В моменти на криза, на войни населението бяга в планината, а в мирно време слиза в равнината да оре и да копае, да произвежда. Явяват се разлики в езика, пак по вътрешните му закони. Планинските говори са по-различни от равнинните.

– А планинците по-различни ли са от равнинните хора?
– Планинците са по-различни, защото в живота им възникват много трудности с преодоляване на природата.

– Това не ги ли прави конформисти?
– Не ги прави никакви конформисти. Те се борят с тази природа, докато в равнината всичко по-лесно се получава. Това ги прави по-амбициозни, по-последователни, по-резултативни. И не забравяй, че те слизат пак в равнината – в Мизия, в Дунавската равнина има много преселници от Балкана. Цяла Северна Добруджа, която остана в границите на Румъния, подарена от Русия на Румъния, е заселена от балканджии.

Проф. Кочев на диалектоложка експедиция със студенти от Софийския университет, 1986 г.

– Имали ли сте колеги от нашия край?
– Има учители, които са писали за троянския диалект и ние ги публикуваме. Това го има из цяла България. Но не е необходимо много да се пише за троянския диалект, защото той е легнал в основата на книжовния език и за диалектологията не е много интересен. Какво от това, че имате по-сериозна редукция? Редукция има цяла източна България, вашата била малко по-силна. Или че имате само пълен член? И в Македония има само пълен член, и в Странджа, и в родопските говори.

– Това, че троянският диалект е легнал в основата на книжовния език, трябва ли да ни прави нас, троянците, горди?
– Това – не. Но вие имате друг повод за гордост – Иван Хаджийски. Бил съм войник в Орешак и спомените ми за тоя край са свързани с младостта. Разбира се, много харесвам и Троянския манастир. Но не заради сантименталност имам слабост към Троян, а защото е свързан с развитието на българската социология благодарение на този човек (Иван Хаджийски), който познава прекрасно троянската, българската и световната действителност.

– Заслужава ли си да четем днес Иван Хаджийски? Овехтял ли е?
– Не е, за което пък свидетелства Институтът по социология, който носи неговото име в София. Имена на институции не са дават случайно. Аз не мога да си представя българската социология без Иван Хаджийски.

– Но той не е ли нещо повече от социолог?
– Повече е. Аз откривам, че той е и един от основателите на българската социолингвистика. Това никой не го е казал, аз го казвам сега за първи път. Това трябва тепърва да се разкрие и аз ще поставя тази задача. Много неща, изучавани от социологията, представляват интерес за лингвистиката. Той анализира поговорки, пословици, сентенции. Например той разсъждава за една от чертите на българина – думането. Не може да си представи жена, която да не приказва за себе си и за целия свой род, и когато попадне в едно купе с набедени интелектуалци, които мълчат като англичани, тя изпитва неудобство, че не може да се разговори. Или свещената семантика на хляба. Само у нас има подобно нещо. Хлябът е въздигнат до култ, той е нещо свещено за българина. Докато у други балкански народи се среща в някои псувни. Или редицата наблюдения по отношение на труда. Ние сме въздигнали нашата нация от нищото. Говоря за традиционния българин, а не за съвременния. „Хиляда бода за една пара“, пише Хаджийски. Българката въздига в култ труда. Тя се хвали с него. Когато трябва да каже нещо на съседката, отбелязва Иван Хаджийски, тя не го казва през плета, а излиза през вратника и плете по улицата, за да я видят, че е трудолюбива. Това при нас е превърнато и в показност.

С щерката проф. д-р Ана Кочева

С внучката Джули Лефеджиева

– Днешният българин работлив ли е?
– Много работлив, когато излезе навън, правещ силно впечатление на чужденците, и не така работлив, когато е в собствената си страна.

– Това не е ли парадокс? Не е ли нормално тук да работи?
– Не е нормално, защото тук ненормално му се плаща.

– Оптимистичен ли е портретът, който Иван Хаджийски прави на троянеца и на българина? Знам, че е много критичен, на моменти безпощаден.
– Няма никакво съмнение, че е оптимистичен, така се нарича и една от книгите му. А това, че си критичен, значи, че си интелигентен. Въпросът тук е за защитата на оптимистичната визия за развитието на българина. Защото има и друга, на Пенчо Славейков, която е песимистична, свързана едва ли не с гена, изработен от робствата – в тоя смисъл Славейков е черноглед и казва, че българите не могат да имат бъдеще.

– А не е ли така? Ставаме все по-малко и все не можем да се измъкнем от кризата?
– Ние не можем да се измъкнем, защото сме свидетели на две световни кризи, които няма начин да не се отразят върху българската ситуация. Но те се отразяват, колкото и да е могъщо, все пак по-малко, отколкото на други места.

– Значи и Вашата теория за българина е оптимистична?
– Аз виждам защо българинът успява да излезе от кризите – от една голяма финансова световна криза излезе, сега се мъчи да излезе от втора, здравна. Както оптимист е Иван Хаджийски, така и аз съм оптимист.

– Бихте ли приели тезата, че имаме индивидуален талант, но нямаме колективен талант и затова не ни вървят нещата?
– Това е една от негативните страни на българина. Когато чужденци, които се карат помежду си – например гърците – попаднат в чужда среда, те се обединяват, никой против никого не говори, напротив, казват само хубави неща за своите. Да не говорим за сърбите, които имат и поговорка „Що е сръбско, све е лепо“ („Което е сръбско, все е хубаво“). Ние и вътре се ядем, и навън се ядем. Няма никаква тенденция за обединение. Това, което пише на Народното събрание, е само лозунг, който не се изпълнява.

– А кои от хубавите стари работи са останали днес?
– Жаждата за просвета. И по време на робството, и след робството, и сега. Българските студенти на Запад се представят много добре. Може би тука не се представят така, защото е по-леко, защото имаме 50 университета – на глава от населението страшно много. Никъде по света няма празник като празника на Кирил и Методий. Друго качество е трудолюбието. Българинът умее да прави всичко.

– Не трябваше ли 24 май да бъде националният ни празник?
– Има различни гледни точки и те са все правилни. На 3-ти март честваме идеята за Санстефанска България, т. е. обединението на всички български земи в границите на България. Това е националната доктрина като идея, не и като реализация.

– Езиковата реформа от 1945 г. премахва няколко буквени знака. Това добре ли е?
– Всяка езикова реформа има политически характер. Еровете в края на думата трябваше да отпаднат, защото там те не се произнасят. Те са мъртви букви заради самите букви – било така и трябва да продължи. Но можеше да остане Ѣ (ят, е-двойно), защото той обединява източните и западните български говори.

– Глобализацията опасна ли е?
– Глобализацията е процес двустранен. Всяко нещо по законите на диалектиката има противодействие. Глобализацията поражда стремежа към подчертаване на националното. Доскоро у нас не се играеха хора, не се пееха народни песни. Сега има някаква нова страст. Има нова страст и в моята област, диалектологията. Появиха се социални групи, в които се пише на диалект – на северозападен, на родопски. Появи се литература на диалект – знам поне 10-15 книги. Нещо, което на Запад винаги е съществувало. В Германия, като говориш на диалект, не те чувстват като информатор, могат да те възприемат като културен деец. Може да се каже, че диалектът придоби престиж, какъвто нямаше преди. Появяват се нови форми. Някои казват, че диалектът изчезва. Той изчезва там, където изчезват селата. Естествено че като няма хора, няма да има диалект. Там, където са останали хора, продължава да има и да се развива по свои вътрешни закони.

В кафене в любимото Поморие, 2020 г.

– Казахте, че оня ден градинката над Яворовите скали е била вълнуващо място за Вас. Бихте ли разказали на нашите читатели защо?
– На тези скали Яворов е писал своите най-хубави стихотворения. На тия скали, където е бил и където е паметникът му, почти повтарящ фигурата на Яворов, се появи едно младо момче от Плевен с мандолина и запя. Не бях сигурен дали знаеше, че пее точно Яворовото стихотворение: „мяра според мяра“, „солунска девойка“, „пушка огнебойка“. Събра се импровизирана публика, ръкопляскаше. Духът на Яворов беше там. А момчето беше младо, от съвсем друго поколение. Аз съм стар човек, нормално е да не харесвам съвременните поколения, макар че ги обичам. Те са доста европеизирани, американизирани. По-лесно усвояват външната форма. Но по вътрешна форма, по дух, са българи.

(край)

м. август 2020 г., Поморие

Интервю на Генадий Маринов

Начало

Още по темата:

Проф. Иван Кочев: И по двете линии нося кръвта на македонските българи (1)