* „Голяма трагедия, много смърт. Мъртвите хора ги поставяха встрани, чакаха да мине полиция, да ги разпознаят и оттам ги товареха в камиончета. Ние бяхме там, в епицентъра“ * „Категорично ще се оправят! Там има икономика, има държава зад тях. И има
много дисциплина в тази нация“
 |
| Марин Хитров, Троян, 17 февруари 2023 г. |
Интервю
Страховитото земетресение в съседна Турция, нанесло невиждани щети – материални и човешки, бе по малките часове на 6 февруари. Те тръгнаха веднага, на същия ден – 12 български планински спасители от различни отряди на ПСС в страната и 5 служебни кучета, сред тях и трима троянци (Марин, Минко и Красен) и едно куче (лабрадорът Берго). Завърнаха се от спасителната си мисия на 11 февруари и бяха посрещнати с аплодисменти и хляб и сол на летище „Враждебна“ край София. А цяла България им свали шапка! Разговаряме с един от троянците – потомственият (трето поколение) планински спасител Марин Хитров, броени дни след пристигането им в Троян (17 февруари). Той е на 50, щатен служител в Троянския отряд към ПСС и ръководител на планинската база „Бъзов дял“, в отряда е от 1997 г., инструктор по планинско спасяване, възпитаник на НСА, участник в десетки спасителни акции в страната и чужбина.
– Как стана тръгването? Как ви избраха? Защо точно вие?
– Ние сме към групата за спасяване с кучета. Ръководителят на групата избра кои хора и кои кучета ще трябва да отидат. Избраните кучета са клас „Оперативен, С“ – най-висок клас, които могат да работят при лавинни нещастия, а последният им за годината курс на полигона в „Меден рудник“, Бургас, беше точно за работа при природни бедствия и промишлени аварии и катастрофи.
– Значи нищо случайно няма, подбрани са най-добрите?
– Така е. И това не е първото земетресение на тази група. Те са ходили в Адапазаръ през 1999 г. (при предишното голямо земетресение в Турция – бел. ред.)
– На Берго това е първото земетресение, нали?
– На всички кучата е първото. Те са млади, до 5-6-годишни, точно в най-силната си възраст.
– И как се организирахте?
– Групата се организира на държавно ниво, максимално бързо. Ние отлетяхме от летище „Враждебна“ с нашия служебен джип – на отряда по планинско спасяване в Троян, който беше натоварен на „Спартан“-а, заедно с друг автомобил за кучешкото ремарке. Всичко превозихме там, за да бъдем мобилни. 12 души бяхме с 5 кучета.
– Джипът ви добре ли се представи?
– Да. Той не е нов, от 2005-та, но старата направа е стабилна. „Тойота“, желязна машина.
– Ръководителят на групата Красен Георгиев е от нашия отряд, нали? Троянско момче, женен за троянка.
– Красен Георгиев е член на нашия отряд, но работи вече към централата на Планинска спасителна служба (ПСС) в София, където завежда аварийно-спасителната дейност. Троянско момче е, жена му е дъщеря на наш колега – Радион (Роко).
– Още нещо по заминаването?
– Предишната вечер се бяхме прибрали от курс на Ком с кучетата. Аз като щатен планински спасител съм причислен към групата и по време на курсовете съм като фигурант – все едно съм закопаният в дупката и съм човекът, който трябва да мотивира кучето. За кучето намирането на хора, дори и при земетресението, е една игра. Много важна е ролята на този, който трябва да го разиграе, да го мотивира – да му даде любимия предмет или играчка, или храна, за да има стимул за следващо пускане. Това е идеята на целия обучителен процес при кучетата.
– Значи кучето не вкарва емоция, например тъга?
– Не, за него е игра, то е първосигнално. Няма като при нас скрупули и помисли. Пускаш го и то знае: предишния път ходих там, намерих нещо, излаях, както иска моят водач, и ме наградиха. Много важно е, че тези кучета търсят на дълга дистанция. Водачът не влиза в земетресението, там, където е много опасно – все едно е барутен погреб. Кучето отива, маркира и водачът, който го познава, вече знае. Когато в Турция не бяхме сигурни за попадения, се пускаше и второ куче, което потвърждаваше мястото на първото и тогава беше категорично, че там има човек.
– И как се представи Берго?
– Берго маркира много места. После ни извозваха на друга локация и нямаме информация колко хора са спасени. Може би Берго е открил много хора – той категорично маркираше, пускаха се и други кучета, без да знаят предварително мястото, и те потвърждаваха. Нашата работа не е да откопаваме – помагахме на хората, разбира се, но от едно място, с екип на полицията, към който бяхме прикрепени, отивахме на друго, за да търсим пак хора и да се знае къде да се разчиства.
– Значи, на Берго – отличен!
– Отличен за всички кучета.
– А на вас? Как се самооценявате?
– Според мен бяхме един страхотен сплотен екип, който знае какво прави и как го прави. Когато водачът с кучето влиза в руините, задължителният трети човек служи като негови очи и уши. Много чести бяха вторичните трусове. Всяка сутрин между 4:00 ч. и 5:00 ч. буквално играехме с леглата ръченица – сила около 4,2 всеки път. Имаше трусове и през деня, но по-слаби. Всеки божи ден беше така.
– Прогнозите допускаха ли следващ голям трус?
– Нищо не се знаеше. Имаше сгради, които вторично падаха. И не дай боже да си там и да работиш. На някои им трябваше малък натиск – и е паднала.
– Ако можеш, да ни вкараш в атмосферата там?
– Съвсем различно е. Голяма трагедия, много смърт. Мъртвите хора ги поставяха встрани, чакаха да мине полиция, да ги разпознаят и оттам ги товареха в камиончета. Ние бяхме там, в епицентъра.
– Имаше ли страх, психически проблеми?
– Там е като сценарий от апокалиптичен филм, а на живо е още по-драматично. Влязохме в Атакия през нощта и видяхме картина като след ядрена атака. Целият град бе погребан. Личи си, че там са били красиви градове, туристически дестинации. Но вече Атакия е опустошена до основи. Ако нещо е останало горе-долу право, то е пред падане. Там щетата е тотална. И виждаш едни хора, скупчени някъде, запалили огньове, до тях са труповете на близките. За мен това е още по-голям ужас от войната в Украйна, защото няма оцеляла сграда. В началото е стъписване. За първи път се сблъскваш с такава мащабна трагедия. На земетресение никой от нас не беше ходил, с изключение на един колега – Румен Байряков от Банско, който е бил през 1999 г., и го изпратиха с нас като човек с опит, което също беше много важно. Но сегашната трагедия, за съжаление, няма равна. Видяхме много мъка у хората, но въпреки всичко те работеха – страшно дисциплинирано, и мисля, че ще излязат бързо от ситуацията.
– А хуманитарния ужас? Храна, вода, хигиена?
– Бутилирана минерална вода изкарваха постоянно в огромни количества. Имаше обособени полеви кухни, които правеха топли супи и чай. Ние си оставихме целия инвентар и оборудване на тези хора – походни легла, шалтета, спални чували. Беше престъпление да си ги връщаме.
– Когато претърпиш нещо тежко, не е ли възможна реакция и на някакво озлобяване – към тези, които не са го претърпели?
– Не видях такова нещо. Много добронамерено гледаха на нас, като едва ли не на герои, бяха благодарни. И когато се разминавахме по магистралите, свиркаха ни и показваха знак на добра воля и благодарност.
– Получихме в редакцията на Т21 писмо от Истанбул. Човекът казва, че когато пристигали коли с помощи от България, хората са ръкопляскали. Невероятно отношение и благодарност!
– Така е. Ние бяхме обозначили двете коли с българския трибагреник – хората на магистралата ни благодаряха от дистанция. На някакъв паркинг, където спряхме за отмора по пътя към Хатай, един тираджия със спукана гума на магистралата дойде с найлонов плик с хляб и консерви, благодари ни и ги остави.
– А вие имахте ли осигурени продоволствия?
– Да, бяхме осигурени оттук. Това е идеята на тази група – да има база, която да отреагира по най-бързия начин с палатки, легла, спални чували и храна, да сме си абсолютно самостоятелни, където и да отидем.
– Това е отиграно, щом ви се обаждат и тръгвате същия ден?
– Да, всичко това е готово и чака на склад. Както вече казах – бяхме на курс и директно тръгнахме към Турция.
– Ами ако човек е бил на купон?
– Няма купони тука – тръгваш. А при мен това е работа. Може би само ако имаш здравословни проблеми, ще трябва друг човек да те замести.
– Изпратихме ви и ви посрещнахме като герои – напълно заслужено! И Троян стои достойно – от 12 човека трима са троянци. Как приемаш славата и аплодисментите на България към вас?
– Аз мисля, че всеки би направил същото. Виждам одобрението и съпричастността на хората, което много ме радва. Аз не се имам за герой, а за нормален човек. Радвам се, че живи и здрави се завърнахме, защото имаше реална опасност за всеки един от нас. Ако беше станало нещо със сграда, в която сме и която само чака да падне, особено както имаше вторични трусове… всичко е над главата ти и нямаш шанс.
– Тя ви е героична работата, прави ви, без да искате, герои. Да стигнеш дотук не е лесно, вие сте професионалисти. Ти, специално, си потомствен спасител. Особена работа е, не е за всекиго?
– Дълги години подготовка са. Аз от 1997 г. съм планински спасител. Инструктор съм по планинско спасяване от 2004 г. От 2012 г. съм щатен планински спасител на длъжността началник база „Бъзов дял“. Завършил съм Националната спортна академия. Животът ми преминава сред обучения, млади хора. Да не забравяме ролята на семействата ни, които са немалко потърпевши. Те също преживяха жестоко това наше отиване.
– Чуваше ли се с твоите хора? Кажи ни за семейството си.
– Имам съпруга и син на 23 години. Той е ски инструктор. Работи във физиотерапията в нашата троянска болница. Всеки ден им звънях за кратко. Нямаше нормални комуникации, нямаше ток. Базовия лагер го изградихме на открито, да е горе-долу безопасно. Нощем температурите падаха до -5, -8 градуса. Но пък ние работехме почти денонощно. Почиваш на парче, ядеш на парче.
– Координация със спасители от други държави имаше ли?
– Координацията беше с турските власти, работният език беше английски. Но при нас имаше турци, които са живели в България, така че говорехме и на български. Репортерката на бТВ Бесте Сабри също беше при нас и правеше доста преводи от турски, когато някои хора търсеха нещо. При турците видях страхотна денонощна организация! Видях армия, полиция и жандармерия, които работят редом с хората. Освен че работеха и трябваше да се справят чисто логистично, имаха и проблеми с тези мародери, които с всеки изминат ден ставаха все повече. Един гледа сватба, друг – брадва. Случваше ни се да чакаме да влезем в къща, в която кучетата работят, и да чуем страхотна суматоха – полицията се разправяше с групи мародери и директно ги караха нанякъде.
– Тука чухме една много поучителна за нас приказка от турците: че корупцията убива. Говорим за сградите. Една пада, друга до нея не мърда, което някои обясняват с далавери при строителството. Веднага се замислям за нашите пътища и т. н., няма да говоря за политика, но не ми се помисля какво би станало тук.
– Аз също видях там едно слабо строителство, според скромния си опит в това. Самият бетон, който виждах как се руши, няма структурата на здравия бетон; и арматурните железа…
– Спомням си, че след онова земетресение от 1999 г. имаше голям скандал, осъдени бяха хора.
– Сега ще е вторият голям скандал.
– То се започна, даваха кадри как арестуват големи бизнесмени, строителни предприемачи. Тогава (1999 г.) казваха, че имало фирми, които, за да направят голяма печалба, вземали пясък от плажовете, който е със сол – разяжда бетона и строежът пада като пясъчна кула.
– Виждахме например 15-етажен блок, който все едно с макетен нож е срязан надлъжно – половината стои с покъщнината: хладилници с храната в тях, съдомиялни машини. А другата половина – сандвич, 15-етажен блок, събран в порядъка на 15-тина метра; уплътнена строителна маса, в която няма как да проникне никой – нито куче, нито човек. Това беше в Адана. Първо бяхме насочени натам, построихме лагера, стояхме два дена, но преценихме, че нищо няма да се случи и трябва да отидем някъде, където бихме могли да помогнем. Свързахме се с посланика, който извади пасавани за пътуване до Хатай, свързахме се с тамошния кризисен щаб. Адана е голям, 2-милионен град. Но той е рай в сравнение с мястото, където отидохме после – град Атакия в област Хатай, там всичко е сринато. И там свършихме много работа, съжалявам, че не отидохме още от самото начало, защото щяхме да извадим още повече хора.
– Сега какво е там? Дали все още може да се намерят живи хора?
– Чудеса има. Сто процента ще извадят още живи, но като цяло шансът е много малък. После вече ще пуснат голямата техника…
– Каква ти е прогнозата – ще се оправят ли турците?
– Категорично ще се оправят! Там има икономика, има държава зад тях. И има много дисциплина в тази нация.
– Президентът Ердоган каза нещо фантастично – че за 1 година ще построят 30 хиляди сгради.
– Нищо чудно. Аз видях как работят тия хора – нахъсани, страшно дисциплинирани, със страхотно самосъзнание, в единение. Въпреки мъката, че там буквално изважда близките си, работи и не виждаш отчаяние.
– Как го правят? Да пофантазираме малко – ако тука, недай боже, се случи голяма беда, как ще реагираме ние? Ще я има ли тая общност?
– Българинът е доказал, че в трудни ситуации работи задружно. Ето, вземи сега кампаниите за помощ, които се отразяват по медиите.
– Но как ще коментираш отношението ни към мигрантите, към другостта?! А сме били добри хора и историята го показва – спасяването на евреите, подадената ръка на арменците. Толкова зло има сега! Но пък тези граждански кампании… Този път и българската държава реагира адекватно. Троян също не е безучастен.
– Ние бяхме едни от първите там. Значи, можем. Има ли солиден гръб – визирам държавата – всичко може да стане.
– Кажи за Троянския спасителен отряд.
– Троянският отряд е един от най-добрите в България. Вече е на 70 години. Работещ, живеещ, много сплотен и обединен за каузата. Млади момчета, които непрекъснато включваме в курсове за преквалификация, а идват и нови. Хубавото е, че в града има такива млади хора, включително от Училището за планински водачи в с. Черни Осъм. Има отряди в България, които не могат да се похвалят със същото. В момента сме 29 човека – 27 атестирани планински спасители плюс двама щатни. Откъм техника сме доста добре. Скоро получихме и АТВ, което ни прави доста гъвкави при излизане в планината. Особено след успешни акции хората виждат и подкрепят. Държавата не финансира достатъчно Червения кръст, а ние сме към него. Община Троян е страхотен наш партньор. Работим заедно с полицията, с пожарната служба. Имаме доста приятели дарители.
– Хеликоптер кога ще имате в ПСС?
– Първо да направим Закона за доброволчеството, който е много важен. Държавата да подкрепя дейността ни. Сега работодателят може да откаже да пусне спасител, ако има например някаква важна поръчка. А когато има регламентация чрез закон, той ще знае, това за него ще е чест, както е в Швейцария. Може би и финансирането ще е по-добро. Засега въобще не се говори за такъв закон. Като дойде сигнал за някой бедстващ през телефон 112, трябва да съберем екип от 10-тина души. Започваш да звъниш, хората са на работа. Ако работодателят е стимулиран по някакъв начин от държавата, той няма да се замисли. А досега, вече 90 години Планинска спасителна служба в България, всичко става благодарение на добронамереността на работодателите. Но когато я няма? А ти тръгваш да помагаш безплатно и дори не знаеш дали ще се върнеш. За 12 часа акция получаваш 10 лева, ако мине над 12 часа – 20 лева. Обучителните курсове се финансират от Червения кръст. Звание „Планински спасител“ се добива в 2-годишен цикъл от 4 курса, всеки по една седмица. Има изпити, трябва да си физически в кондиция, има редица медицински показатели.
– Ако петимата най-добри от нашия отряд са редом до петима американски тюлени, ще се представите ли добре?
– Мисля, че да. Трябва да се поддържа физическа форма и ние го правим.
– Какво научи от тази страшна мисия в Турция?
– Научих, че човек може да живее с много малко, скромно и доблестно. И да помага.
– Ние сме към групата за спасяване с кучета. Ръководителят на групата избра кои хора и кои кучета ще трябва да отидат. Избраните кучета са клас „Оперативен, С“ – най-висок клас, които могат да работят при лавинни нещастия, а последният им за годината курс на полигона в „Меден рудник“, Бургас, беше точно за работа при природни бедствия и промишлени аварии и катастрофи.
 |
| Българската група планински спасители, вдясно отпред – Марин Хитров, Турция |
– Така е. И това не е първото земетресение на тази група. Те са ходили в Адапазаръ през 1999 г. (при предишното голямо земетресение в Турция – бел. ред.)
– На Берго това е първото земетресение, нали?
– На всички кучата е първото. Те са млади, до 5-6-годишни, точно в най-силната си възраст.
– И как се организирахте?
– Групата се организира на държавно ниво, максимално бързо. Ние отлетяхме от летище „Враждебна“ с нашия служебен джип – на отряда по планинско спасяване в Троян, който беше натоварен на „Спартан“-а, заедно с друг автомобил за кучешкото ремарке. Всичко превозихме там, за да бъдем мобилни. 12 души бяхме с 5 кучета.
– Джипът ви добре ли се представи?
– Да. Той не е нов, от 2005-та, но старата направа е стабилна. „Тойота“, желязна машина.
– Ръководителят на групата Красен Георгиев е от нашия отряд, нали? Троянско момче, женен за троянка.
– Красен Георгиев е член на нашия отряд, но работи вече към централата на Планинска спасителна служба (ПСС) в София, където завежда аварийно-спасителната дейност. Троянско момче е, жена му е дъщеря на наш колега – Радион (Роко).
 |
| В окото на бурята, гр. Атакия, Турция |
 |
| Троянската група се подготвя за акция |
 |
| Троянските спасители в действие |
– Предишната вечер се бяхме прибрали от курс на Ком с кучетата. Аз като щатен планински спасител съм причислен към групата и по време на курсовете съм като фигурант – все едно съм закопаният в дупката и съм човекът, който трябва да мотивира кучето. За кучето намирането на хора, дори и при земетресението, е една игра. Много важна е ролята на този, който трябва да го разиграе, да го мотивира – да му даде любимия предмет или играчка, или храна, за да има стимул за следващо пускане. Това е идеята на целия обучителен процес при кучетата.
– Значи кучето не вкарва емоция, например тъга?
– Не, за него е игра, то е първосигнално. Няма като при нас скрупули и помисли. Пускаш го и то знае: предишния път ходих там, намерих нещо, излаях, както иска моят водач, и ме наградиха. Много важно е, че тези кучета търсят на дълга дистанция. Водачът не влиза в земетресението, там, където е много опасно – все едно е барутен погреб. Кучето отива, маркира и водачът, който го познава, вече знае. Когато в Турция не бяхме сигурни за попадения, се пускаше и второ куче, което потвърждаваше мястото на първото и тогава беше категорично, че там има човек.
– И как се представи Берго?
– Берго маркира много места. После ни извозваха на друга локация и нямаме информация колко хора са спасени. Може би Берго е открил много хора – той категорично маркираше, пускаха се и други кучета, без да знаят предварително мястото, и те потвърждаваха. Нашата работа не е да откопаваме – помагахме на хората, разбира се, но от едно място, с екип на полицията, към който бяхме прикрепени, отивахме на друго, за да търсим пак хора и да се знае къде да се разчиства.
– Значи, на Берго – отличен!
– Отличен за всички кучета.
– А на вас? Как се самооценявате?– Според мен бяхме един страхотен сплотен екип, който знае какво прави и как го прави. Когато водачът с кучето влиза в руините, задължителният трети човек служи като негови очи и уши. Много чести бяха вторичните трусове. Всяка сутрин между 4:00 ч. и 5:00 ч. буквално играехме с леглата ръченица – сила около 4,2 всеки път. Имаше трусове и през деня, но по-слаби. Всеки божи ден беше така.
– Прогнозите допускаха ли следващ голям трус?
– Нищо не се знаеше. Имаше сгради, които вторично падаха. И не дай боже да си там и да работиш. На някои им трябваше малък натиск – и е паднала.
– Ако можеш, да ни вкараш в атмосферата там?
– Съвсем различно е. Голяма трагедия, много смърт. Мъртвите хора ги поставяха встрани, чакаха да мине полиция, да ги разпознаят и оттам ги товареха в камиончета. Ние бяхме там, в епицентъра.
– Имаше ли страх, психически проблеми?
– Там е като сценарий от апокалиптичен филм, а на живо е още по-драматично. Влязохме в Атакия през нощта и видяхме картина като след ядрена атака. Целият град бе погребан. Личи си, че там са били красиви градове, туристически дестинации. Но вече Атакия е опустошена до основи. Ако нещо е останало горе-долу право, то е пред падане. Там щетата е тотална. И виждаш едни хора, скупчени някъде, запалили огньове, до тях са труповете на близките. За мен това е още по-голям ужас от войната в Украйна, защото няма оцеляла сграда. В началото е стъписване. За първи път се сблъскваш с такава мащабна трагедия. На земетресение никой от нас не беше ходил, с изключение на един колега – Румен Байряков от Банско, който е бил през 1999 г., и го изпратиха с нас като човек с опит, което също беше много важно. Но сегашната трагедия, за съжаление, няма равна. Видяхме много мъка у хората, но въпреки всичко те работеха – страшно дисциплинирано, и мисля, че ще излязат бързо от ситуацията.
– А хуманитарния ужас? Храна, вода, хигиена?
– Бутилирана минерална вода изкарваха постоянно в огромни количества. Имаше обособени полеви кухни, които правеха топли супи и чай. Ние си оставихме целия инвентар и оборудване на тези хора – походни легла, шалтета, спални чували. Беше престъпление да си ги връщаме.
– Когато претърпиш нещо тежко, не е ли възможна реакция и на някакво озлобяване – към тези, които не са го претърпели?
– Не видях такова нещо. Много добронамерено гледаха на нас, като едва ли не на герои, бяха благодарни. И когато се разминавахме по магистралите, свиркаха ни и показваха знак на добра воля и благодарност.
 |
| Минко и Берго в битката за спасяване на живот |
– Така е. Ние бяхме обозначили двете коли с българския трибагреник – хората на магистралата ни благодаряха от дистанция. На някакъв паркинг, където спряхме за отмора по пътя към Хатай, един тираджия със спукана гума на магистралата дойде с найлонов плик с хляб и консерви, благодари ни и ги остави.
– А вие имахте ли осигурени продоволствия?
– Да, бяхме осигурени оттук. Това е идеята на тази група – да има база, която да отреагира по най-бързия начин с палатки, легла, спални чували и храна, да сме си абсолютно самостоятелни, където и да отидем.
– Това е отиграно, щом ви се обаждат и тръгвате същия ден?
– Да, всичко това е готово и чака на склад. Както вече казах – бяхме на курс и директно тръгнахме към Турция.
– Ами ако човек е бил на купон?
– Няма купони тука – тръгваш. А при мен това е работа. Може би само ако имаш здравословни проблеми, ще трябва друг човек да те замести.
– Изпратихме ви и ви посрещнахме като герои – напълно заслужено! И Троян стои достойно – от 12 човека трима са троянци. Как приемаш славата и аплодисментите на България към вас?
– Аз мисля, че всеки би направил същото. Виждам одобрението и съпричастността на хората, което много ме радва. Аз не се имам за герой, а за нормален човек. Радвам се, че живи и здрави се завърнахме, защото имаше реална опасност за всеки един от нас. Ако беше станало нещо със сграда, в която сме и която само чака да падне, особено както имаше вторични трусове… всичко е над главата ти и нямаш шанс.
– Тя ви е героична работата, прави ви, без да искате, герои. Да стигнеш дотук не е лесно, вие сте професионалисти. Ти, специално, си потомствен спасител. Особена работа е, не е за всекиго?
– Дълги години подготовка са. Аз от 1997 г. съм планински спасител. Инструктор съм по планинско спасяване от 2004 г. От 2012 г. съм щатен планински спасител на длъжността началник база „Бъзов дял“. Завършил съм Националната спортна академия. Животът ми преминава сред обучения, млади хора. Да не забравяме ролята на семействата ни, които са немалко потърпевши. Те също преживяха жестоко това наше отиване.
– Чуваше ли се с твоите хора? Кажи ни за семейството си.
– Имам съпруга и син на 23 години. Той е ски инструктор. Работи във физиотерапията в нашата троянска болница. Всеки ден им звънях за кратко. Нямаше нормални комуникации, нямаше ток. Базовия лагер го изградихме на открито, да е горе-долу безопасно. Нощем температурите падаха до -5, -8 градуса. Но пък ние работехме почти денонощно. Почиваш на парче, ядеш на парче.
– Координация със спасители от други държави имаше ли?– Координацията беше с турските власти, работният език беше английски. Но при нас имаше турци, които са живели в България, така че говорехме и на български. Репортерката на бТВ Бесте Сабри също беше при нас и правеше доста преводи от турски, когато някои хора търсеха нещо. При турците видях страхотна денонощна организация! Видях армия, полиция и жандармерия, които работят редом с хората. Освен че работеха и трябваше да се справят чисто логистично, имаха и проблеми с тези мародери, които с всеки изминат ден ставаха все повече. Един гледа сватба, друг – брадва. Случваше ни се да чакаме да влезем в къща, в която кучетата работят, и да чуем страхотна суматоха – полицията се разправяше с групи мародери и директно ги караха нанякъде.
– Тука чухме една много поучителна за нас приказка от турците: че корупцията убива. Говорим за сградите. Една пада, друга до нея не мърда, което някои обясняват с далавери при строителството. Веднага се замислям за нашите пътища и т. н., няма да говоря за политика, но не ми се помисля какво би станало тук.
– Аз също видях там едно слабо строителство, според скромния си опит в това. Самият бетон, който виждах как се руши, няма структурата на здравия бетон; и арматурните железа…
– Спомням си, че след онова земетресение от 1999 г. имаше голям скандал, осъдени бяха хора.
– Сега ще е вторият голям скандал.
– То се започна, даваха кадри как арестуват големи бизнесмени, строителни предприемачи. Тогава (1999 г.) казваха, че имало фирми, които, за да направят голяма печалба, вземали пясък от плажовете, който е със сол – разяжда бетона и строежът пада като пясъчна кула.– Виждахме например 15-етажен блок, който все едно с макетен нож е срязан надлъжно – половината стои с покъщнината: хладилници с храната в тях, съдомиялни машини. А другата половина – сандвич, 15-етажен блок, събран в порядъка на 15-тина метра; уплътнена строителна маса, в която няма как да проникне никой – нито куче, нито човек. Това беше в Адана. Първо бяхме насочени натам, построихме лагера, стояхме два дена, но преценихме, че нищо няма да се случи и трябва да отидем някъде, където бихме могли да помогнем. Свързахме се с посланика, който извади пасавани за пътуване до Хатай, свързахме се с тамошния кризисен щаб. Адана е голям, 2-милионен град. Но той е рай в сравнение с мястото, където отидохме после – град Атакия в област Хатай, там всичко е сринато. И там свършихме много работа, съжалявам, че не отидохме още от самото начало, защото щяхме да извадим още повече хора.
– Сега какво е там? Дали все още може да се намерят живи хора?
– Чудеса има. Сто процента ще извадят още живи, но като цяло шансът е много малък. После вече ще пуснат голямата техника…
– Каква ти е прогнозата – ще се оправят ли турците?
– Категорично ще се оправят! Там има икономика, има държава зад тях. И има много дисциплина в тази нация.
– Президентът Ердоган каза нещо фантастично – че за 1 година ще построят 30 хиляди сгради.
– Нищо чудно. Аз видях как работят тия хора – нахъсани, страшно дисциплинирани, със страхотно самосъзнание, в единение. Въпреки мъката, че там буквално изважда близките си, работи и не виждаш отчаяние.
– Как го правят? Да пофантазираме малко – ако тука, недай боже, се случи голяма беда, как ще реагираме ние? Ще я има ли тая общност?
– Българинът е доказал, че в трудни ситуации работи задружно. Ето, вземи сега кампаниите за помощ, които се отразяват по медиите.
– Но как ще коментираш отношението ни към мигрантите, към другостта?! А сме били добри хора и историята го показва – спасяването на евреите, подадената ръка на арменците. Толкова зло има сега! Но пък тези граждански кампании… Този път и българската държава реагира адекватно. Троян също не е безучастен.
– Ние бяхме едни от първите там. Значи, можем. Има ли солиден гръб – визирам държавата – всичко може да стане.
– Кажи за Троянския спасителен отряд.
– Троянският отряд е един от най-добрите в България. Вече е на 70 години. Работещ, живеещ, много сплотен и обединен за каузата. Млади момчета, които непрекъснато включваме в курсове за преквалификация, а идват и нови. Хубавото е, че в града има такива млади хора, включително от Училището за планински водачи в с. Черни Осъм. Има отряди в България, които не могат да се похвалят със същото. В момента сме 29 човека – 27 атестирани планински спасители плюс двама щатни. Откъм техника сме доста добре. Скоро получихме и АТВ, което ни прави доста гъвкави при излизане в планината. Особено след успешни акции хората виждат и подкрепят. Държавата не финансира достатъчно Червения кръст, а ние сме към него. Община Троян е страхотен наш партньор. Работим заедно с полицията, с пожарната служба. Имаме доста приятели дарители.
 |
| „Тойота“-та на Троянския отряд влиза в самолета |
– Първо да направим Закона за доброволчеството, който е много важен. Държавата да подкрепя дейността ни. Сега работодателят може да откаже да пусне спасител, ако има например някаква важна поръчка. А когато има регламентация чрез закон, той ще знае, това за него ще е чест, както е в Швейцария. Може би и финансирането ще е по-добро. Засега въобще не се говори за такъв закон. Като дойде сигнал за някой бедстващ през телефон 112, трябва да съберем екип от 10-тина души. Започваш да звъниш, хората са на работа. Ако работодателят е стимулиран по някакъв начин от държавата, той няма да се замисли. А досега, вече 90 години Планинска спасителна служба в България, всичко става благодарение на добронамереността на работодателите. Но когато я няма? А ти тръгваш да помагаш безплатно и дори не знаеш дали ще се върнеш. За 12 часа акция получаваш 10 лева, ако мине над 12 часа – 20 лева. Обучителните курсове се финансират от Червения кръст. Звание „Планински спасител“ се добива в 2-годишен цикъл от 4 курса, всеки по една седмица. Има изпити, трябва да си физически в кондиция, има редица медицински показатели.
– Ако петимата най-добри от нашия отряд са редом до петима американски тюлени, ще се представите ли добре?
– Мисля, че да. Трябва да се поддържа физическа форма и ние го правим.
– Какво научи от тази страшна мисия в Турция?
– Научих, че човек може да живее с много малко, скромно и доблестно. И да помага.
17 февруари 2023 г., Троян
Интервю на Генадий Маринов
Още по темата:
Още по темата:- Драма под връх Ботев
- 60 години ПСС - Троян
- ПСС - Троян получи дарение от ротарианците
- Троянските спасители с поредно отличие
- Тренировъчен траверс в Пирин
- Закопчаха рецидивиста, разбил и обрал базата на ПСС...
- Спасиха плевенчанин, берящ душа на Зелениковския...
- Исторически успех за ПСС - Троян
- Общината помага на ПСС - Троян
- Връчиха почетните отличия на Троян (2018 г.)
- Троянското знаме се развя над Елбрус (2019 г.)
- 70 години на пост в планината (2022 г.)
- Трима троянци помагат на пострадалите в Турция (2023 г.)
По-нова публикация
0 коментара:
Публикуване на коментар
Коментар от FIREFOX не успях да пусна! Използвайте Chrome!Моля, пишете на кирилица и използвайте големи и малки букви! Препинателните знаци също са желателни. Коментарите са разрешени само за потребители с профили в Google от 02.05.2018! Всеки има профил в Гугъл на телефона си - използвайте ги.
(Т21 - Вашият сайт и Вашият форум - мястото, където се чува Вашето мнение!)