Велчо Комита

* „Мъжеството му се носи от уста на уста. „С Велча шега не бива!”, казвали” * В събота, 11 юни, от 10:00 ч. - традиционната историческа възстановка в с. Велчево

Владимир Станев
10-те реда на „Традиция”

Авторът Владимир Станев, активен член на „Традиция”, е кмет на с. Велчево. Обикновено той е Комитата Велчо в традиционните исторически възстановки за празника на селото.

В ГЕРОИЧНАТА летопис на Новоселското въстание от 1876 г., между многото светли имена, ярко блести и името на Велчо Петров Ночев, наречен по-късно Велчо Комита. Роден около 1835 г. в махала Каменно бърдо, с. Зла река (на времето Дебневски колиби, а сега квартал на гр. Априлци), в семейството на прост овчар преселник от с. Стефаново, Врачанско. Баща му умира рано и малкото момче остава с майка си и под контрола на чичо си Симеон. От своите връстници Велчо се отличавал с ниския си набит ръст, зачервено лице и орлов поглед. В характера му имало нещо своенравно и неудържимо. Бил самоук. Оженил се към 20-годишен. Жена му се казвала Гена. Била едра и хубава балканджийка. Имали четири деца, синовете Петър, Колю, Симеон и дъщерята Пеша. След Освобождението овдовялата жена на Велчо заедно с децата се преселва в с. Врабево. Първият им син Петър умира в казармата като войник, неженен. Дъщерята се омъжва в с. Коиловци, Плевенско. Синовете Колю и Симеон се задомяват във Врабево. После Симеон се поболява в Балканската война, при превземането на Одрин през 1912 г., и умира като мобилизиран същата година.  Колю умира във Врабево през 1923 г. на 62-годишна възраст. Днес от този род има във Врабево, Априлци, София и другаде.

БУЕН по природа, волен по душа Велчо Ночев още от ранна възраст силно мрази поробителите. От малък тръгва с овцете и заживява със сиромашката неволя. Турците идвали по махалите и  колибите да грабят и плячкосват от мирното население каквото им падне - най-често дребен добитък, мед от кошерите, букови греди. Този грабеж особено зачестил, когато турското малцинство от Дебневските колиби не намирало работа и мизерствало. Неведнъж било нападано стадото на Велчо и отвличали най-хубавите овце. Това продължило, докато момъкът възмъжал и започнал да посреща „неканените гости” с оръжие в ръка. От тук почва и неговата хайдушка история, която времето превърнало в легендата за хайдут Велко (после Велчо Комита, Велчо Войвода).

Внушителният паметник на Велчо Войвода в кръстеното на негово име с. Велчево
В ЛЕТОПИСНАТА книга на с. Велчево в 1926 г. е записано, че Велчо е бил войвода. Така го  наричало населението от  околните махали, макар и това придадено име да не отговаря напълно на истината да е бил главатар на хайдушка чета. Широко известни са много случаи, при които той, скрит зад храстите, оградите или в хралупи на стари дървета, „стоварвал” по някой камък върху главите на обирджиите. После се снабдил с пушка. Любимото му шишане било изработено в Каменно бърдо от изкусния майстор Матю Радила и било дълго около 2 метра и с широка цев. С  него той станал добър „нишанджия” и заслужено отмъщавал за всяко зло, сторено на него и съседите му. Имало много случаи на убийства на турци в района на Каменно бърдо от неизвестни хора, което се предписвало все като дело на Велчо.

В ЗАПИСКИТЕ СИ известният учител Никола Табаков от Ново село пише следното: „Когато бях учител в с. Врабево, баба Велчовица ми каза: „Велчо имаше кошара, заградена с камъни и покрита с плочи. Научил, че ще дойдат крадци. Повикал двама съседи да пълнят пушките му, а той да стреля. Наистина трима турци се появили под кошарата с явна цел да вземат добитък. Предвожда ги висок турчин с думите „Не бойте се, това са овчари, а не московци”. Турците приближили. „Гърми!”, викат му  другите. „Не! Чакайте да наближат повече.” Тряска шишането. Първият турчин пада убит, другите бягат. Гръмва във втория, че и в третия. Хвърлили ги в един трап, заровили ги и ги замаскирали… След бунта щом се чуеше гласа на шишането му, нашенци казваха: „Велчо е жив!”. Един ден идват в махалата някакви си турци на коне. Двама били. Докато хапнат и пийнат, на Велча заповядали да разведе и напои конете им. Смелчагата се опълчва срещу тях, ядосва се и промушва единия с ножа си. Другият се изплашва и избягва. Велчо го гони, докато се изгубва от погледа му. С тези и други подвизи той става страшилище за самозванците и защитник на бедното население от крайните махали на Дебневския боаз. Мъжеството му се носи от уста на уста. „С Велча шега не бива!”, казвали”. 

КОГАТО става време за въстанието, именно хора като Велчо Ночев - смели и безстрашни, трябват за делото. Велчо става комита. И така „зарязал работа и дом”, той поема пътя към истинското безсмъртие. Тук му е мястото да кажем, че в книгата си „Новоселското въстание” Иван Марангозов отделя малко място за участието и подвизите на Велчо Ночев. Може би е пропуск. А истината е, че Велчо Ночев е най-активният комита от Дебневските колиби и днешното село Велчово в подготовката и участието във въстанието. Комитетът в Ново село го определя за четен командир на въстаниците скандалци (от днешното с. Скандало). В решителния момент той не успява да ги изведе на бойна линия, защото първите хора били заподозрени и взети заложници от турския управител на района Мустафа Гержикоолу. Друга не по-малка причина е била и тая, че кметът на с. Млечево направил строго предупреждение на скандалци да скрият оръжието и да не се опълчват срещу държавата и реда, защото зле ще си патят и „всичко ще бъде подложено на заколение, огън и грабеж”.

КОГАТО идва денят на разплатата и въстанието е обявено, Велчо Ночев е стотник. И ето го в предната линия на позициите. В боя Велчо е и отличен стрелец. Поради тия му качества той е поставен да охранява най-опасните места по десния бряг на р. Видима, срещу завоя на Тясното. На стр. 88 в книгата „Новоселското въстание” Иван Марангозов пише: „Пушката на Велчо Ночев внушава страх на башибозуците, та затова опознали гласа й и знаели кога той гръмнува”. Казват, че правоверните  отвръщали залпово, ругаели гласно и люто се заканвали. Велчо чувал гласовете им, изтръгвал по някоя нашенска „благословия”, продължавал да пълни пушката и пак... Бил истинско страшилище за турците. Не случайно, когато го изправят пред съда в  Севлиево, завързва се такъв разговор: „Вярно ли е, Велчо, че ти си бил комита и много наши турци си убил в бунта?”, запитал съдията. „Не съм ги броил колко съм убил, но другарите ми казват, че мой  куршум не е отивал напразно”, отговаря Велчо. Съдиите завъртат глави”.

ВЕЛЧО НОЧЕВ не избягва далеч в Балкана както повечето участници във въстанието, а се укрива в горите около родната си махала. Друго предание има, че се замаскирва в порутените стъпала на бащината си къща. Турците непрекъснато претърсват околността, поставят засади, измъчват жена му, за да го предаде, но все без успех. Най-после Гержикоолу си послужва с измама, като използва кръстника на Велчо - Цонко Войводски, който му е личен приятел. Дава приятелската си „честна дума”, че ще пожали комитата, само да се предаде доброволно, без оръжие, за да го видят и после ще го пуснат. Велчо се доверява на своя почитан кум и се предава. Гержикоолу не устоява на обещанието си, а нарежда да завържат здраво комитата и го изпратят на съдебните власти в Севлиево.

КОМИТАТА е заловен, обвързан с белезници и подкаран за Севлиево. Досието му пред турския съд било много лошо. Може би на това се дължи осъждането му на смърт по спешност и то по време, когато смъртните присъди били официално спрени (във „Възпоминания по въстанията в Търновския санджак през 1876 година” Ю. П. Тодоров пише за документа, в който е поместена телеграмата под № 551 с дата 1 юли 1876 г. от мютесарифа в Търново, с която се нарежда на каймакамина в Севлиево Велчо Ночев, убиец от Дебнево, да бъде обесен). Било 2 юли по стар стил, петък, пазарен ден, 1876 година. На градския мегдан в Севлиево, сред разярени османлии и крясъка на жадни за зрелища цигани, увисва на въжето Велчо Комита, редом с другарите си по съдба. Така завършва един светъл живот.

На 11 юни в с. Велчево (10:00 ч.) ще се проведе традиционната историческа възстановка
ИМЕТО на Велчо Ночев е зачетено на паметника в Граднишкия боаз. Под надписа „О, бесило славно, ний те осветихме” стоят имената на обесените в Севлиево осем души, между които е и Велчо Ночев. На името на Велчо Ночев е наречено и с. Велчово, което днес обединява някогашните Дебневски колиби, към които се е числяла и родната махала на бунтовника. В китна градинка пред читалищния дом на селото е издигнат негов паметник.

Владимир Станев,
РК „34-ти пехотен троянски полк”, Априлци - Троян

Още в „10-те реда на "Традиция”:

0 коментара:

Публикуване на коментар

Моля, пишете на кирилица и използвайте големи и малки букви! Препинателните знаци също са желателни.
(Т21 - Вашият сайт и Вашият форум - мястото, където се чува Вашето мнение!)

 

©2009 Троян 21 - статии | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |