Троянски вечери (2)

Нямах намерение да отида. Е, не устоях… Нямах намерение да танцувам, болки в кръста ме държаха на стола, пак не устоях… Нямах намерение и да пиша… Но!

Веселина Попова

 Читателите ни пишат

 

Авторката Веселина Попова е троянска снаха и натурализирана троянка, иначе полендачка – от с. Въбел, Никополско. Завършва Френската гимназия във Варна, след това е учителка в Икономическия техникум в Свищов, където среща любовта на живота си – троянеца Васил Попов, и от 1969 г. е в Троян. Винаги елегантна, енергична, търсеща, любопитна, инициативна. Културното и сцената са в кръвта й – поезия, рецитации, танци, театър, постановки, градски събития… Години е преподавател по френски език в Механотехникума, след това още толкова завежда Дома на културата в голямото троянско предприятие „Елпром“ („Елма“), работи и в културния отдел на Община Троян. Инициатор, съосновател и председател от самото начало (1991 г.) на троянския Комитет за побратимяване, чиято е „вината“ за побратимяването ни с няколко европейски града, като най-богати и неразривни са връзките ни с френските Виньо на Сена (до Париж) и Перн ле Фонтен (департамент Воклюз) и немския Елванген (провинция Баден-Вюртенберг); за тези си заслуги през 2016 г. г-жа Попова бе удостоена с едно от най-високите френски отличия – Ордена за заслуги, разписан от тогавашния френски президент Франсоа Олан, и връчен й на стилна церемония в посолството на Франция в София. По-долу ви представяме продължението на разказа й (първата му част бе през м. януари) за едно на пръв поглед „незначително“ троянско събитие, но само на пръв поглед. Т21  

ПРИЕМАМ ги като бягство от проблеми, от зимния застой, от самотата… На фона на опустошителните земетресения,  страдания, мъка, загуби, потискащ негативизъм и неприкрита омраза в политическите коментари от екрана, глътка разтуха, приятелска усмивка, музика…

13 ФЕВРУАРИ 2023

ТАЗИ година, месец февруари напълно отхвърли познатия израз  „Сечко сече”…   Дългоочаквания сняг, който ни зарадва в началото му, бързо отстъпи място на приятни слънчеви дни. Заредиха се традиционните февруарски празници. Като прелюдия към предстоящия двупосочно предпочитан Зарезан или Валентин, оживя  темата за очакваните ежемесечни „Троянски вечери” (виж „Троянски вечери“ в бр. 3 на Т21 от 25 януари 2023 г. – бел. ред.). Случайно или нарочно, тези троянски срещи са винаги в понеделник и с толеранс от една седмица. Има доста млади хора и други не съвсем, които посещават и двете групи. След едно добро емоционално зареждане в началото на седмицата дните минават неусетно, работата е по-лека и приятна. Решавам, че в понеделник ще съм там. Даже датата 13 ми допада…

Във вихъра на Троянските вечери

НЕОЧАКВАНО, тази вечер посещението надхвърля всички предположения. Видимо развеселена, организаторката Тотка Стайковска посреща новодошлите. Залата на ресторанта бързо се запълва и допълнително подреждат нови маси. Звънят чаши, чуват се наздравици. Личи, че новодошлите са доста. Звучно, с вдигнати ръце, те се поздравяват със свои познати, настанени някъде в другия край на залата. На дансинга момиченце и момченце в начална възраст, гонят се с весел глъч, правят първи стъпки в измислен от тях танц. Това придава някаква домашна и съвсем топла атмосфера. Персоналът е на крак… Като изкусни жонгльори сервитьорите сноват около масите с по 3-4 чинии на ръка и зареждат „разядка” за аперитива, изваден уж тайно от чантите. Видно е, че днес са дошли повечко мъже. Раздумките продължават до появата на музикантите. Обикновено те са „на време“, точни са. Подреждат се кратко, поздрав към всички и започват. Няма салонна музика, няма увертюри за настройка.. Дрънват неравноделните, кипва кръвта и на дансинга е вече тясно. Почивките в танците са самосиндикални. Натежат ли ти краката – сядаш, хлъцне ли ти кръстът – отказваш се от туиста. Диско ритмите са с най-индивидуална хореография, там са соловите изпълнения. Моята любимка, Дончето (на 93), упорита и неуморна, подхваща ту един, ту друг „стил”…

НЕ МОЖЕ да се предаде с думи чувството, което те владее в такава вечер на освободения дух… Особено вълнуващ момент е, когато между прегърнатите в блус двойки музикантът Веско Младенов-Стрялката танцува, понесъл своя микрофон и пее „Обичам живота”. Струва ти се, че изпраща послания почти „на ухо”, както се казва… „Затова всички са тук”, мисля си аз и продължавам да снимам, търсейки да хвана най-щастливите усмивки.

20 ФЕВРУАРИ 2023

ОТНОВО е понеделник, отново е Троянска вечер. Ресторантът е приятно затоплен, организаторите посрещат с усмивка. Доста от пристигащите са ми вече познати, те бяха тук и миналата седмица. Цари настроение, в пространството се долавят различни парфюми… Младите хора в свободен дрескод, другите набори старателно пременени бързо заемат определени маси. Така се заформят приятелските компании.    

РАДОСТНО е, че се присъединяват все повече  нови участници. В по-малобройната група – опознаването и сближаването е по-непосредствено, атмосферата е по-задушевна, по-близка. Както вече разказах, на предходната среща в групата разчупиха танцовата програма с весела томбола… Поздравени бяха, 3-4 от дамите, оказали се „астрологически близнаци”, родени на същата дата. Уважени  с малки сувенири, жест, който се получи много приятна изненада за тях, и особено силно ги развълнува. С една дума, хубавата идея бе посрещната с пълно одобрение… Да, трябва, може би, да се обогати, да се разнообрази и да се поддържа. Започвам да обмислям…

ПОДАРЪКЪТ от „Малък Сечко”  – това топло слънце и този шарен пътникопоток, повишават настроението. А и тук-там по витрините вече надничат засмени мартенички (макар че е още 20 февруари) и сякаш шепнат „Баба Марта иде, Баба Марта иде…”. Че кой не я обича, и малки и големи, и млади и някогашните млади… Тръгвам по улицата, прегърнала моментното си хрумване с поглед, вперен в зовящите реклами. Скоро въодушевлението ми намалява и чезне… Цените им надскачат дори тези на насъщния, а трябва да закупя най-малко 60 броя, все пак, мога да си позволя неголяма сума… Призовава ме многообразна и отрупана витрината на магазин „Euro 1 Zone“. Влизам и мълчаливо оглеждам навред. Любезна продавачка ме поглежда с питащи очи, а аз, невярваща на етикета, уточнявам с нея цената на витите плетеници, от които не откъсвам поглед. Цената ме устройва! Бройката, бройката ще се получи ли… О, да, не достигат още само 3-4. Доволна съм, тръгвам си да се приготвя за вечерта.

ПО ТРАДИЦИЯ Троянските вечери започват с фолклорни ритми. На хорото първи се хващат дамите. Един по един, присъединяват се и мъжете, въпреки че не са съвсем сигурни в ситните стъпки. Кураж, нали все пак ще се научат. Редят се познати хора, любими песни, на повечето от които присъстващите припяват. Домашният аперитив е развързал езиците, вечерята на почти всички е сервирана. Решавам, че е настъпил подходящият момент. Озвучителят Вальо ми предоставя микрофона и съобщавам, че „Баба Марта иде вече, слънце весело препече, на глава си кат момиче, тя забола е кокиче…”. Тръгвам  наред по масите със сноп от приготвените червени и бели плетеници. Нареждам пожелания едно след друго – за здраве, радост, бял хляб, червено вино… Изненада, въодушевление, усмивки,  одобрение. Стремя се да разнообразявам думите, и случайно дочувам: какви хубави „блаженки”… Това означавало пожелания (не го знаех). Естествено, идва ми въодушевление и занареждам: „Да има обич около вас от близки“, „и от чужди“, добавя някой; „от приятели, комшии...”, продължавам аз, а друг шегаджия допълва закачливо – „и от комшийки, и от комшийки“… Връчването на тези малки символи на надеждата е неочаквано вълнуващо, гласът ми затреперва. Тази моя дяволска емоционалност видимо ме хваща за гърлото, напира предателска  сълзичка. Оглеждам се. Някъде по-далеч към кухнята са седнали „домакините”, обслужващите ни. Та те са необходимата част от веселбата, когато не сервират, са при нас, рамо до рамо на хорото. Разбира се, няма да ги пропусна. Изненадани, развеселени от вниманието, благодарят сърдечно. Колко малко ни трябва да се почувстваме щастливи!

НИЕ НЕ ОТИВАМЕ ТАМ ДА „ЯДЕМ”

 

ТРОЯНСКИТЕ вечери стават все по-любими. В началото ги приемах като нещо безгрижно и съвсем освободено, пълно откъсване от ежедневието и действителността. Но ето че и тук полъхва разделението. Чувства се този неизменен нашенски стремеж към съперничество за „по-по-най”. Организаторите наричат себе си „Ръководството”. Да, не е лесна организаторската дейност, но това е доброволно, носи удовлетворение, може да се разпредели между повече желаещи. Нужна инициативност, съвместност, трябва ли вечно да сме ръководени?! Много  от участниците наричат срещите „банкети”. Звучи ми архаично, неточно и с друго значение (банкет = вечеря с изобилна храна). Ние не отиваме там да „ядем”… Дали няма да е по-добре без  построените (като някогашен президиум) „специални дълги маси” за определени участници?! Всички идваме тук да се веселим, да сме заедно, да се хванем ръка за ръка на хорото българско. Може би точно това ни е необходимо. Ще успеем ли?

4 март 2023 г.

Веселина Попова              

Начало

 

Още по темата:

• Троянски вечери (1)

Tweet