В КАТ Ловеч – да не дава Господ!

* „Съжалявам хората, които редовно трябва да висят там, съжалявам донякъде и служителите, че системата така ги е изоставила и сдъвкала, че да се превърнат в студени неодушевени предмети“ * „Думите ми бяха като чесън за вампир. Думата „интернет“ до ден днешен смразява кръвта на българския бюрократ“

Иван Шошков

Предизвикано

Една шеговито разказана тъжна история. От очевидец – нашият приятел и съгражданин Иван Шошков, който в момента е столичанин; живял е и в няколко чужди държави, европейски и неевропейски, т. е. има поглед как се случват нещата по света. „Иван, недоволен данъкоплатец от град Троян, на 29 години“, както сам се представи авторът. А иначе историята е за небезизвестния КАТ Ловеч, с който всеки собственик на автомобил и/или шофьор от областта ни, в това число от Троян, си е имал вземане-даване. И знае за какво става дума – образец на административна „организация“ по нашенски, късаща нерви, губеща време, потискаща и интериорно, и всячески. Думата има Иван. Т21  

KAT Ловеч. Три букви и име на град, които старателно отлагах да присъстват в живота ми почти две години, до момента, в който не се наложи най-накрая да регистрирам газовата си уредба. Една от тези дребни процедури, при които просто представяш един-два документа, дават ти нов талон и си заминаваш. Но аз и ти, читателю, много добре знаем, че нищо не е така, както изглежда, стане ли въпрос за българската бюрократична система.

Опашката в чакалнята на КАТ Ловеч

РАННО петъчно утро е. Прибрал съм се в Троян в четвъртък вечерта след работа и съм си взел ден отпуск, за да си регистрирам уредбата в големия талон. Влизам в КАТ Ловеч – на първия етаж, в малката чакалня, колкото спалнята ми. Към 20 човека са на опашката. Предимно от ромски произход. А етноса им споменавам, защото единствено ромите се бяха наредили прилежно и културно, и с маски. Братята българи, кой откъдето хванат, бяха насядали по столчетата отстрани или кривяха на зиг-заг същата опашка. В същото време нито един член на администрацията не носеше предпазна маска. Представяте ли си едно време учителят в клас да ви разказва как не е хубаво да си изхвърляте боклука на пътя и в същото време да отвори прозореца и да метне обелката от банана си навън? А баща ви с цигара в уста да ви набие, че ви е хванал да пушите? Е, такова е чувството. Когато правителството ти те назидава ежедневно да носиш маски и здравният министър обвинява гражданите за епидемията, а като отидеш в някоя администрация, в случая тази на КАТ Ловеч, никой да не носи маска.

ЧУВАШЕ се мокро кашляне от една Млада Гана, седнала на едно от столчетата, без маска, а отзад един джентълмен мрънкаше как маските не предпазвали от нищо и други такива. Скарах се на Ганата, не исках да кашля срещу мен. Майната му на коронавируса като цяло, но каквото и да е, не искам да ми кашлят в лицето, без дори да си слагат ръка на устата. Джентълменът пък започна да ми скача изотзад как това били глупости и маските не помагали. По някакъв начин реши да ме нарече също толкова глупав, колкото него, защото и аз съм бил на опашката... в КАТ. А споменатите роми бяха съгласни с мен, че никой не иска една кашляща Гана в живота си. Гана напусна залата.

ТАЗИ разправия бе прекъсната от една просякиня, която се беше вмъкнала в чакалнята. След като никой не й даде пари, се ослуша и си излезе. А опашката напредна. След час и нещо вече бях на вратата. Вратата, която води към две невероятно невротични дами (служителки). Излизаха хора, пак се нареждаха на пустата опашка и през десет минути отваряха вратата да питат дали са им готови документите, а отвътре се чуваше крещене по нашенски: „НикУй да нИ влиза!“. Излезе едно момче за трети път и рече: „Казаха следващият да влиза“; като послушни граждани и на нас също се падаше честта да изпълняваме служебни задължения в КАТ Ловеч и да регулираме трафика към гишетата.

СТОЕЙКИ на вратата, забелязах скъсан лист. Бяха останали парчета от него само там, където бе залепен с тиксо. „Нужните ви документи за регистрация на газова уредба и…“ се четяха, а останалото парче от листа беше скъсано, смачкано и висящо на остатък от тиксо. Интересно ми стана – тъй като за това бях там, а в интернет еднозначна информация не можах да намеря – и разгърнах парчето. Уви, видях, че трябва да имам преснимани копия на документите си. Майната му. Влязох вътре и дамата започна да попълва бумагите. Каза ми: „Като нямаш преснимани документи, иди еди си къде в някакъв фургон, а преди това иди при майсторите в халето да ти подпишат тези двата (документа)“.

Информацията на вратата, КАТ Ловеч

СЕКУНДА само. Нека направим пауза. Първо, защо в 21. век тези документи не могат да бъдат сканирани и съхранени в базата им данни (база данни = виртуална колекция от информация, снимки и т. н., които могат да бъдат достъпни от различни места в структурата), а трябва да се пазят преснимани копия? Нима още държим цялата бюрократична система по папки в складовете, където ги ядат и насират плъхове? Реторичен въпрос. Разбира се, че така правим. Все пак сме похарчили 2 милиарда лева за електронно правителство. С 2 милиарда лева, да речем, може да се напише от нулата софтуер за целия Европейски съюз, пък и да остане за бонуси на програмистите. Но ние такова „електронно правителство“ не сме получили. Второ, откъде накъде трябва да отида някакъв монтьор да ми подпише някакви документи, за които хал хабер си няма към какво кореспондират? Да оставим настрана, че дори не бях с МПС-то си при него, та да речем да го огледа дали е изрядно и дали не съм го откраднал.

КАКТО и да е, тръгнах към халето, а там стоеше мирно един дядо, с когото пушихме по цигара отпред, разказа ми, че току-що се е върнал от Гватемала заради пандемията. Стоя и аз културно отстрани и чакам монтьора да ми обърне внимание. Не, няма внимание. Накрая попитах: „Прощавайте, пратиха ме в халето за подписване на някакви документи. Може ли да ги погледнете“. Човекът се изправи изпод капака на колата, погледна ме и без да обели дума взе документите от ръцете ми и влезе вътре. Ебаси тежкарят, нали? Върна се след пет минути и ми ги даде, пак без да обели дума. Запътих се да търся въпросния „фургон“. Намерих го извън КАТ. Тъй като на гишето при дама номер едно бях казал, че искам да си платя с карта, явно преснимането на документите ми беше безплатно. Секунда само и тук да ви споделя един трик. Знаете ли, че ако не си платите с карта, трябва да си платите услугите във въпросния фургон и да заплатите още 6 лева такса плащане. Тоест, плащам аз 20 лева за смяна на талон, от която лично нямам нужда, и 6 лева такса, че си плащам. Представете си да ви набие някой на пътя, и после да трябва да му плащате за кислородна вода и бинтове да си оправи раните по ръцете? Нагло е, нали? Затова винаги си плащайте с карта.

ТА ТРЪГВАМ аз от фургона обратно към КАТ с бодра крачка, тъй като съм намазал едно безплатно преснимане и влизам в чакалнята. Същите хора от сутринта бяха на същата опашка, само че най-отзад, а отпред имаше нови лица. Като на модно дефиле бяхме, все едно излизахме с различни дрехи да ни гледа журито без маски вътре. И какво става? Показва се някакъв служител отвътре и започва да нарежда гръмогласно: „Моля, преди да влезете вътре, си преснимайте всички документи и недейте чака ние да ви кажем ...“. Не обичам някой да назидава и го прекъснах с думите: „А вие защо не сложите цялата тази информация в интернет, а не да виси от някакви скъсани листчета в чакалнята!“. Брей, ефективно беше, защото бюрократът млъкна и си влезе вътре. Думите ми бяха като чесън за вампир. Думата „интернет“ до ден днешен смразява кръвта на българския бюрократ.

ВСИЧКИ на опашката вече се смееха на ситуацията и в същия момент отново влезе просякинята. Като реклама по време на филм. Тъкмо се отнесеш, и започнат да ти продават лекарства за цистит и диария. Започна да нахалства тя, докато аз, видиш ли, не я изгоних навън. Върнах се и попитах една от служителките на гише „Приемане на еди какво си“ защо не вземат някакви мерки и не ги ли е срам да допускат бездомници и просяци да влизат в държавна институция. „Съжалявам, аз съм просто служителка“, бе отговорът й. „А като си просто служителка, защо не извикаш шефа си да направи нещо по въпроса, и като за начало защо не си сложиш маската!“. Е, явно прекрачих границата, защото дамата затвори прозорчето и започна да гледа есенния пейзаж навън.

ВЪПРОСНИЯТ джентълмен с конспиративните теории от по-рано го върнаха от гишетата, защото си бил преснимал документите цветно?! Да, точно така, преснимал ги бил цветно. Човекът, колкото и да ме издразни по-рано, не заслужаваше такова отношение. Какво значение има дали е цветно или черно-бяло? Защо трябваше да чака два часа на опашка, за да му го кажат? Все едно да си купя апартамент, в брой, с торба пари и контракторът да не ги приеме, защото не са подредени с лицето нагоре? Човекът отиде да търси фургона и след малко се върна да чака с нас, простаците. Вече си беше научил урока – да не се ебава с българската бюрократична система, защото българската бюрократична система ще се ебава с него.

И ХЕЙ, кое време стана, та дойде и моят ред. Бях на вратата с две момчета, едното от Ардино, а другото от Кърджали. Разказваха за ужасните премеждия, които са имали преди в КАТ, а хора ги чуваха и панически започваха да проверяват документите си и да се споглеждат един друг дали няма да ги върнат. Един човек търсеше информация в сайта на АПИ, структура, която не знам какво общо има с КАТ. Но там я намери (информацията), и въпреки това после се оказа, че информацията не била правилна.

ВЛИЗАНЕТО ми на гише с целия набор нужни документи беше като малък оргазъм. Дамата започна да ги обработва и каза: „Ти искаше да платиш с карта, нали? Тогава изчакай отстрани“. Изчаках аз гордо, все едно току-що съм се нанесъл в ново жилище, до момента в който не дойде време за плащане. Сега да кажа как става плащането с карта по принцип. Влизаш да си купиш кифла, казваш, че ще платиш с карта, вадят ти пос терминала, доближаваш картата, чуваш „пиип“, излиза една бележка и си заминаваш. И не само кифла. И самолетен билет, и виза, и нова кола, апартамент даже може да си купиш така. Но в КАТ Ловеч са по-бдителни, от в който и да бил бизнес. Взе ми картата дама номер две и започна хубаво да я оглежда. Сне ми имената, зададе ми един два въпроса, започна да попълва някакво листче. Скептично настроен съм към това някой да си играе с картата ми, защото неведнъж съм ставал свидетел на скимиране на карти. Направих забележка на дамата и тя, разбира се, се ядоса. Но не ми пречи, че се ядоса. Защото в кой нормален свят трябва да доказвам самоличност, че да си ползвам картата от задния джоб!? Даде ми дамата някакво листенце, на което да се подпиша за плащането и си бих шута с 200.

ИЗЛЯЗОХ отвътре, потупах съчувствено по рамото няколко от тези момчета, с които в процеса си станахме приятелчета и си тръгнах. Свърши това ходене по мъките и както се шегувах после, ми трябваха два дни, за да забравя всичко и да се успокоя. А ако до този момент си задавате въпроса тоя пикльо защо така се пали, явно не сте си имали работа в КАТ Ловеч. Съжалявам хората, които редовно трябва да висят там, съжалявам донякъде и служителите, че системата така ги е изоставила и сдъвкала, че да се превърнат в студени неодушевени предмети, които цял един народ псува и иска да набие.

м. ноември 2020 г.

От мястото на събитието: Иван Шошков

Начало

Tweet