Момичета с красиви имена

85 години от рождението на Минко Николов

В едно писмо, изпратено до родителите на Минко Николов дни след самоубийството му, Тодора и свещеноиконом Васил Попвасилеви изричат думи на утеха: „Живейте занапред за внучката си Нева. Тя нека до края на живота ви ви напомня за вашия любим син.”

Невяна

НЕВЯНА НИКОЛОВА, дъщеря на Минко и съпругата му Христина, е кръстена на троянската си баба. Момичето е 10-годишно, когато се случва трагедията. Архивът на семейство Николови, предаден на троянския музей, пази десетки писма, писани от Невяна до нейните баба и дядо в продължение на 14 години. В тях може да се проследи израстването на още един човек на интелектуалния труд, блестящ в часовете по литература, посветил са на езиците. И преминал през житейски изпитания твърде рано. „Кажете ми вие, които сте учители по литература, които разглеждате произведения с толкова хубави и възвишени чувства, кажете ми как може да стават такива неща! Или аз съм малка и не разбирам, или това е ужасно подло и нечовешко”, пише внучката, когато е 15-годишна. Другаде споделя, че много от съучениците й са направили домашното си за Смирненски, като са преписвали от книгата на баща й, и заявява: „А аз не бях сложила в темата си нито ред чужда дума”. Притеснява се да не би учителката по литература да й пише шестици заради баща й и е решила: „Непременно ще ви дам работата си, за да я прочетете и кажете своето мнение, което няма да бъде пристрастно”. Очевидно интелектуалната почтеност и литературата като „семейна религия” са съхранени във времето.

Невяна Николова завършва столичната немска гимназия и английска филология в Софийския университет. Работила е като преподавател по английски в Софийския университет, редактор в издателство „Народна култура” и преводач. Неин съпруг е журналистът Александър Андреев, главен редактор на българската редакция на „Дойче веле”. От 1991 г. семейството живее в Германия. Невяна Николова работи в организация за кандидатстване по европейски проекти. Често си идват в България. През това лято, след много години отсъствие, минали през Троян.

Дъщеря им е на 7 години, когато отиват да живеят в Кьолн. Израства в Германия, но връзката й с България никога не е прекъсвала. Първата й публикация е във вестник „Култура”, когато е на… 8 години. Момичето впечатлило семейния приятел, известния театрален режисьор Димитър Гочев, със спонтанна детска рецензия за негова постановка, и той я помолил да я напише.

Мина

ВНУЧКАТА НА МИНКО НИКОЛОВ завършва европеистика в Маастрихт (Холандия) и европейско право в Единбург (Шотландия) с пълно отличие и медал за най-добра дипломна работа. Специализира в Европейския институт във Вашингтон, спечелва място като стажант в Брюксел, там е забелязана от екипа на екскомисаря по въпросите на правосъдието Вивиан Рединг и я канят в екипа на говорителите. Преди два месеца е назначена за един от тримата основни говорители на Европейската комисия с председател Жан-Клод Юнкер.

Кръстена е на дядо си – Мина.

Н. Г.

Обратно

Tweet

Минко Николов и вечните пътища на живота

* Ако можеше да се види отстрани, Минко Николов щеше да прецени, че достатъчно пълноценно, интелигентно и талантливо е
 сбъднал живота си

85 години от рождението на Минко Николов

МИНКО НИКОЛОВ има класическия, изпитан през десетилетията път на преобладаващата част от българските интелектуалци. Всъщност, другояче и не би могло да бъде. 50-те години са колкото занемарено откъм връзка с високите европейски културни среди, тягостно, сталинистко време, толкова и благодатен пред-неоавангарден период, в който са още живи класическите нравствени добродетели у човека, посред който бихме могли да припознаем и тъй необходимите за днешните ни дни и романтичност, и безкористност, и любознателност. Нищо „смущаващо” няма в житейския и творческия път на Минко Николов, нищо, което да е извън мярата на най-доброто от тогавашната столична интелигенция.

В някогашния литературен клуб "Минко Николов" в Троян

СОФИЯ и следването, две години в Хумболтовия университет в Берлин, редакционните, безкрайни делници и благодатни редки празници, когато е в състава на редакционните колегии на „Литературен фронт” и издателство „Български писател”, приятелството му с най-видните представители на литературоведската общност у нас, и книгите – разбира се, и книгите... „Христо Смирненски. Литературно-критически очерк”, „Павел Вежинов. Литературно-критически очерк”, „Кризата в модерния западен роман”, „Брехт. Литературен портрет”, „Антон Страшимиров. Монографичен портрет”, „Между мъртвата точка и хуманизма. За някои явления в съвременната западна литература”.

И НАЙ-НАКРАЯ, в последния ден на 66-та година – смъртта, самоубийството, в което лично аз пак не намирам нищо толкова скандализиращо или смущаващо, понеже негова си е работа, на даден човек, дали ще се самоубива или не – а не е твоя, на троянския еснаф; и понеже цели традиционни, велики култури, като японската средновековна, да речем, поставят човешкото достойнство и човешката чест по-високо от тленната обвивка на тялото и по-високо от материалния носител на живота. За тях е важен нравственият контур на личността. Той е тяхното истински значещо и, би могло да се каже, сияещо астрално тяло. И така, ако можеше да се види отстрани, Минко Николов щеше да прецени, че достатъчно пълноценно, интелигентно и талантливо е сбъднал живота си. Че е живял талантливо – което е рядкост по нашите ширини. Все пак, от времето на Кръга „Мисъл”, да живееш като аристократ не е българският „модус вивенди”.

СТРАДАНИЕТО е неотменимо от човешката личност и човешкия живот. Но и талантът е неотменим – от образите на такива светли мъдреци като литературния критик и историк Минко Николов. Един европейски талант, с толкова живо осезание за родното, творец в истинския и съдбовен асонанс на думата, с оперативната си критика открил и защитил такива млади, непокорни имена като Йордан Радичков или Константин Павлов, патрон на някогашния Литературен клуб в града – указващ ни и днес посоката към онова, спроти което сме призвани и, в известен смисъл, искахме да бъдем.

Троян, октомври 2014 г.

Ивайло Иванов

Обратно

Tweet

Извисяваше се над всички

* С Минко, или Минчо, както всички го наричахме, станахме близки в началото на гимназиалния ни живот
 

85 години от рождението на Минко Николов

РОВЯ из детските си спомени… Нали те са първите чертички в паметта ни и остават там завинаги. Няма го. А сме завършили едно и също основно училище, вървели сме всеки ден по пътя към него. Търся подкрепа от посивелите, нащърбени снимки от ония години. Засмени детски лица, групови снимки с посвещения. Минко пак го няма.

Шарж на Минко Николов от неизвестен автор

С МИНКО, или Минчо, както всички го наричахме, станахме близки в началото на гимназиалния ни живот. Извисяваше се над всички в класа не само физически, но и духовно. Беше спокоен, уравновесен, мъдър и всезнаещ. И заедно с това - по-възрастен и зрял, някак дистанциран и отегчен. Беше едновременно сред нас и го нямаше. Говореше бавно, отчетливо, с добре подбрани думи, неслучайно беше син на учители литератори, достойни и просветени хора. Когато се споменаваше нещо, казано от Минчо, тутакси добиваше силата на достоверна истина. И сега виждам лицето му, правилните черти, изваяното като от скулптор високо чело.

ПРОПИСА много рано, издавахме собствени вестници. В неговото „Жило” сътрудничеха избрани автори. Рисунките бяха от Стефан Багаров. Дружеше с будни личности от махалата. Троян по онова време беше левичарски град, имаше много четящи и увлечени от лявата идея хора. След 9 септември 1944 г. чух по троянския високоговорител стихотворението на Минчо, посветено на поета Тончо Стаевски: „Старата гора шуми, старата гора разказва”… Беше и тъжно, и хубаво.

ВИДЯХ го малко преди смъртта му. Беше се завърнал от Германия и написал книгата си за Бертолд Брехт. Вървях от едната страна на площад „Славейков”, когато чух от другата страна някой да вика името ми. Беше Минчо, засмян от случайната ни среща. Разменихме думи, беше в компания и бързо се разделихме, но в мен остана чувството за нещо тревожно, което остана във въздуха след тази среща. И всичко онова, което се случи след нея…

София, 22 октомври 2014 г.

Милко Диков

Бел. Авторът е известен български карикатурист, 
почетен гражданин на Троян.

Обратно

Tweet

Най-добрият приятел на моя баща

* Помня тона на искреност, на приятелство и взаимност
 

85 години от рождението на Минко Николов

Откриване на барелефа върху родната къща на Минко Николов, Троян , 1979 г.

В ЛЕТОПИСА на  моя град Троян са записани имената на много забележителни личности. Един от тези светли образи е Минко Николов. Човек с рядка, ценна дарба на литературен критик. Когато си мисля за него, бих казала, че изпитвам разнородни чувства. От една страна – гордост, че го познавам и че той беше най-добрият приятел на моя баща.  От друга страна – болка от преждевременната му и нелепа смърт.

КЪЩАТА на известното в Троян учителско семейство Николови е точно срещу дома, в който съм се родила и израсла. Този факт е първото нещо, свързало Минко Николов и баща ми. Поради ранната му смърт си спомням много малко неща за него, но някои от тях са се запечатали в съзнанието ми. Спомням си дългите летни дни и вечери, когато заедно със семейството си беше в Троян и с дъщеря му Невяна бяхме почти неразделни. Помня и тона на искреност, на приятелство и  взаимност, които долавяхме от разговорите на бащите ни. Те бяха сред студентите от Троянско, учили в Софийския университет, със силна и запазена помежду им духовна връзка, която остана трайна във времето – Минко Николов, моят баща Иван Топалов, Дочо Николов, Ганко Цанов, Ангел Найденов и други.

КАТО ГОВОРИМ за спомени, най-ярък е споменът, когато късно през нощта  иззвъня телефонът и в просъница долових тревожния разговор между моите родители. Бяха им съобщили за неговата смърт. След това майка ме пращаше не един път да занеса нещо сготвено на родителите му и днес помня мрачната стая, тихите стъпки на леля Невена и чичо Никола, премазани от скръб, и големия портрет на Минко Николов в стаята.

МИСЛЯ, че с ранната смърт на Минко Николов Троян загуби един изключителен човек, който респектираше с ерудицията си, със способностите си, с достойното си държание. Човек, който се раздаваше както в творческата си работа, така и в приятелството си. Това са ми казвали за него моите родители. За тях той остана личност с дълбока човечност, откровеност и справедливост. Всичко това – благодарение на духовната среда на семейство Николови, в която той расте  закърмен с любов към литературата и в която се формира неговата личност и талант.

ЕДИН ФАКТ, който научих съвсем наскоро, ме зарадва. Внучката на Минко Николов – Мина Андреева, е един от тримата основни говорители на Европейската комисия. Убедена съм, че е взела най-доброто  от своя дядо.

Донка Михайлова

Обратно

Tweet

„Каква непоносима уязвимост”

85 години от рождението на Минко Николов 

Гипсовият бюст на Минко Николов, който стоеше на витрината на книжарницата под гимназията

СТАРИЯТ троянски прогимназиален учител Минко Шейтанов, в един разговор с Йордан Василев през 1967 г., изрича за учителите Николови: „Лятос им казвах – вие сте най-щастливите хора. А сега няма по-нещастни хора от тях на земята”.

САМОУБИЙСТВОТО на Минко Николов през 1966-та, когато успелият литературен критик и историк е на 37 години, е шок за всички и неразгадана и до днес тайна. В спомените си тези, които са го познавали, подчертават колко видимо спокоен, рационален, уравновесен човек е бил. Но мнозина признават някакво усещане за криза и болест в последните месеци от живота му. Стремежът към смъртта трябва да е бил много силен, защото след първия опит за самоубийство с голяма доза сънотворни, след борбата за живота му в токсикологията на „Пирогов”, след решението да се отиде на почивка в Банкя и впечатлението у посетителите му, че вече е добре, Минко Николов прерязва вените си в последния ден на годината. Поради някакво чиновническо недоглеждане няколко от съболезнователните телеграми, изпратени до родителите му и запазени в архива на троянския музей, са върху празнични бланки с поздравление „Честита Нова година”.

ПРЕЗ ГОДИНИТЕ, в опитите си да разберат какво се е случило, приятели и колеги на Минко Николов прибягват до литературни аналогии. Исак Паси вижда у него „нещо чеховско: приглушеността на една човешка деликатност”. Йордан Василев пише: „В страниците, посветени на „Малкия принц”, могат лесно да се открият много от чертите на самия критик”. Цветанка Атанасова посочва, че подобно на творци като Лилиев и Константин Константинов, Минко Николов притежава „душа благородна и деликатна, сдържана и леко ранима”, търси причините за драмата му във „фаустовските пориви на ума” и „лутаниците на една хамлетовска душа”.

ПОЕТИТЕ търсят истината чрез стихове. На погребението Блага Димитрова, която същия ден има рожден ден, чете в своето посвещение на Минко Николов:

Роден за красота и благородство,

от нашите несъвършенства ти

пронизан цял си бил в кървящи рани.

Да бъдеш сам от нежност изтъкан,

от честност и от прежадняла доблест –

каква непоносима уязвимост!

В Стихотворение си „Съсед”, посветено на Минко Николов, Първан Стефанов казва:

И чак когато същия насрещен

наш вятър те отне в нечакан час –

почувствахме, че с нещичко по-честен

и по-чувствителен си бил от нас.

Поетическа идеализация? Или вечната история за сблъсъка между духа и реалността, родила толкова много литература…

Некрологът на Минко Николов от неговите колеги

СЛЕД ВРЕМЕ върху фасадата на софийското жилище на Минко Николов, на булевард „Христо Смирненски” 32, е поставена паметна плоча - случва се така, че опредметената градска памет символно събира поета и неговия тълкувател. В Троян, върху родната къща на литератора на улица „Охрид”, през 1979 г. също е поставен барелеф. Много троянци си спомнят и една голяма гипсова статуя на Минко Николов, която стоеше на витрината на книжарницата под гимназията. Статуята е изработена от скулптура Дочо Терзиев. Не е ясно къде е попаднала, след като в началото на 80-те години целият инвентар на книжарницата е върнат на вече несъществуващата структура „Книгоразпространение” - Ловеч. Един троянец разказваше как като дете се впечатлил от това, че очилата на бялата фигура са счупени, и попитал книжарката защо. Тя отговорила, че е така, защото човекът се е самоубил. Допускаме, че е било поради крехкостта на гипсовия материал. Но усещането за трагизъм е способно да роди градска легенда.

Н. Г.

Обратно

Tweet

„Глава на учен, а усмивка на дете”*

85 години от рождението на Минко Николов

  

СОФИЯ се случва най-логичното – започва стремителната литературна кариера на Минко Николов. Записва българска филология в Софийския университет и още през първите си студентски години публикува в литературния печат - във вестник „Литературен фронт” и списание „Септември”. Прави аспирантура при проф. Георги Цанев, който гледа на него като на свой академичен наследник. Защитава дисертация върху творчеството на Христо Смирненски. През 1956-58 г. чете лекции по българска литература в Хумболтовия университет в Берлин. Работи в редакцията на в. „Литературен фронт“, в издателство „Български писател“ и в Института за литература при БАН. Публикува над 120 рецензии и статии и 7 книги. Изнася доклади за младата българска проза в Лайпциг, Берлин, Варшава, Будапеща, Прага.

ПРИСЪСТВИЕТО му в българския литературен живот на 50-те и 60-те години го очертава като един от най-светлите умове в едно несветло време. Спомените на неговите колеги оценяват търсаческия му ум, който презира фалша, посредствеността и догматизма в хуманитаристиката. Собственото му професионално съзряване неизбежно го води към надживяване на много идеологически клишета. И макар че очевидно се е вписал в системата и в никакъв случай не можем да го определим като дисидент, написаното и премълчаното от него са достатъчен принос към запазване на достойнството на националната ни култура.

Страница от берлинския дневник на Минко Николов

ЛЮБОПИТНО е надникването в личните дневници на Минко Николов, които се съхраняват в националния литературен архив. Като студент той признава пред себе си: „Колкото повече чета, толкова повече се страхувам да пиша. Виждам нещата колко са сложни, как досега повече от нас, младите, се движат по повърхността, по плиткото, мислят, че „морето е до коляно”.  А това е само началото на сблъсъка му с плуващите из плиткото и на навлизането му в сложността на нещата. В дневника, който води в Берлин, той е щрихирал различни типажи, срещнати там: достоен „типичен стар професор с много научен опит, лишен от парвенющината на новоизлюпените аристократи”, но и хора, при които „не личи богата духовност и емоционална дълбочина”, „закръглени типове на безмозъчни автомати – кариерист и брутален изпълнител”, както и невеж културен аташе, навел го на размисли „за културния елит и за чиновниците в литературата”. И ако трябва да търсим жестове на действително отграничаване от казионността в културния живот, достатъчно е да знаем, че Минко Николов е отказал на Георги Джагаров, с когото са много близки и взаимно са си кумували, високия пост на зам.-председател на Съюза на писателите.

В ЛИТЕРАТУРНАТА си работа Минко Николов има само един ориентир и това е истината. Страстното й търсене и големият му талант да я усеща ще го направят откривател и защитник на експериментаторски, силни и смели гласове в новата българска литература – Блага Димитрова, Йордан Радичков, Пеньо Пенев, Константин Павлов, Любомир Левчев, Ваня Петкова…  Ще го наредят сред онези интелектуалци, които за пореден път трябва да отварят българската култура към световната, защото пръв ще заговори на родната публика за Брехт, Томас Ман, Джойс, Пруст, Фокнър, Сартр, Камю. Ще му помогнат да съчетае ерудирано знание за европейската литература с уважение към самобитността на българската, без нашенски културни комплекси. Ще го държат високо над съмнителните литературни нрави като гарант за интелектуална честност и благородство, така че „самото присъствие на Минко Николов в критиката създаваше една увереност и една по-висша мярка” (Любен Георгиев).

Н. Г.

* Определението е на литературния критик Здравко Петров

Обратно

Tweet

Невяна Николова: С обич. Към Троян

* „Оттогава все казвах на съпруга си: „Трябва да отидем в Троян.“ Но после се разколебавах. Сигурно не бях готова за тази нова среща”

Минко Николов (1929 - 1966)

В памет 

на Минко Николов

Точно преди 49 години - навръх Новата 1966-та, се самоубива големият троянец Минко Николов, след първия неуспешен опит да сложи край на живота си два месеца по-рано, и когато всички смятат, че кризата е преодоляна. Защо, какво тласка литературната знаменитост, може би най-яркия талант на своето поколение литературни изследователи, да прекъсне живота си? Отговорът е труден и едва ли някой го знае.

През отиващата си 2014 г. се навършиха 85 години от рождението на Минко Николов и това бе повод да си спомним за него и за значимото му дело. Инициатор бе Община Троян (нашите адмирации – бел. ред.), която бе и спомоществовател на 5-странична притурка в нашия вестник, посветена на твореца (виж бр. 45 на Т21 от 19 ноември 2014 г.). Страниците за Минко Николов подготви Нели Генкова-Маринова с любезното съдействие на троянския Музей на занаятите, където се съхранява част от фамилния архив на сем. Николови.

Споменахме, че отговорът е труден. Но един човек със сигурност е най-близо до него – дъщерята Невяна Николова. Предлагаме ви интервюто с нея.  

Т21

Невяна Николова

Невяна Николова, дъщерята на Минко Николов, от много години живее в Германия. Координатите й намерихме чрез българската редакция на „Дойче веле”, чийто главен редактор е съпругът й Александър Андреев. Невяна се оказа много отзивчив човек и изключително приятен събеседник. Помолихме я да отговори в писмо на няколко въпроса и й благодарим за доверието, с което подходи към троянци в това интервю.

- Какъв е Троян от детските Ви спомени?

- Колкото повече остаряваме, толкова повече минало носим в себе си. Накрая всъщност остава само то. Затова и с трупането на годините човек все по-често посяга към спомените – с носталгия, с някаква сладка тъга. Малко като приспивна песен. Троян от детските ми години е приказен свят. Прекарвах там цели лета. Беше толкова различно от живота ни в София. Ежедневните разходки  с баба ми и дядо ми „по къра“. Чудно красиво. Слънчевите бани по бреговете на Попишка. Файтонът, с който стигахме от спирката на рейса от София до нашата къща. Нямаше друг превоз. Кьошкът – това беше дървената веранда в старата ни къща, където бащата на дядо ми, заможен търговец, е съхранявал стоките си. Там играехме с братовчеди и приятели и тичахме по витите дървени стълби до премаляване. А вечер през къщи се изреждаше целият град – роднини, приятели, познати... Баба ми и дядо ми бяха бивши гимназиални учители, познаваха ги всички. В голямата стая, където спяхме и тримата, се водеха разгорещени дискусии, които аз не разбирах, но беше уютно, имаше толкова човешко присъствие. Е, като във всяка приказка имаше и страшни неща. Например „мазанът“. Така наричаха баба ми и дядо ми мазето, в което държахме продуктите. Нямахме хладилник. Често ме пращаха да взема нещо оттам. Изпитвах първичен страх. Стълбите надолу бяха толкова стръмни, вътре беше съвсем тъмно, миришеше на пръст… Бях толкова щастлива, когато отново се окажех на двора, на светлина. Имам още много спомени и чувството е все това – на уют, на радост, на простота, която днес в сложния свят, в който живеем, ми се струва наистина приказна. После баща ми си отиде. Приказката нямаше щастлив завършек. И Троян вече никога не беше същият. Бях на десет години и влязох в реалния свят, от който за Троян си спомням малко. Или съм изтрила спомените.

Невяна с баба си и дядо си в троянския им дом

- Кои от познатите си троянци бихте откроили?

- Сестрите, братята, племенниците и племенничките на баба ми и дядо ми. Тези полкове от баби, дядовци, лели, стринки и чичовци, с които си разменяхме почти ежедневни гостувания. И които винаги ме посрещаха с толкова радост, с толкова любов. Няма да изреждам имената им, те всички отдавна са в отвъдното. Но аз ги помня. И ми се иска да им благодаря – за това, че ме накараха да се чувствам обичана, приобщена към тяхното естествено човешко ежедневие. Радостта и естествените човешки отношения, уви, отсъстваха от моя софийски детски живот.

За един човек съм запазила обаче много ярък спомен. Това е Ганко Цанов, първи братовчед на баща ми. В моите очи той беше изключителна личност. Няма да забравя с каква страст изследваше историята на местните занаяти, как обикаляше махалите и събираше предмети за музея на занаятите в Троян, където работеше. Поощряваше местните майстори дърворезбари, керамици, текстилци. Разказвал ми е с часове за произхода на троянската керамика, за местните занаятчийски родове, за историята на града. С него запазихме приятелство до късни години. Думата „краевед“ може би звучи провинциално, но за мен Ганчо, както го наричахме, я изпълва с много благороден смисъл. А и той беше изключително благороден човек. В Германия, където живея от 23 години, хората изследват, възстановяват и тачат миналото и традициите на своите региони с невероятна всеотдайност. Това се дължи на федералната структура на страната. Дори и в най-малкото градче има някакъв музей, възстановена старина, книги и студии за всякакви местни особености. И когато попадна на нещо такова, а това се случва често, се сещам за Ганчо.

Малката Невяна с баща си на почивка

- Колко Нови години трябва да минат, за да се почувства човек с Вашата история отново сред празнуващите?

- Баща ми си отиде точно на Нова година. Като пиша това, си давам сметка колко точен е този български израз за случилото се тогава. „Отиде си“. Тръгна си по своя воля. И до ден днешен не обичам Нова година. Струва ми се безсмислен празник. Какво празнуваме? Това, че днес е минало и идва утре. Според нашия календар. Но, разбира се, хората искат да се надяват, че това утре ще е по-добро, искат да стъпят с радост в новото, в неизвестното. Това е един вид инициация и тя, естествено, е свързана с ритуал. Но за мен Нова година е свързана със смъртта. На баща ми. А смъртта има други ритуали. Те не са радостни.

Тогава го чакахме у дома да дойде с майка ми от санаториума в Банкя, където се възстановяваше след първия си опит за самоубийство. Бяха се уговорили да празнуват със съседското ни семейство, народния артист Пламен Чаров и съпругата му. Двете с първата ми братовчедка бяхме подготвили новогодишна програма от танци и стихотворения. Само че майка ми и баща ми все не идваха. Накрая заведоха мен и братовчедка ми у другите ми баба и дядо, родителите на майка ми, които живееха наблизо. Там изнесохме програмата, само че баба ми по майчина линия беше с подпухнало от плач лице. Както и леля ми, сестрата на майка ми. Не ми бяха казали, че баща ми си е отишъл. Че си е прерязал вените… Оттогава мина много време. Карала съм прекрасни Нови години. Но то е заради хората, с които съм била заедно на този „празник“. Заради живите.

Мама, татко и аз - Христина, Невяна и Минко Николови

- В публикуваните спомени за Минко Николов трудно може да се открие нещо за майка Ви. В едно свое писмо от 1977 г., запазено в троянския музеен архив, тя пише на баба Ви: „Житейският ми кръст не е от леките и трудно се носи”. Кажете ни нещо повече за майка си Христина.

- Майка ми. Този най-мил, най-всеотдаен, най-хрисим човек на света. Днес тя е на 82 години. И с всеки изминал ден все повече я обиквам. Щастлива съм, че доживях възрастта, когато човек оценява истински родителите си и поради натрупаните години и житейски опит има база да общува с тях. Младите хора са взрени в себе си, те не разбират какво е старостта и това е естествено. Често общуват с родителите си по задължение. В миналото и с мен беше така. А сега с майка ми сме просто близки приятелки.

Да кажа нещо повече за майка си. Бих могла да напиша цял роман за отношенията й с баща ми. Но къде е пределът на чисто личното и какво имам право да кажа на всеослушание, без да накърня паметта на мъртвите? А и достойнството на живите. Майката на баща ми, баба Невена, чието име нося, никога не прие майка ми. Като дете усещах винаги тази атмосфера на мълчалива враждебност, която витаеше у дома в София, без да мога да си я обясня. От октомври до април родителите на баща ми живееха с нас в апартамента ни в София. Лятото прекарваха в Троян. В София баба ми бдеше над баща ми като орлица, организираше домакинството, грижеше се заедно с дядо ми за мен, беше всъщност господарка в дома ни. За майка ми нямаше място – не й беше позволено да създаде собствено семейство. Питала съм я по-късно: „Защо не ме взе и не си тръгна? Защо не заяви за себе си? Може би тогава и баща ми щеше да вземе решение и да пожелае да има собствено семейство?“. Отговорът й беше: „Не можех да се разбунтувам срещу семейството на Минко Николов. Да го напусна? Той беше име, институция, а аз бях никой. Беше невъзможно“. В последната година от живота си баща ми се опита да има собствено семейство. Баба ми и дядо ми трябваше да останат в Троян и през зимата. Но опитът трая само няколко месеца. Някъде през ноември отново се появиха в София. Баща ми установи, че не може без тях. Всъщност през тези няколко месеца аз истински живях с родителите си, а не ги гледах отдалеч като някакви красиви божества, при които влизах едва ли не само вечер, за да им кажа „лека нощ“.

Невена и Никола Николови с внучката си Невяна

След смъртта на баща ми баба ми и дядо ми, подкрепяни от някои троянски роднини, заведоха дело срещу майка ми. Обвиняваха я, че носи вина за самоубийството му, искаха да й отнемат родителските права. Аз бях на десет години. Току-що загубила баща си. Трябваше ли да загубя и майка си? Спомням си ужасни сцени на изригнала омраза към майка ми от страна на наши троянски роднини, които живееха в София.  В днешно време на това му казват мобинг. Слава богу, накрая се намериха мислещи хора, които внесоха разум в ситуацията. Делото беше прекратено. Сигурна съм, че за това допринесе и дядо ми Никола, бащата на баща ми. Той носеше огромна човещина в себе си. Затова е скъп на сърцето ми и до ден днешен. Но на другите никога няма да простя греха, който извършиха спрямо майка ми. „Грях“ е тежка дума. Казвам я най-отговорно. Дори не слагам в сметката щетите, нанесени на онова десетгодишно сираче. В защита на майка ми, този прекрасен човек, искам да кажа и още нещо: дори след развихрилите се тогава бесове тя никога не ми забрани да ходя при баба си и дядо си в Троян и даже поощряваше връзката ми с тях. И никога не каза осъдителна дума за баща ми, на чийто гроб за моя почуда и до ден днешен ходи редовно.

- Можем ли да отнесем към съдбата на Минко Николов стиховете на Атанас Далчев „и аз изгубих зарад книгите/живота и света”?

- В телефонния ми разговор с Вас, Нели, Вие казахте: „В края на живота си баща Ви се е опитал да порасне“. Не мога да го изразя по-добре. Да, така беше. Баща ми е бил дете, жрец, но и пленник на книгите. На тяхната магия. Обясненията му за така наречения „истински живот“, както и действията му в него са били книжни. Говоря в минало преизказно време, защото това са мисловни постройки, изградени от мен по-късно въз основа на разкази и спомени на майка ми, мои роднини и негови близки приятели. Като дете аз само усещах тези неща, обясненията дойдоха по-късно. У дома всичко беше подчинено на неговото творчество. „Не вдигай шум, баща ти пише. Не води приятели, баща ти пише. Не влизай в хола и кабинета, не го безпокой, баща ти пише.“ Да, той живееше с книгите и за книгите, признаваше законите само на книжния свят. Живееше измислицата като истина. Затова е бил способен да пише така за нея. Но накрая е пожелал ДА ЖИВЕЕ. Абсурдно, че това е завършило със смърт.

А има и нещо друго. Баща ми беше индивидуалист-саможивец. Бранеше личното си пространство от всякакви посегателства. Беше го оградил с дебела стена. И не пускаше никого там. Може би само майка си. И психиатъра, когото беше започнал да посещава, преди да посегне на себе си. Сигурна съм в тази черта на характера му, защото в това отношение приличам доста на него. Мисля си, че противоречието реалност-измислица, в което е живеел, е било усложнено от  тази двойственост, от този конфликт между външния му образ и неговото вътрешно „аз“. Това „аз“ е било много самотно. И толкова чувствително и крехко, че накрая се е счупило. Затова стиховете на Далчев не могат да кажат цялата истина, литературата си остава литература.

- Вие познавате творчеството на баща си и професионално, като един от съставителите на сборник избрани негови съчинения. Коя от книгите му считате за най-голяма?

- За мен най-добрата му книга е тази за Антон Страшимиров. Струва ми се, че този автор, сам изтъкан от противоречия, му е импонирал най-много, колкото и да са се различавали един от друг в публичните си изяви. Имам усещането, че в никоя друга книга езикът на баща ми не е зареден с толкова енергия, с толкова воля за самоосъществяване, за свобода. „Кризата в съвременния западен роман“, както и „Между мъртвата точка и хуманизма“ днес са отживели времето си, но тогава бяха изключително важни. Бяха първопроходници. В затворения до задушаване свят на шейсетте години дори споменаването на имена като Сартр, Камю или Кафка вече беше новаторство. Да не говорим, че беше нежелателно, да не кажем забранено. До тези автори нямаше достъп, те бяха, знам ли, „декадентни“, „буржоазно загнили“. Затова наблюденията и анализите в тези книги са принос към развитието на литературната критика в България. А Страшимиров е нещо лично. Поне на мен така ми се струва.

В края на живота си баща ми събираше материали и искаше да пише книга за Яворов. Още една човешка драма, завършила с доброволно напускане на житейската сцена.

Невяна като студентка

- Какво според Вас се случва днес с книгата и читателя? Ще оцелее ли доброто старо четене?

- Аз съм израснала с книги. По-късно бях свързана с тях и професионално. До 1989 г. работих като редакторка в издателство „Народна култура“. Отговарях за преводи на англоезична литература. Сама превеждах. Имам публикувани преводи, предговори, рецензии. Много обичах работата си. И никога няма да забравя усещането, когато след каторжен редакторски труд, четене на коректури, поправки, дискусии с преводача най-сетне поемах в ръце току-що излязлата от печат книга. Все едно, че държиш топъл хляб. Все едно, че виждаш дете, което току-що е проходило, откъснало се е от прегръдката ти. Боли ме, че книгата в този си вид загива. Книжно тяло сигурно скоро няма да има, както няма вече и пишещи машини. Аз все още не съм минала на Киндъл (електронен четец – бел. ред.). Не мога да чета от машинка вместо от хартия. Но все повече хора около мен го правят. По отношение на четенето обаче съм оптимист. Моето поколение се учеше на живот от книгите. От тях черпехме знания за човешките отношения и полека-лека ги допълвахме с опита на собствената си зрелост. Да не говорим за вълнението, което ни доставяше четенето на интересни автори. Днес младите хора се социализират в интернет, не четат толкова, по-скоро си разменят картинки и възклицания. Никой не си блъска главата да разбере защо Ана Каренина се хвърля под влака. Младите хора дори не знаят кой е Толстой. А прагматично погледнато - трябва ли да знаят? За това са изписани вече планини от книги. Пишещи има все повече. И все по-малко четящи. Въпреки това не мога да си представя света без четящи хора. Четенето е общуване – със себе си и с другия. То е свобода на мисълта, на фантазията. Ако някога има свят без четене, то той със сигурност няма да се състои от човеци. Ще е нещо друго. И аз не искам да го доживея. 

- Това лято, след дълго отсъствие, сте посетили отново Троян. Как Ви се видя днешният ни град?

- Започнахме със спомените и ще свършим с тях. Кръгът се затваря. Само че с оживелите спомени. За последен път бях в Троян за погребението на баба си през 1982 г. Оттогава все казвах на съпруга си: „Трябва да отидем в Троян.“ Но после се разколебавах. Сигурно не бях готова за тази нова среща. Плашех се какво ще видя. Страх ме беше от себе си. Но както се казва в Библията, „Всичко си има време“. И ето че тази година, на връщане от морето към София, двамата се отбихме в Троян. Беше само за половин ден. В началото всичко ми се видя непознато. Чак се уплаших от себе си – съвсем ли бях затворила страницата на онова болезнено минало? Но лека-полека, докато вървяхме по главната улица към къщата на баба ми и дядо ми, започнах да си спомням. Беше по-скоро усещане. Като при събуждане – съзнанието ти бавно се избистря, светът започва да приема очертания. Когато минахме покрай пазара – по онова време той не беше на това място, - аз изведнъж казах: „Къщата е на следващата пресечка, чувствам го“. Така се и оказа. И сякаш нещо се отприщи, спомних си къде съм. Почувствах се цяла.

Семейството на 80-годишния юбилей на Христина (вляво), 2012 г.

Троян много ми хареса. Станал е китен, приветлив, дружелюбен. И най-вече жив. След промените много градове в България просто умряха. Троян, напротив, се е разхубавил и подмладил. Центърът е чудесно възстановен, гледката към Балкана, който е толкова близко, че почти можеш да го докоснеш, е прекрасна. Част от старите къщи край реката са реставрирани. Няма грозотии. Казах си: „Израснала съм в толкова красив град, а не съм го забелязала“. Но тогава животът беше много по-сив и беден. Сигурна съм, че тази виталност, която усетих, по онова време я е нямало.

Внучката Мина отскоро е говорител на Европейската комисия

В приземния етаж на къщата, където прекарвах летата си, по онова време имаше сарашка работилница. Мъже с дълги кожени престилки въртяха в ръце странни сечива, подковаваха коне, правеха седла, хамути, юзди. Беше сумрачно, миришеше на щавена кожа и лепило. Сега там има магазин за хранителни продукти. Престраших се и влязох. Попитах продавачката: „Кой живее сега в къщата?“. А тя отвърна: „Ами различни хора, например аз“. Оказа се снаха на първа братовчедка на баща ми, която живееше със семейството си в пристройка към къщата. Прекарвала съм у тях по цял ден, те бяха и моето семейство, играех със сина й, мой втори братовчед. Семейството още живее там, само че сега отсъстваше. Оставих визитна картичка с нашите координати и написах накрая „С обич“. Така искам да завърша и това малко тъжно интервю. С обич. Към Троян.

Интервю на Нели Генкова-Маринова

Начало

Още по темата:

• Момчето в света на книгите 
• "Глава на учен, а усмивка на дете" 
• "Каква непоносима уязвимост" 
• Най-добрият приятел на моя баща 
• Извисяваше се над всички
• Минко Николов и вечните пътища на живота
• Момичета с красиви имена

Tweet

Момчето в света на книгите

85 години от рождението на Минко Николов

Минко Николов

Литературният критик Минко Николов (1929 – 1966) е национално име и троянска гордост. Животът му е история за интелектуален блясък, нетипична за географските ни ширини „рицарска чест” и недоразгадана човешка драма. През 2014-та се навършиха 85 години от рождението му.

РАЗКАЗИТЕ за ранните години на Минко Николов възстановяват един някогашен Троян, който е естествена среда за оформяне на бъдещия блестящ интелектуалец. Семейството, училището, градското културно пространство с читалището, печатницата, книжарницата
очертават онази рамка, в която расте и трупа опит изключително талантливото троянско момче.

СИН Е на Невена и Никола Николови – гимназиални учители по литература, които са се превърнали в имена институции за Троян. А и не само. Разказват, че се е случвало някой студент по филология да получи шестица на доверие, само защото е троянец и техен ученик. Можем да кажем, че са изградили школа. Показателно е, че през 1952 година например 15 техни възпитаници завършват филология в Софийския университет. „Като се речеше Български език, то бяха те – Невена и Никола Николови”, пише ученикът им Ради Кисьов; а Никола Кунчев си спомня: „Имах шестица по литература при Николови! Такова щастие познаваха малцина”.

БИЛИ СА образец за семейна хармония и сговор. Говорело се, че като малки са ги кръщавали в един и същ купел. Той е улегнал, сдържан. Тя – силно чувствителна. И двамата са от троянски родове. Бащата на Никола Николов е заможен търговец, а една от прабабите му била ктиторка на църквата в Троянския манастир и е изобразена в едно от страничните крила на храма. По линия на майка си, която е от Хасъмския род, Минко Николов е първи братовчед с акад. Ангел Балевски, по линия на баща си – първи братовчед с Ганко Цанов.

Учителите Николови със сина си Минко

ЗА  НИКОЛА НИКОЛОВ ни разказва Йонка Мичева, живата памет на Троян. Знаел е наизуст цялата българска и руска литература, която преподава. Любим поет му бил Пенчо Славейков. Много добър езиковед, боравел с руски, старобългарски, гръцки, латински. Безусловен авторитет не само за учениците, но и за гражданите, пред които често изнасял сказки в Народния университет към читалището, член на Управителния съвет на Популярната банка. Мила Цанова ни описа съпругата му Невена като деликатна жена, с нежен говор, „като че ли ручей тече”. Йордан Василев, който е неин ученик и впоследствие близък на семейството, винаги при среща й целувал почтително ръка. Била изповедник на младия Ганко Цанов, по едно писмо усетила бъдещата му съпруга Мила като „йовковски тип жена”. В дома на семейство Николови на улица „Охрид”, сред етажерки, пълни с книги, в атмосфера, където „литературата е била нещо като семейна религия” (Иван Цветков), расте Минко.

ДРУГО специално място на неговото израстване е тогавашното троянско читалище – „свободна територия, кипящ якобински клуб, където се кръстосваха ожесточено рапирите на голямата литература, политика и изкуство”, по описанието на Ганко Цанов. Там Минко Николов открива приятел за цял живот – библиотекаря Симеон Гатев, ярка личност в културния живот на Троян, поет, стопанин на библиотечните книги, които е познавал една по една без помощта на каталог. Там, на читалищния таван, ученикът Минко чете в забрава, та веднъж привечер не усетил кога са заключили сградата. Като че ли прелистваме романа на Михаел Енде „Приказка без край”.

МОМЧЕТО всеки ден посещава книжарницата на Дона Кадийска, едновременно агенция за разпространение на печата „Стрела”, откъдето купува вестници за родителите си. Върти се и в печатницата на Иван Керяшки. Твърде умен за възрастта си, Минко неведнъж успява да спечели за приятели и съмишленици възрастни хора. На 12 години започва да издава вестник „Оса” и когато, година по-късно, го преименува на „Жило”, Иван Керяшки отпечатва върху десетки бели листи главата на вестника: „В. „Жило” – седмичник за хумор, сатира и критика – Троян”. От „Оса” излизат 22 броя, от „Жило” – цели 116. Минко Николов издава своите вестници от 1942 до 1946 година и е привлякъл за сътрудници Симеон Гатев, Николай Кунчев, Стефан Багаров, Христо Цецин. Когато разбират, че Христо Радевски е интерниран в родното си село Белиш, Минко и Николай Кунчев тайно отиват там с велосипеди и се връщат с „Интервю с поета Христо Радевски”. Йонка Мичева казва, че Минко Николов никога не е проявявал момчешка палавост, че от малък е правел впечатление на вглъбен в себе си.

Минко като ученик (вляво)

В УЧИЛИЩЕ той е литературна звезда, обект на възхищение от страна и на учители, и на ученици. Като 10-12 годишно момче разговаря за поезия наравно с гимназистите, докладите му пред гимназиалния литературния кръжок задържат вниманието на аудитория, изпълнила класната стая и училищния коридор, той е авторитет, на чийто читателски вкус подражават. Няколко негови преподаватели признават след години, че са изпитвали неудобство да му преподават, защото ученикът е знаел много повече от тях по литература, български, руски език… Още когато е ученик в прогимназията, прави впечатление съчинението му „Христо Ботев като журналист” – тема, която би препънала не един зрелостник или дори филолог. Вече като гимназист я разгръща в 100 ръкописни страници. И това е само една от статиите, които пише по време на гимназиалния курс. Когато завършва училище, Минко Николов познава цялостно класическата и съвременната българска литература и е постигнал нивото на абсолвент. Такъв излиза той от провинциален Троян, за да продължи пътя си в столицата.

Н. Г.

Обратно

Tweet

Съпругата ми падна в този капан

* „Толкова ли е трудно да се затворят шахтите по тротоара?! (…) Явно някой не си е свършил работата и някой
 не е контролирал изпълнението”

Хубава работа, ама троянска

Дълбоки (по около 50 см – бел. Т21) открити шахти зеят по тротоарите на новоремонтираната ул. „Македония”, сигнализира ни нашият читател Дочко Дренски. Уверихме се, че е точно така – днес сутринта, 30 декември, вторник, отидохме на място и видяхме шахтите, спокойно би могло да ги наречем и ями, с които през двайсетина метра е осеян десният тротоар нагоре в посока „Калинел”. От ямите стърчат някакви дебели кабели, вероятно безопасни, но самите шахти крият сериозни рискове за здравето на хората; и цяло чудо е, че още не е станало нещо много лошо, особено в това заснежено и заледено време. „Толкова ли е трудно да се затворят шахтите?!”, пита г-н Дренски. Същото питаме и ние от Т21. Питаме и още нещо – КОЙ е виновен за това безобразие и ще бъде ли наказан. По-долу ви представяме пълния текст на гневното читателско писмо, завършващо със заканата за завеждане на съдебно дело. Т21

*****

Шахтата след инцидента, 29 декември вечерта, сн. Дочко Дренски

Същата шахта днес сутринта, 30 декември

НЕ Е шега. Това са отворени шахти за кабели - без капаци. Коли падат в шахтите, а снощи съпругата ми падна в тази (шахта) на снимката. Направете си разходка до там, за да видите сами. Това е възмутително. Как може да се допусне подобно нещо в Троян?! Толкова ли е трудно да се затворят шахтите по тротоара?! В кой век живеем.

ТОВА е крайно недопустимо. Особено когато завали сняг и скрие шахтата, покрита с малко парче фазер. Става капан за животни. Това не е шега. Кметът не трябва да допуска такива брутални грешки от страна на изпълнителите. Явно някой не си е свършил работата и някой не е контролирал изпълнението.

ВЕЧЕРТА на 29 декември съпругата ми падна в този капан, създаден от Община Троян. За щастие без нараняване, но със силна уплаха. Това се случва ежедневно и с автомобили. Ще заведем дело.

30 декември 2014 г.

Дочко Дренски, Троян

Начало

Без думи

Tweet

Спипаха мургавата гадателка, обрала баба в с. Шипково

* Неизвестен тараши в дома на спяща 74-годишна жена в с. Белиш (Новата махала); „Всички в махалата сме наплашени. Надяваме се полицията да си свърши работата”, заяви потърпевшата

Крими

ЗАЛОВЕНА бе врачката, която на 22 декември „ужили” с 710 лв. 78-годишна баба от троянското с. Шипково. Мургавата гадателка била спипана при полицейска проверка на лек автомобил „Опел” в района на с. Кърнаре оттатък Балкана. В колата пътували врачката и нейна колежка – и двете от Пловдивско, съответно на 50 и 60 години, а ги возел 57-годишен мъж, вероятно съучастник. Цялата сума, отмъкната от възрастната жена в Шипково, е била намерена у извършителката. По случая е образувано досъдебно производство за извършено престъпление по чл. 194 от НК, а крадлата я грози до 8 години затвор.

В ПЕТЪК срещу събота през нощта (26-ти срещу 27 декември) неизвестен извършител е проникнал в дома на 74-годишна трудноподвижна жена в с. Белиш (Новата махала), живееща сама. Престъпникът е откраднал мобилен телефон, три шишета с ракия, един хляб и около 2 килограма портокали. След подаден на сутринта сигнал на спешния тел. 112 полицейски екип от Троян веднага пристигнал на място и направил оглед. Взети са и свидетелските показания на потърпевшата, която е изразила предположение за извършителя. „Не знам какво би станало, ако се бях събудила и видех крадеца, а той – мене. Можеше да ме убие. Всички в махалата сме наплашени. Надяваме се полицията да си свърши работата както трябва”, коментира пред Т21 окрадената белишчанка.

Т21

Начало

Tweet

Танцът на общинските съветници

Весела Нова година!

След целогодишен изнурителен труд на полза роду в навечерието на новата местноизборна 2015-та петима възлови наши общински съветници - председателят Балев, най-силният сред герберите Радевски, трибунът Пеевски, абевеецът Енкин и войводата Сираков - поздравиха троянци. С един темпераментен и всеотдаен съветнически танц. Гледайте и им се радвайте! Весела Нова година!

За да видите танца на съветниците - кликнете върху КАРТИНКАТА или ТУК

Т21

Начало

Tweet

Адв. Кашъмов: Натискът е голям, защото журналистите са влиятелни

* „По-скоро това е обществен казус и троянските съдии се дистанцират от него… От тази гледна точка не мога да намеря обяснение
 защо съдът се дистанцира”

Гореща тема

Ново съдебно дело се опитва да затвори устата на в. „Троян 21” (Т21). Да удари свободата на словото в Троян, и изобщо. Предишния път – по т. нар. „Дело Ов4ар”, се опитаха да представят обективното като клевета. Разбира се, неуспешно. За което освен обективността (истината) своя сериозна заслуга имаше защитникът на медията – известният столичен адвокат Александър Кашъмов, ръководител на правния екип на Фондация „Програма Достъп до Информация” (ПДИ). Сегашното дело е на местен представител на фирма – излъгала и ощетила десетки граждани в страната, сред тях и над 50 троянци – усетил се оклеветен и с накърнена репутация от две публикации по темата, написани от главния редактор на Т21 Генадий Маринов. Делото е заведено в Троян, но бе прехвърлено в Районен съд – Карлово.

Отново защитник на Т21 и на обвинения лично Генадий Маринов е адв. Кашъмов, с когото разговарях по поредния „троянски казус”.

Адв. Александър Кашъмов, Троян, 11 август 2011 г.

- Г-н Кашъмов, как ще коментирате отвода на троянските съдии по делото за клевета срещу Генадий Маринов и Т21, заведено от представителя на фирма „Великобритания 2014” ЕООД Красимир Кръстев?

- По начало съдиите имат пълното право да решават кога са заинтересовани и засегнати и съответно да си правят отвод. Но това тяхно право трябва да кореспондира с конкретни факти и основания като близост, роднински връзки и други подобни. Без да знам мотивите в дадения случай, малко е странно, че всички съдии в Районен съд – Троян са намерили основание за заинтересованост по този случай. По-скоро това е обществен казус и троянските съдии се дистанцират от него.

Фирма, от която са пострадали много хора, чрез неин представител завежда дело срещу редактора на вестника и срещу един от потърпевшите, които са си позволили да говорят. От тази гледна точка не мога да намеря обяснение защо съдът се дистанцира. Но може пък да се окаже, че всички в съда имат роднински връзки със страните по делото, което би било някакво много особено стечение на обстоятелствата.

- При предното дело, т. нар. „Дело Ов4ар” (2011 г.), Генадий Маринов нямаше роднински връзки със съдиите?

- Тогава тъжителят беше друг, няма нищо общо. А другият възможен вариант не е много добър – например ако съдиите изобщо не искат да хващат горещия картоф. Въпреки че това е важен обществен казус в техния град.

- А защо точно в Карлово е прехвърлено делото, дотам през зимата пътят от Троян е труден и дълъг и това в някаква степен би ограничило достъпа до правосъдие?

- Така е решил Върховният касационен съд (ВКС). Когато всички съдии от един съд си направят отвод, решението къде да се премести делото се взима от ВКС. Така че в случая това е била процедурата.

Генадий Маринов и адв. Александър Кашъмов

- Това е поредно дело срещу Генадий заради публикация. Мислех, че в последните години тези дела намаляват, а в Троян зачестяват. Каква е ситуацията според вас?

- Наскоро в Русе спечелихме подобно дело срещу журналист. Съдът беше отказал да приеме за доказателство един от най-присъщите инструменти на журналистическата професия – запис от диктофон, което е абсурдно. В София наскоро приключиха подобни дела. Обикновено рядко се случва някой журналист да загуби дело за клевета. Но натискът е голям, тъй като журналистите са влиятелни. Затова има интереси тяхната смелост да бъде попарена, тяхното слово да бъде ограничено.

И виждаме най-разнообразни случаи. Има и нови форми на цензура, както е сега в случая с Комисията по финансов надзор, която притиска няколко медии с искания да разкрият източниците си. Така че винаги, когато има интерес да се скрие нещо, намират начин. И се използват такива средства като съдебните дела. За съжаление, това няма как да се избегне. Важното е съдът да правораздава според европейските стандарти.

Интервю на Цветан Тодоров

Бел. ред. Авторът Цветан Тодоров е журналист от Ловеч - главен редактор на

в. „Народен глас” и регионален координатор за Ловешка област на Фондация „Програма Достъп до Информация”.

Начало

Още по темата:

• „Троянският „ОВ 4444 АР”
• „ОВ4444АР?!?” - в сайта Сеир.бг
• Дочко ни съди?!
• Адв. Кашъмов: "Клевета може да има само при неистински факти"
• Адв. Кашъмов: "Дело на смръщената сериозност срещу смеха"
• Адв. Кашъмов: "В истински демократичните държави подобни дела..."
• Спечелихме делото. Безапелационно! 
• Троянският "ТА 6666 АК"
• Излъганите за Англия: "Опира до съд или бой" 
• Тъжната троянска манифестация
• Опитват се да ни "страхуват" - да, ама не!

Tweet

Коледари в Попишка

* Радостните домакини посрещаха гостите си коледари както си му е редът – с дарове  и благодарности * 5-годишният Светльо Димов – най-малкият в групата; четириногият „асистент” с развят трикольор – най-атрактивният

Весели празници

Коледарите в кв. "Попишка", отпред е 5-годишният Светльо Димов, вдясно - четириногият "асистент" със знамето, 25 декември 2014 г.

5-ГОДИШНИЯТ Светльо Димов бе най-малкият сред групата коледари в троянския квартал „Попишка”, където от миналата година възродиха прекрасния български обичай. И сега, 25 декември 2014 г., коледарите попишчани бяха в автентични народни носии, извадени от бабините ракли – с калпаци, ямурлуци и дървени геги в ръка.

Светльо реди коледарски благословии

Най-отпред - четириногият "асистент" със знамето

КОЛЕДАРСКИЯТ ритуал бе изпълняван напълно според традицията и „Стани нине, господине,/ че ти идем добри гости,/ добри гости коледари...” огласи всеки един дом в някогашната махаличка, кацнала над града. Радостните домакини пък посрещаха гостите си коледари както си му е редът – с дарове (краваи, сладкиши, ракия) и благодарности.

А ЛЮБОПИТНОТО на тазгодишното коледуване бе четириногият „асистент” на коледарската група – един кон, натоварен с коледарските дарове и със забучено българско знаме в самара. Атрактивният помощник кротко си стоеше пред портата, докато коледарите пееха по домовете, но не бе пренебрегнат – и за него имаше вкусни дарове. Честита Коледа!

Т21

Начало

Още по темата:

• Коледари в Попишка (2013 г.) 

Tweet

Затвориха Беклемето

* Причината – очакваното влошаване на метеорологичната обстановка и страх да не се повтори ситуацията от 25 октомври т.г.

Нищо ново

ОТ ПЕТЪК следобед, 26 декември, Троянският проход (Беклемето) е затворен за движение на всички видове МПС, съобщиха в сайта на Агенция „Пътна инфраструктура” (АПИ). Обявената причина за крайната мярка е „очакваното влошаване на метеорологичните условия”; и е пояснено, че проходът ще е затворен до нормализиране на пътната обстановка.

ПРЕВАНТИВНОТО блокиране на най-пряката връзка на селищата в централна Северна България (включително Троян и Ловеч) с Южна България е повлияно и от случилото се на 25 октомври тази година. Тогава проходът бе затворен след като заваля и снежният капан заклещи четири автобуса, един от които с троянски деца, и още толкова леки автомобила и се наложи спасителна акция.

Т21

Начало

Още по темата:

• Беклемето - троянската "дискотека" (2009 г.)
• Беклемето - затворено, ще чакаме лятото
• "Най-после": Беклемето - затворено (2011 г.)
• Отвориха Беклемето за всички видове МПС
• Затвориха Беклемето за товарни автомобили
• Затвориха Беклемето 
• Беклемето хлопна кепенците  (2012 г.)
• Беклемето отворено - засега (2013 г.)
• Проходът отворен, ограничения за тежкотоварните (2014 г.)
• Отрязаха ни достъпа до Южна България 
• Инж. Чайков обеща - до 10 февруари отварят прохода 
• Отвориха прохода, обещанието бе спазено
• Вадиха автобус с троянски деца от преспите преди Кърнаре

Tweet