Да не спираме да обичаме Алеко

* „А когато реалните новини са като вицове, само че по-смешни – тогава усещаш, че си се прибрал у дома“ * „Проблемът не е в нито едно знаме и нито едно хоро. Проблемът е в лъжата, че тия неща трябва да се противопоставят на нашата принадлежност към Западната цивилизация“

 

Взето назаем

Иван Ланджев

Един фрагментиран и неголям текст, който обаче някак „неусетно“, като пъзел, сглобява картината на днешна България, на опитващата се и все не успяваща да се откопчи от лапите на посткомунизма и съветизма мила наша родна страна. Не особено радваща и не особено оптимистична картина, защото „Хората си обичат Щастливеца и това е. И той си е Щастливец навсякъде. Освен в България“; но все пак носеща надежда, защото „Човек може да обича и Бай Ганьо, няма проблем. Но не за сметка на Алеко. Много е важно да не спираме да обичаме Алеко“.

Авторът, 37-годишният Иван Ланджев, е завършил философия и културология в Софийския университет, доктор е по руска класическа литература, поет, есеист и сценарист. С литературна известност, награди и преводи в чужбина. Един от силните млади гласове на днешната българска култура. Този му „предизвикан“ текст е писан след скорошното завръщане от специализация в САЩ, препечатваме го от сайта „Булевард България“ (www.bulevardbulgaria.bg). Т21

„ДАМИ И ГОСПОДА, добре дошли в София“, мънка в обичайния си каданс командирът на самолета, казва колко градуса е, пуска заучена шега и ето – кацаме на мястото, което наричат „Враждебна“. Тоест вкъщи. Но аз не вярвам, никога не съм вярвал, че е наистина враждебна – лаская се от мисълта, че с родината сме си липсвали взаимно.

Дълго време ме нямаше, липсваше ми музиката на българския език. И точно затова не си пускам музика, а отварям новините. Мелодията тутакси започва да се лее, още първата новина е страхотна – Иван Гешев казал, че „Мефистофел е продал душата си на дявола“ (всъщност Фауст е продал душата си на Мефистофел, т. е . на дявола – бел. ред.). Тия приказки са от Лукавия, да знаете… Започвам да се чудя какво ще стане, ако тоя човек утре научи за Луцифер, Велзевул и Сатанаил? Чуденето ми не продължава дълго, понеже махат Гешев, деинсталират го, точно както си го бяха инсталирали. И, разбира се, заместникът му е Сарафов. Не врат, а шия. Не съсед, ами комшия. Какво излиза – цитатът на Гешев е правилен. В България наистина Мефистофел си продава душата на дявола. Всичко е едно и също, само че още повече. А когато реалните новини са като вицове, само че по-смешни – тогава усещаш, че си се прибрал у дома. „Дами и господа, добре дошли…“

***

МИНАВАМ паспортен контрол. Сигурно си въобразявам, но ми се струва, че ми гледат снимката с недоверие. Колко ли време ще им трябва да ме обявят за чуждестранен агент, понеже бях на специализация в университет в САЩ? Кога това се превърна от нещо хубаво в нещо лошо? Всъщност, мен са ме обявили за западен агент още отпреди да замина. Винаги съм харесвал троловете в коментарната секция, защото интелектуалното усилие, което се изисква, за да говориш глупости, понякога може да бъде възхитително. Дори самото похабяване на това усилие е впечатляващо.

***

НАПРИМЕР под интервю за новата ми книга един такъв пише: „Идва от Чикаго и вика „Ние“. Не сме вече „ние“ с „вас“, отродили сте се. Не сте част от „нас“. Ние не обичаме да идват да ни морализаторстват, точно пък от Америка!”. Забележете – вече е лошо изобщо да си ходил до Америка, не да си невъзвращенец. Предател си още с пътуването. Честно, кога стана това нещо?! Нали проблемът уж беше, че хората отиват и не се връщат? Ето, аз се връщам… и пак проблем! Should I stay or should I go? (Да остана или да напусна?) Как тъй не сме „ние”, бе, драги? Нали всички сме българи… И ти, и (колкото и да не ти се иска) – аз. Позволи ми да обичам общата ни родина, позволи ми да ходя където си искам и да се връщам. Бъди така добър. Аз на теб не ти преча по никакъв начин, освен май… със самото си съществуване. Ще ме извиняваш.

***

ТРОЛЩИНАТА се е радикализирала до степен, в която вече не се разбира човекът лъже ли, или има когнитивен дисонанс. Всякаква надежда за елементарна логика отдавна е изоставена. Прави се “поход за мир” с гордо развятото знаме на агресора. И накрая този пацифистки порив се увенчава с… хвърляне на червена боя по сградата на Европарламента. Знам, че новината е стара, но ефектът е дълготраен. Има нещо трогателно в мащаба на заблудата – докато Путин съвсем буквално бомбардира Украйна, у нас за заплаха се възприема… Европейският съюз, в който членуваме доброволно. Докато самодържецът се дъни епохално, у нас със сериозен тон се говори как пучът на Пригожин всъщност доказва (за пореден път!) гениалния master plan на Русия. Според българския пишман аналитик Путин просто не може да сбърка, каквото и да стори. А когато бърка, е най-прав.

***

ДОКАТО ракетите се изстрелват от изток, големият ни зор тук е „защитата” от… западното влияние. Чуваме ли се добре – „защита от западно влияние”. Коя година сме?

– Западно влияние?
– Сакън, другарю капитан!

Тази размяна на реплики между Тодор Колев и Георги Русев в „Опасен чар” е безсмъртна, като много други лафове от филма. И въпросът, и отговорът са култови – най-лошото, което могат да те питат и единственото, което можеш да отговориш. Запад? Сакън!

Но на какво точно се смеем тук? Защо е било смешно още тогава, през 1984-а? Не е трудно да го видим. Осмива се самото разбиране на западното влияние като заплаха. Хората дотолкова са се наслушали на тая простотия, набивана в главите им от властта, че са се бъзикали с нея и са я иронизирали под път и над път. Не става дума дори за някакъв бунтарски дух, а за форма на оцеляване в абсурда. Шегуваш се така, че да не те разберат ония, дето и без това не разбират от шеги. И привидно изпълняваш, но и ти, и съседът под теб, и съседът над теб, знаете, че тая работа е загубена работа. На доизживяване е. Да смяташ западното влияние за опасност е толкова очевидно нелепо на фона на родната действителност, че няма как да не стане комично. Общо взето цялата страна вече отдавна е знаела, че това с „гнилия Запад” и „упадъчното” влияние е пълна глупост. И е въпрос на време един режим, който се нуждае от изфабрикувани външни заплахи, за да оправдава безумията си, да се разпадне отвътре.

***

ИДЕОЛОГИЯ, която е толкова уязвима, че трябва да разчита на измислени заплахи отвън, е способна на забележителни абсурди. Примерно да докараш зорлем масов глад в най-плодородната област на Европа (да, необходимо е да припомняме Гладомора). Или пък да построиш стена насред Берлин. И понеже не можеш да признаеш очевидното – че стената е издигната, защото хората просто искат да избягат (толкова им е хубаво в социализма) – трябва да кажеш, че е защитна стена, която предпазва същите тези хора от Западната заплаха. Важно е да опазим народа, затова го затваряме като добитък. Заплахата от западната лошотия е така надвиснала над социалистическия рай, че (пак от загриженост) на гражданите е отнето правото да се придвижват свободно – точно като животни.

 

***

ВЕЛИКА ЗАПЛАХА е тази, заради която хората си рискуват живота и бягат, само и само да се доближат до нея. И се налага да бъдат „предпазвани” насила (в момента Украйна също бива „предпазвана” от Западната заплаха, целият свят вижда как). Абсурдността на това положение ражда градски фолклор през 20. век – стотици вицове, направо цели жанрове само в Съветския съюз. Западът така силно гние, че целият Източен блок е опиянен от аромата (му) и всеки нормален човек тайничко си мечтае и той, ако може, някога да гние така.

***

ВПРОЧЕМ, не съм съвсем прав при датирането, защото подигравката с клишето за „гнилия Запад” е още по-стара. Тя се ражда заедно със самото клише, през първата половина на 19. век. В Руската империя по това време спорят славянофили, западници и почвеници. И абсолютно всичко от това, което чуваме днес, до последната глупотевина, се е казало още тогава. Дори и идиотщините за сатанизма са от онова време. Разговорът изобщо не е мръднал и няма как да мръдне, защото същинска алтернатива на „зловредното западно влияние” никога не е предлагана. Предлага се само тролене, издигнато до степен на държавна политика. Съвсем естествено е хората да се шегуват с това, то си е за подигравка.

***

КЪДЕ ОБАЧЕ са нашите шеги днес, защо всичко стана толкова сериозно? Защо Костадин от Варна публично призовава „цялата тази уродлива сган” (демек ние, дето просто не сме съгласни с него) „да бъде унищожена”?! Този български патриот се кани да унищожава инакомислещи българи, докато депутатите му си захранват влоговете в евро, а техните деца придобиват апартаменти на безценица. И нищо от това всъщност не ме учудва. Чудя се само на електората – толкова ли не сте виждали тарикати?

***

ЗЛОТО винаги се взема на сериозно. То по това се и познава – не умее да се шегува със себе си. И не умее да се радва на нищо у другия. Костадинов и компания успяха да излъжат много българи, че се намират в революционна ситуация. А в нея няма време за анекдоти и самоирония. Резултатът от тази евтина лъжа е подмяната на патриотичното чувство, израждането му до някаква плакатност – като си тръгнал на „освободителна война“, естествено и знамената, и пилоните ще стават все по-големи и по-високи, призивите все по-шумни, боята по Европарламента все по-червена. И всеки български успех на Запад (а през последните години успехите ни са все повече и по-значими), ще бъде тълкуван като предателство и обясняван със световни заговори срещу българщината. Много, ама много долна подмяна е това.

***

ПРОБЛЕМЪТ не е в нито едно знаме и нито едно хоро. Проблемът е в лъжата, че тия неща трябва да се противопоставят на нашата принадлежност към Западната цивилизация. Проблемът е, че са принизени до това да воюват със „западното влияние”. Няма такъв антагонизъм, разберете. Това са измишльотини и евтини тарикатлъци.

***

Паметникът на Алеко Константинов (Щастливеца) в Чикагския университет, САЩ, е поставен през 1994 г. по повод 100-годишнината от Световното търговско изложение в Чикаго, описано от Алеко в пътеписа му „До Чикаго и назад”

ПОСЛЕДНО, не за западното, а за българското влияние на Запад. В централната сграда на библиотеката към University of Chicago има бюст на нашия Алеко. Нямах търпение да го видя, когато пристигнах. После разбрах нещо любопитно – в кампуса вече си има утвърден обичай покрай Щастливеца. Оказа се, че много студенти му принасят дарове, за да си повишат успеха, а голяма част го правят без дори да знаят кой е. Оставят му закуски, цветя, понякога кафенце... Хората си обичат Щастливеца и това е. И той си е Щастливец навсякъде. Освен в България. Човек може да обича и Бай Ганьо, няма проблем. Но не за сметка на Алеко. Много е важно да не спираме да обичаме Алеко.

1 юли 2023 г.

Иван Ланджев, в www.bulevardbulgaria.bg

Начало

Tweet