Синджирът си иде, а козата я няма (8)

* Обичайно към всяка жп гара се слиза надолу, а при нашата се качваш нагоре * Фламингите (ловчалиите) пък ни викат белгийци. Но не заради това, че се родеем с държавата Белгия, а щото белгията е брусът, с който се заточва косата. Демек – брусове * Да сте чували да има държава Фламингия!?

Троянски спомени

Любомир Досев

Продължаваме с публикациите на подбрани извадки от „Синджирът си иде, а козата я няма (или кога, как и защо?)“, биографични бележки на съгражданина ни Любомир Досев. „Бележки“, разбира се, не е съвсем точно и може би по-правилното би било „мемоари“. Но това не е толкова важно, важното е, че става дума за един много жив, живописен, сладкодумен, информиран, с тънък усет за детайла (единичното) и едновременно за цялото, откровен и на места безпощаден (сигурно ще има обидени), уж „несериозен“ текст, преливащ от любов към троянското и продължаващ да се пише и днес (2021 г.).

„Това е част от моя живот, писах го, след като Сovid 19 ни затвори вкъщи и след преживяна тежка контузия. Тогава реших да си разкажа житието битието“, сподели ни г-н Досев. Авторът печата още като ученик в тогавашния единствен троянски вестник „Троянски глас“, завършва троянското Механо, основател на фирма „Вектор“ ООД и дълги години неин управител, в момента е технолог във фирма „Кам“ ООД, многократен републикански шампион по радиозасичане и треньор на националния отбор, подготвил 6-ма световни шампиони. „Троянец до мозъка на костите“, както сам споделя.

Т21 

 

ТРОЯН 

ГАРАТА в Троян е на учудващо място – почти на най-високото. Обичайно към всяка жп гара се слиза надолу, а при нашата се качваш нагоре. Малко шантава работа, но иначе добре измислена. За да осигурят достъп до нея, е изграден голям и стръмен шосеен подход, който се свързва с улицата, водеща на юг, минаваща край поделението и завиваща след него към товарната част на жп гарата. Северният склон на този насип беше любимото ни място за игра зимно време. В горната част, от най-стръмното, се пързаляхме, момчетата, а по-надолу с шейни дечурлигата и момичета. Ние, гараджийте, живеехме със самочувствието, че сме по-горни от тия долу, в забутаните и криви троянски улички край Осъма.

КОЛОВОЗИТЕ се врязват в подножието на парк Къпинчо, който тръгва стръмно откъм града, а на изток поема като плато, осеяно с много обширни ливади и гористи участъци. Тук навремето се  правеха хорски събирания и тържества. На високото място се намира базата на ориентирането, а надолу, по източния склон между буките, тръгваше писта, на която също карахме ски - викахме й “Скока”. Рекичката Попишка извира малко над едноименната махала, на превала към Орешака свива рязко на север и покрай Миризливата вода, Пенчо-Недялковата колиба и Бръмбар скок, се влива в Осъма над Пожарната. Тук редовно ловях мренки и цигарки. Връщах се в къщи с торбичка риба и нямах търпение майка да ги опържи и да ги изхрупам цели! Знаехме защо махалата и рекичката са наречени Попишка – винаги се къпехме голи, демек „по пишка”.

НАШИТЕ жилища бяха разположени веднага след прекрасния гаров парк. Алеите в него бяха  посипани с чакъл, имаше много пейки и декоративни храсти, а в средата – шадраван, в който плуваха декоративни златни рибки. Над него се бяха надвесели две върби, клончетата на които се къпеха в езерцето. За този парк се грижеше нарочен градинар - чичо Тодор. Когато тръгвах да слизам в града, да пазарувам или на училище, винаги минавах през него много пъти на ден. Просто аз израснах, заобиколен отвсякъде със зелено. А в Троян по онова време я имаше десетина пейки, натурени около стария площад, я нямаше и толкова. Гражданите много завиждаха на нашата градинка и викаха: „Ние сме по работата, не сме по седенето“. Брей! И както бяха по работата, нашата градинка се превърна в любимо място за срещи на влюбените двойки. Ама те не го туряха туй за работа. Имахме си парк и се родеехме кажи-речи с централната гара в София.

Някогашният троянски мегдан (централният площад)

ПЛОЩАДЪТ на града с времето се преобрази. В детските ми спомени е запечатан и старият мегдан. Новопостроеното читалище беше първата голяма обществена сграда. Срещу него, през главната улица, се намираше старата Народна банка - изящна постройка от 20-те години на миналия век. До нея и до Конака беше Пожарната. В сегашния музей се помещаваше Общината, а до нея - градските тоалетни. През рекичката, която идваше от Турлата и се допълваше от Дрянската чешма, беше пък градския Съд. До хубавата къща на Бизетата лепнаха най-грозния блок в Троян. Разправяха хора, че ловчалии го били проектирали, ама още си носим срама. Откъм север, до Пощата, вдигнаха някакъв си универсален магазин и ДЗИ. Сградата на Популярната банка все още е запазена. Точно срещу нея беше старата  хубава къща на Чаушите. Там беше детската Музикална школа преди да построят Читалището.

НА МЯСТОТО на сегашната Община имаше някакви стари постройки и дълбок овраг, който се пълнеше от рекичката на Турлата. От училище „Иван Хаджийски“, покрай сегашната Община, се спускаше къса уличка с типичните стари троянски къщи. В една от тях имаше малка бозаджийска работилничка и през междучасията редовно ходихме да пием там боза. Точно на площада срещу Читалището се издигаше Паметникът на троянците, загинали във войните. Когато почнаха да правят площада, него го преместиха и сега се намира в градинката на ул. „Христо Ботев“ при пресечката за Балабанското. Всичкото това пространство със старите къщи го поринаха и отвориха място за новия площад.  След години, на мястото на грамадния трап, който лятно време се пълнеше с жаби и папури, построиха новата Община.

ОТТАТЪК реката, от Изток, беше старият пазар и шкембеджийницата, а до него имаше бензиностанция. Види се, че управниците се засрамиха от гаровата градинка и след време на това място създадоха общинския парк, в който също сложиха пейки. Малко по-нагоре се намираше Пионерският дом и в двора му се мъдреше излязъл от употреба самолет МИГ 15. Домът също го събориха и на негово място построиха лятно кино, а до него – зимно. Зимното си дойде с името отпреди, когато беше в мазето на КООП – кино „Ленин“. Досами него, в сградата на профсъюзите точно над реката, се отвори и сладкарница с алкохолна насоченост. Сервираха и пасти, разбира се. Щом киното се викаше „Ленин“, най-логично кафе-сладкарницата до него да е „Крупская“ (това иронично неофициално име се наложи и се помни и до днес, когато сладкарницата отдавна не съществува, както и киното между впрочем – бел. ред.). Интересно нещо – като си чукахме срещи, казвахме ще се видим в „Крупская“. 

ЛОВЕЧ И ФЛАМИНГИТЕ

ЛОВЕЧ още от Средновековието е бил голям и важен град в Северна България. Но като бях малък, пък и сега, винаги ми е било чудно защо Левски го е избрал за своя революционна столица. Има само едно логическо обяснение - оттам започва Троянският проход. Ловеч е на стратегическо място. Повече е известен с Пресечената скала и Покрития мост. Освен него си имат и мост, който не води за никъде, стъпала на равно място и център в края на града. Паметникът на Левски се извисява над Вароша и гледа строго към града, защото Апостола е сигурен за гърба си, там е Троян.

ЧИЧО МИ Доси, най-малкият татков брат, по неизвестни причини се преселил в Ловеч. Обичахме си го много и той нас. Беше нисичък, леко закръглен и винаги весел. Работеше в „Здрава храна”, а в по-късни години като готвач на кораба „Троян”. От Виетнам си беше донесъл една маймунка, която по-късно стана голям маймун и го подари на ловешкия зоопарк. Смееше се, защото викаше, че маймуна не бива да подарява маймуна. Но пък аз дълги години имах съименник по фамилия сред човекоподобните.

В СРЕДАТА на 17. век падишахът издал ферман, че който от раята се пише правоверен, няма да плаща данъци. По това време в Ловеч българските домакинства броели към 5000, а турските нямали стотина. За 50 години след фермана нещата се обърнали – православните се стопили и малко преди хептен да се свършат, от махалите и околните села надошли нашенци с непроменено съзнание и възстановили съотношението отпреди сто години.

ЧЕСТО се бъзиках с ловчалии като им виках дьонмета - вероотстъпници. Вече не си правя това усилие. Възприех троянския израз - фламинги. Фламингото е една такава дългокрака птица с много перушина, много кокали и като порасне си сменя окраската. От някакво никакво, порозовява и в локвите стъпва важно, важно. Чичо Стоян, който беше поскитал по света, разказваше, че като туриш фламинго да го вариш, слагаш и шепа пирони. Когато пироните омекнат като макарони, тогава и фламингото става за ядене.

ФЛАМИНГИТЕ (ловчалиите) пък ни викат белгийци. Но не заради това, че се родеем с държавата Белгия, а щото белгията е брусът, с който се заточва косата. Демек - брусове. Но това въобще не почива на истината. С Белгия си имаме много общо.

ЕДИН предприемчив нашенец, в годината на освобождението от турско, бил по някаква работа в Брюксел. Като се отворила приказка за конституция, той нали си падал републиканец и демократ, се завъртял по книжарниците и закупил за бая пари копие на техния основен закон. Без въобще да стъпва в Троян, отишъл направо в Търново и метнал на масата на Учредителното събрание важния документ. Бай Петко Славейков само рекъл хвала на този юнак, налейте му юзче ракия. Ама нашият, нали бил скромен човек, вече си бил излязъл. Та затова сме белгийци. Сега още повече се гордеем - току-виж сме станали побратими с Брюксел. Да сте чували да има държава Фламингия!?

(следва)

2020/2021 г., Троян

Любомир Досев

 

Извинявам се, ако някой се чувства лично засегнат. Моите писания не претендират за документална точност.
Авторът

 

Начало

Още по темата:

• Синджирът си иде, а козата я няма (1)
• Синджирът си иде, а козата я няма (2)
• Синджирът си иде, а козата я няма (3)
• Синджирът си иде, а козата я няма (4)
• Синджирът си иде, а козата я няма (5) 
• Ода за махленския ни текстописец 
• Синджирът си иде, а козата я няма (6)
• Синджирът си иде, а козата я няма (7)
  

Tweet