„Глава на учен, а усмивка на дете”*

85 години от рождението на Минко Николов

  

СОФИЯ се случва най-логичното – започва стремителната литературна кариера на Минко Николов. Записва българска филология в Софийския университет и още през първите си студентски години публикува в литературния печат - във вестник „Литературен фронт” и списание „Септември”. Прави аспирантура при проф. Георги Цанев, който гледа на него като на свой академичен наследник. Защитава дисертация върху творчеството на Христо Смирненски. През 1956-58 г. чете лекции по българска литература в Хумболтовия университет в Берлин. Работи в редакцията на в. „Литературен фронт“, в издателство „Български писател“ и в Института за литература при БАН. Публикува над 120 рецензии и статии и 7 книги. Изнася доклади за младата българска проза в Лайпциг, Берлин, Варшава, Будапеща, Прага.

ПРИСЪСТВИЕТО му в българския литературен живот на 50-те и 60-те години го очертава като един от най-светлите умове в едно несветло време. Спомените на неговите колеги оценяват търсаческия му ум, който презира фалша, посредствеността и догматизма в хуманитаристиката. Собственото му професионално съзряване неизбежно го води към надживяване на много идеологически клишета. И макар че очевидно се е вписал в системата и в никакъв случай не можем да го определим като дисидент, написаното и премълчаното от него са достатъчен принос към запазване на достойнството на националната ни култура.

Страница от берлинския дневник на Минко Николов

ЛЮБОПИТНО е надникването в личните дневници на Минко Николов, които се съхраняват в националния литературен архив. Като студент той признава пред себе си: „Колкото повече чета, толкова повече се страхувам да пиша. Виждам нещата колко са сложни, как досега повече от нас, младите, се движат по повърхността, по плиткото, мислят, че „морето е до коляно”.  А това е само началото на сблъсъка му с плуващите из плиткото и на навлизането му в сложността на нещата. В дневника, който води в Берлин, той е щрихирал различни типажи, срещнати там: достоен „типичен стар професор с много научен опит, лишен от парвенющината на новоизлюпените аристократи”, но и хора, при които „не личи богата духовност и емоционална дълбочина”, „закръглени типове на безмозъчни автомати – кариерист и брутален изпълнител”, както и невеж културен аташе, навел го на размисли „за културния елит и за чиновниците в литературата”. И ако трябва да търсим жестове на действително отграничаване от казионността в културния живот, достатъчно е да знаем, че Минко Николов е отказал на Георги Джагаров, с когото са много близки и взаимно са си кумували, високия пост на зам.-председател на Съюза на писателите.

В ЛИТЕРАТУРНАТА си работа Минко Николов има само един ориентир и това е истината. Страстното й търсене и големият му талант да я усеща ще го направят откривател и защитник на експериментаторски, силни и смели гласове в новата българска литература – Блага Димитрова, Йордан Радичков, Пеньо Пенев, Константин Павлов, Любомир Левчев, Ваня Петкова…  Ще го наредят сред онези интелектуалци, които за пореден път трябва да отварят българската култура към световната, защото пръв ще заговори на родната публика за Брехт, Томас Ман, Джойс, Пруст, Фокнър, Сартр, Камю. Ще му помогнат да съчетае ерудирано знание за европейската литература с уважение към самобитността на българската, без нашенски културни комплекси. Ще го държат високо над съмнителните литературни нрави като гарант за интелектуална честност и благородство, така че „самото присъствие на Минко Николов в критиката създаваше една увереност и една по-висша мярка” (Любен Георгиев).

Н. Г.

* Определението е на литературния критик Здравко Петров

Обратно

Tweet