Христо Данов: У нас постоянно се говореше за Дойран (2)

* „Дядо ми е убит на там през 1917-та, бил е на 28 години. Баба ми е останала вдовица на 27, с две момчета – на 4 и 2 години“ * Дядо Георги от с. Църничани, Македония: „Сега ти казвам, че съм българин. Обаче тука, който каза, че е българин, затриха му и семето“
Интервю
Христо Данов
Поводът за това интервю с Христо Данов е 75-годишния му юбилей – роден е на 28 септември 1946 г. в с. Добродан, в многолюдната фамилия на братя Данови, преселници от близкото с. Белиш, дядо му загива на Дойран в Македония през Първата световна война, а в рода му има духовници, кметове, поборници. Един специален човек, който си има солидната днешна биография, щрих от която са трите му мандата като кмет на Добродан, направеното като служител и шеф на някогашния „Булгарплод Троян“, обществената дейност. Но друго е специалното – г-н Данов е тясно свързан с историята, хем е тук, хем е там, с дедите си, с героите от героичните български времена, носи го в себе си. Негово дело е възстановяването на Фердинандовата чешма на Дойранските височини, напомняща за една от най-страшните и славни победи на българското оръжие и за забележителното троянско участие в нея, обновяването на войнишкия паметник в Добродан, създаването на троянския Комитет за възстановяване на войнишките паметници, побратимяването на Троян с Дойран. И още –  умее да разказва за историята с такава любов и вещина като никой друг.

– Твоето голямо дело е инициативата да се възроди Фердинандовата чешма на Дойран. Кажи за Дойран – голямата ти любов, голямото ти дело, мъка и страст.
– У нас постоянно се говореше за Дойран. Дядо ми е убит там през 1917-та, бил е на 28 години. Баба ми е останала вдовица на 27, с две момчета – на 4 и 2 години. Свекървата била с патерици. Разказваха ми, че на нивата татко ми, на 4 години, е водел впряга, чичо ми, на 2, замеря батко си с пръст, той пусне капистрите (поводите), стигне го, набие го и се върне. Много трудно са живеели. Но от всички вдовици в Добродан, които са загубили мъжете си през Първата световна война, нито една не се е омъжила повторно.

Трима троянци на гроба на дядо ми край с. Църничани – двамата са дядовците на Стефан Радевски и на инж. Марин Радевски
Като се ожених, си купих лека кола – „Заплаха за автомобилите на Запад“ (ЗАЗ), през 1973 г. даже станах носител на тогавашния приз „Златното кормило“. Даваха малко пари, помогна ми и шефът на турингклуба и организирах екскурзия с татко, тъста ми и жена ми до Дойран. Като отвори багажника митничарят на Калотина, вътре: палатка, сирене, сланина, кашкавал, хляб и шише ракия. Засмя се, че ракията няма да ни стигне за цяла седмица.

Пристигнахме в Дойран и тръгнахме да търсим гроба на дядо. В колата взехме дядо Георги от дойранското село Църничани, бил е на 16 години по време на войната, първи набор тогава. Питам го какъв е по народност. Той се усмихна и ми каза: „Ако ме беше попитал на друго място, друго щях да ти отговоря, но сега ти казвам, че съм българин. Обаче тука, който каза, че е българин, затриха му и семето. На камион му натоварваха цялото семейство, някоя и друга черга, и ги закарваха някъде си“. Питах после Божидар Димитров (известният историк), каза ми, че са ги карали във Войводина, на другия край, на Дунава.

Дядо Георги ни води към военното гробище, но каза, че през шейсет и някоя година дошли сръбски войници и с трактори набутали паметниците. Каменни и бетонни паметници са били, хората от местното население са ги вземали за къщите си. Минали сме на 50 м от гробището, където е погребан дядо ми – не можеш да познаеш къде е.

След това се срещнахме с инж. Ангел Стойков, и на него прадядо му е убит на Дойран. От Общината бяха поканили на някаква среща проф. Божидар Димитров. Като свърши срещата, отидохме при него и му показахме снимки. Каза ни, че има още един троянец с подобна семейна история – Васил Балевски. Събрахме се, отидохме в Музея в Троян при Елеонора Авджиева, в Общината при Петко Петков и започнахме да говорим да направим комитет. Направихме организация, Община Троян ни даде микробус да отидем до Дойран. Това беше през 2004 г. Тръгваме за Македония, но не смеем да останем да нощуваме там, защото не знаем къде отиваме – какво има, какво няма. Обадих се на кмета на Петрич и там пренощувахме в хотел. В събота сутринта тръгнахме към Дойран. Срещнахме се с Бранко Попов, нашият приятел от Дойран. Искахме среща с кмета, д-р Никола Райчев. Прие ни още първия път.

– Не беше ли враждебен?
– Не, точно обратното. Беше и Иво Антонов, директор на дирекция в Министерството на отбраната. Казаха, че ще ни помогнат. После седнахме в един ресторант, „Фук-так“ (македонците така чуват, че вика влакът), да обядваме и собственикът дойде при нас. Казвам му, че през 73-та година тук сме яли хубава чорба, но тогава беше малко място с четири маси. Оказа се синът на някогашния собственик. Там се сприятелихме.

– Как стигна до Фердинандовата чешма, до идеята за възстановяването й?
– На другата година (2005 г.) отиваме с Ангел. С едно тракторче ни закараха до Фердинандовата чешма. Тя беше почти разрушена. Следващият кмет на Дойран беше Ристо Гушев, инженер агроном, вуйчо на д-р Райчев. Благодарение на него, на нашия кмет тогава инж. Дилян Енкин и на ген. Михо Михов, голям патриот и земляк, от с. Сенник, Севлиевско, по онова време посланик на България в Македония, Троян и Дойран се побратимиха (2007 г.). Кметът Гушев обаче не посмя да ни разреши да възстановим чешмата. Качихме се с Ангел на Кала тепе, където е чешмата, а пред нас един човек вървеше с балтийка да проправя път. Като се прибрахме, се обадих на ген. Михов. Той отишъл до Дойран и намерил нашите приятели, качил се и той на Кала тепе. След това всяка година атакувахме кметовете за разрешението.

Христо Данов с майстора Ангел Попов пред възстановената Фердинандовата чешма, 2009 г.
При първото посещение Фердинандовата чешма тъне в руини, 2005 г.
Фердинандовата чешма в автентичния си вид, 1917 г.
Защо най-накрая, през 2009 г., ни разрешиха, разрешението го подписа кметът Глигор Чабулев? Македонците честват св. Петър и св. Павел на 12-ти и 13 юли, по стария календар. Легендата гласи, че св. Павел пристига в Кавала и отива в Солун (поповете пеят за обръщението на св. Павел към солуняните), после отива в Кукуш и Дойран. По пътя от сегашната църква е тръгнал нагоре и е минал точно покрай мястото, където е сега паметникът. Стигнал е до село Пальорка, там е построен католически манастир „Св. Павел“, който по време на войната нашите дядовци са използвали за болница, а англичаните го разрушили. И сега, кметът организира едно тържество на 13-ти, обажда ми се и ми казва, че иска дотогава да сме направили чешмата. После се оказа, че тържеството ще е на 11-ти, понеже е събота. Събрахме пари – половината даде инж. Марин Радевски (големият троянски бизнесмен и дарител, също с добродански корени,  загубил прадядо в дойранските сражения – бел. ред.), другата половина – Божидар Димитров. Намерихме строители. Отидох при предишния кмет, той има трактори, и му казах, че започваме. Даде ми трактор с ремарке да закараме материала. Пътят е към 3 км, но е много лош. Натоварихме баластра, дъски и арматура, даде ни и най-печеният си шофьор. Но на най-лошото място тракторът се обърна. Веднага реагираха, нашият приятел Радо закачи едно ремарке от лека кола и с него карахме.

– Значи, те се усещат българи, но не смеят да си признаят?
– Да, така е. Започнахме да строим, аз организирах групата. Първо хванахме водата. Шест чучура съм турил, знаеш ли колко е красиво. Но като прекарвахме тръбите през границата, една митничарка гъркиня, грозна като Втората световна, ни се развика, искаше да ни връща. Извика един началник. Той ни поздрави на български, обяснихме му какво правим. Пусна ни. Направихме чешмата за 10 дена. Но се сетих се, че не може откриване без венец. Обадих се (от Дойран) на тогавашния ни кмет Минко Акимов. Дойдоха хората от Троян, носеха венеца.

– Имаше ли на откриването официално лице от София?
– Не. Не сме правили такива работи, за да не вдигаме много шум. Троянци бяхме 13 души. От македонска страна имаше над 100 човека. Кметът беше разчистил пътя. Стана голямо тържество. Бира, кебапчета. Аз черпех със 7-годишна троянска сливова. Пристига македонска телевизия. Една журналистка идва, вози я магаре. Другите се оттеглиха, аз чакам да ме попита нещо. Но тя ме помоли да се отместя, не казах нищо. Обаче накарах сина си да се свърже с друга македонска телевизия да ме запишат, говорих и го излъчиха.

– Българските медии обърнаха ли внимание на това?
– По-късно.

Откриването на обновения войнишки паметник в с. Добродан, 9 май 2009 г.
– Думи за финал?
– Гробището на 34-ти пехотен Троянски полк е било до църквата „Св. Илия“. Полосата, която е охранявал полкът, е от Дойранското езеро до гребена Дуб – най-лошия терен, заради това Троянският полк е дал най-много жертви. Сега на мястото, където са били погребвани нашите, заварихме две къщи. Искам там да направим паметник като доброданския, само че със стена между двете колони, на която да бъдат изписани имената на всички, погребани на това място. Кметът ми обеща. Осигурил съм пари. В Добродан се строи паметник на загиналите във войните още през 1919 г., в Троян – през 1938  г., в Ловеч още няма.

(край)

0 коментара:

Публикуване на коментар

Моля, пишете на кирилица и използвайте големи и малки букви! Препинателните знаци също са желателни. Коментарите са разрешени само за потребители с профили в Google от 02.05.2018! Всеки има профил в Гугъл на телефона си - използвайте ги.
(Т21 - Вашият сайт и Вашият форум - мястото, където се чува Вашето мнение!)

 

©2009 Троян 21 - статии | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |