До Чикаго и назад: „И в чуждий край стана му тясно…” (3)

* „Само такива като мен отиват, дивят се на американската действителност и се връщат. За младите няма надежда за връщане. Дано се лъжа!!!”

Третата американска „бележка” на нашия човек в Чикаго – Стефан Генков, гостуващ от месец и нещо на дъщеря си Маргарита и семейството й в щатския мегаполис, е малко по-различна от предишните две. Не е толкова възторжена. Даже изобщо не е възторжена. Явно носталгията по дебневенските баири (от години авторът живее в родното си Дебнево) е надделяла над американските прелести. Което на някои ще се стори нелогично и ирационално; но едва ли е съвсем така. Долавя се и нещо друго – още по-минорно, направо плашещо. Че мнозина от нашите хора, отишли да си търсят късмета по света (в случая в САЩ), ги мъчи носталгията. Мъчи ги, дори да не искат да си признаят. Но малцина смятат да се върнат, по-младите пък - изобщо не смятат. И причината не е в тях (там), а тук (в нас). „Дано се лъжа!!!”, с едва доловима надежда завършва г-н Генков. Дано, казваме и ние. Но се сещаме за оня жесток лаф „А дано, ама надали”…

Т21

*****

ПРЕДИ 39 ГОДИНИ БЯХ на Международен турнир по баскетбол в Алжир. Участваха трите най-добри местни отбора, "Спартак" (Ленинград) и ние – ВИФ (София). Не энам по каква, политическа може би, причина отборът ни беше с националния екип. Бихме алжирските отбори, эагубихме само от руснаците, такава бе волятя на Партията и ние я изпълнихме. Но, за друго ми е думата, за Носталгията..., за онова чувство, което обзема човек, когато е далеч от роден край, работа, приятели, вещи, дом, въздуха, който диша. Така че още на петия ден чувствах крещящата нужда от обратен билет, но нямаше как и се измъчвах цели 20 дни.

СЕГА ТУК, В АМЕРИКА, когато пиша тия редове, минава вече месец, намирам се между най-близките си хора, моя кръв и плът, но вече ме обзема Носталгията. Липсата на другото ми внуче Стефи, сина Илиян, Мели..., неповторимия троянски пейзаж; и все по-често ме кара да мисля за завръщането. Не, няма да мога да остана до края на планувания престой. Лежа на шезлонга, на гладко подстригана морава пред къщата на дъщеря ми, майското слънце топли старото ми тяло, глъчта на внучетата радва ухото ми, но дълбоко вътре в мен нещо ме човърка, нещо ме тегли натам..., и аз се унасям, отнасям се в родното Дебнево.

ОТНОВО СЪМ НА ПРИБОЙ, плувам в бистрите води на река Видима, гмуркам се под вода и съзерцавам стрялкащите се край мен мренки, кленчета, плюскета... Писък на малкия ме вади от унеса - боцнала го е някаква тревичка, бързо го умирявам, то е добро дете, лесно се залъгва и умирява. Играта им продължава, а аз след минута отново съм там, по баирите на Дебнево, Балово, Кузът. Изниква всяка пътечка, ручейче, гъсталаче, аз бера ненаситно чудни манатарки, които, както казва един стар гъбар, са просто на "орища". И трупам лакомо в раницата, в двете кофи... Сядам да почина, прегръщам най-голямата манатарка и й се радвам, радвам...

ИЗВЕДНЪЖ УСЕЩАМ БОЛКА, отърсвам се от унеса и гледам - детето заспало в скута ми, аз галя главата му с една ръка, а то смуче показалеца на другата и двете остри зъбчета се забили в пръста ми. Леко издърпвам ръката си, слагам биберона и тихо го отнасям в креватчето. Край на спомените. Тук е Чикаго, насреща през езерцето е Магистралата, хиляди, милиони коли летят като пощурели, във висините през минута се пръкват огромни метални птици, едни набират височина, други се приземяват. Кварталът, в който живеем, е повече от подреден, така е всичко тук, няма прашинка по улици и тротоари, за фасове да не говорим, не видях през месеца, който съм в Чикаго, човек с цигара.

OТИВАМЕ НА ГОСТИ НА ЕДНА СЪНАРОДНИЧКА. Дъщеря ми добре се справя с натоварения трафик. Една машинка на таблото показва посоката, "тапите" по-пътя, избира най-прекия път и оптималната скорост, необходимо е само опит и умение да въртиш волана. След 2 часа сме пред голяма спретната къща. Домакинята ни очаква и заедно с още две българки и един мъж, също българин, сядаме в градината под малка беседка. Масата е богато подредена по американски тертип. След запознаването започваме разговор, естествено за България.

- От кой край си? От кой град?

- А Вие от къде сте? Откога сте тук?

- Аааа... сега сте пристигнали!

И ВСЕ В ТАЗИ ПЛОСКОСТ ПРОТИЧА РАЗГОВОРЪТ, спомени, тъга, различни човешки съдби. Едно ми става ясно - за повечето от тях няма път за връщане. Такъв им е статутът на емигранти - тук са от години, купили са къщи, коли, имат платена работа, но са с неуредено гражданство и напуснат ли пределите на САЩ, е невъзможно отново да се върнат там. Затова и не си идват. Недалновидната политика на българските правителства по време на Прехода прогони цвета на нацията, най-кадърната младеж в чужбина. Само такива като мен отиват, дивят се на американската действителност и се връщат. За младите няма надежда за връщане. Дано се лъжа!!!

Чикаго, 14 май 2010 г.

Стефан Генков

Начало

Още по темата:

• До Чикаго и назад: За втори път на мач на "Биковете" (1)
• До Чикаго и назад: На фитнес в Чикаго (2)
  
• До Чикаго и назад: „Абе, тия американци всичките българи ли са?!” (4)
• До Чикаго и назад: Езерото Мичиган (5) 

Tweet