Минко Николов и вечните пътища на живота

* Ако можеше да се види отстрани, Минко Николов щеше да прецени, че достатъчно пълноценно, интелигентно и талантливо е
 сбъднал живота си

85 години от рождението на Минко Николов

МИНКО НИКОЛОВ има класическия, изпитан през десетилетията път на преобладаващата част от българските интелектуалци. Всъщност, другояче и не би могло да бъде. 50-те години са колкото занемарено откъм връзка с високите европейски културни среди, тягостно, сталинистко време, толкова и благодатен пред-неоавангарден период, в който са още живи класическите нравствени добродетели у човека, посред който бихме могли да припознаем и тъй необходимите за днешните ни дни и романтичност, и безкористност, и любознателност. Нищо „смущаващо” няма в житейския и творческия път на Минко Николов, нищо, което да е извън мярата на най-доброто от тогавашната столична интелигенция.

В някогашния литературен клуб "Минко Николов" в Троян

СОФИЯ и следването, две години в Хумболтовия университет в Берлин, редакционните, безкрайни делници и благодатни редки празници, когато е в състава на редакционните колегии на „Литературен фронт” и издателство „Български писател”, приятелството му с най-видните представители на литературоведската общност у нас, и книгите – разбира се, и книгите... „Христо Смирненски. Литературно-критически очерк”, „Павел Вежинов. Литературно-критически очерк”, „Кризата в модерния западен роман”, „Брехт. Литературен портрет”, „Антон Страшимиров. Монографичен портрет”, „Между мъртвата точка и хуманизма. За някои явления в съвременната западна литература”.

И НАЙ-НАКРАЯ, в последния ден на 66-та година – смъртта, самоубийството, в което лично аз пак не намирам нищо толкова скандализиращо или смущаващо, понеже негова си е работа, на даден човек, дали ще се самоубива или не – а не е твоя, на троянския еснаф; и понеже цели традиционни, велики култури, като японската средновековна, да речем, поставят човешкото достойнство и човешката чест по-високо от тленната обвивка на тялото и по-високо от материалния носител на живота. За тях е важен нравственият контур на личността. Той е тяхното истински значещо и, би могло да се каже, сияещо астрално тяло. И така, ако можеше да се види отстрани, Минко Николов щеше да прецени, че достатъчно пълноценно, интелигентно и талантливо е сбъднал живота си. Че е живял талантливо – което е рядкост по нашите ширини. Все пак, от времето на Кръга „Мисъл”, да живееш като аристократ не е българският „модус вивенди”.

СТРАДАНИЕТО е неотменимо от човешката личност и човешкия живот. Но и талантът е неотменим – от образите на такива светли мъдреци като литературния критик и историк Минко Николов. Един европейски талант, с толкова живо осезание за родното, творец в истинския и съдбовен асонанс на думата, с оперативната си критика открил и защитил такива млади, непокорни имена като Йордан Радичков или Константин Павлов, патрон на някогашния Литературен клуб в града – указващ ни и днес посоката към онова, спроти което сме призвани и, в известен смисъл, искахме да бъдем.

Троян, октомври 2014 г.

Ивайло Иванов

Обратно

Tweet