Синджирът си иде, а козата я няма (7)

* „Бързо притичвах до Бирхалето под Пощата и си купувах сиренак“
* „Истински оригинален полендак беше. Живееше във фабриката, на третия етаж със семейството си“ * „Панелите скокнаха педя-две нагоре, барабар с курниците, зайчарниците и ветропоказателя“ * „Аз куражлийски прескочих, обаче сръндакът се втурна срещу мен“

Троянски спомени

Любомир Досев

Продължаваме с публикациите на подбрани извадки от „Синджирът си иде, а козата я няма (или кога, как и защо?)“, биографични бележки на съгражданина ни Любомир Досев. „Бележки“, разбира се, не е съвсем точно и може би по-правилното би било „мемоари“. Но това не е толкова важно, важното е, че става дума за един много жив, живописен, сладкодумен, информиран, с тънък усет за детайла (единичното) и едновременно за цялото, откровен и на места безпощаден (сигурно ще има обидени), уж „несериозен“ текст, преливащ от любов към троянското и продължаващ да се пише и днес (2021 г.).

„Това е част от моя живот, писах го, след като Сovid 19 ни затвори вкъщи и след преживяна тежка контузия. Тогава реших да си разкажа житието битието“, сподели ни г-н Досев. Авторът печата още като ученик в тогавашния единствен троянски вестник „Троянски глас“, завършва троянското Механо, основател на фирма „Вектор“ ООД и дълги години неин управител, в момента е технолог във фирма „Кам“ ООД, многократен републикански шампион по радиозасичане и треньор на националния отбор, подготвил 6-ма световни шампиони. „Троянец до мозъка на костите“, както сам споделя.

Т21 

НЕДЕЛНИЯТ СИРЕНАК ОТ БИРХАЛЕТО

ЧЕСТО в живота се случва положението да се докара до: Каква я мислехме, каква стана! Ще прескоча години, за да навляза в последното десетилетие на зрелия социализъм. И аз вече бях зрял, щом се бях оженил, имах деца и жена, която редовно забравяше да купи хляб в неделя. Понеже работех на денонощни смени, с непрекъснат цикъл, поне два пъти месечно в неделите бачках до 19:00 ч. Тогава в Троян имаше два-три дежурни хранителни магазина, но кой да виси на опашки? Това (с хляба) го отдавах на грижата й за мен – да не напълнея без време. Бързо притичвах до Бирхалето (известна троянска механа от онези години – бе. ред.) под Пощата и си купувах сиренак. Топъл, топъл и шарена сол, завита във фунийка. Редовно се засичахме с други като мен, заврени зетьове, и благославяхме булките си – кога ще ни падне да се налапаме с пресен сиренак, без да ни броят залците, в неделя вечер. Един от колегите на опашката казваше, че преди да се прибере от работа, си хванал навика да мине първо през Бирхалето, за да няма изненади в къщи. Тази обмяна на опит твърде ми помогна. Но пак се отплеснах…

КИРО - РЕМОНТАДЖИЯ, МАЙТАПЧИЯ И ЛЮБИТЕЛ НА ЖИВОТНИТЕ

ТА ДА РАЗКАЖА за един от случаите. Пак се случи неделя. Аз на смяна. Сам! Колегите в отпуска. Тъкмо се справих с железата и наблюдението на процесите и седнах да си почина. Замислих се как Наталия (жена ми) ще ми наготви сиренак за вечеря и ми стана мило. И както се бях разчувствал, в участъка нахълта Киро. През 80-те години „Елпром” беше приватизирал бившия завод за емайл „Тончо Стаевски” (по пътя за с. Белиш). Нашият участък за ТХО - термохимична обработка, по народному  Хюстън, го преместиха също там, по пътя за Белиш.

КИРО, ремонтаджия, беше чешит, майтапчия, много работен и любител на животните - диви и питомни. Истински оригинален полендак беше. Живееше във фабриката, на третия етаж със семейството си. Обитаваха два кабинета по 50 кв. м. Заедно с Гена, жена му, и тя работяга, се грижеха за сума ти патки, гъски, кокошки, токачки, мисирки, зайци и най-различни божи твари. На това в ония години му се викаше самозадоволяване. Цецо Пирона, колега от ремонта, твърдеше, че това нещо, самозадоволяването, го е забравил какво е, щото сега го задоволявали. Имал къса памет, разбираш ли!

ДА ГИ ГРЪМНЕМ С ВОДОРОД ИЛИ ЕКОЛОГИЧНАТА ЕКСПЛОЗИЯ

ОБИКНОВЕНО по Трифон Зарезан и Осми март много от гадинките на Киро и Гена предаваха дух в чест на трудовия колектив. Освен тях Киро беше заловил един сръндак, който влязъл заблуден в района на цеха и една сърничка. Отцепихме им площ колкото половин футболно игрище, преградихме го на две и години тези животинки ни радваха. Аз със сръндака брах ядове, но за това после. Та, Киро тогава, влезе при мен и загрижен рече:
     – Бъстър, плъховете ще ни изядат животните. Ако не вземем мерки, ще ги свършат. И яйца вече няма. Дай да ги гръмнем!

В Хюстън ми викаха Бъстър. Като Бъстър Кийтън - актьора с каменно лице. Аз баш, дето съм винаги ухилен и готов за майтап!? Но както и да е. Първоначално не разбрах намерението на Киро, но като знаех, че навремето е бил ловец, веднага се съгласих и му рекох да вади пушката.
     – Не, бе! Да ги гръмнем с водород!

Водородът, смесен с кислорода, прави избухлив състав. При запалване гърми, та се къса. И се получава чиста дестилирана вода. Екологична експлозия. Водородът в нашите пещи го използваме като реагент за извличане на въглерода от стоманата. Веднага се врекох.

В НЕДЕЛЯТА само ние в Хюстън работехме. Натоварихме на мотокара бутилка водород и я прекарахме край оградата на кокошарниците. Разпънах маркуча и Киро, доколкото успя, запуши дупките под панелите. Жикна края на маркуча в най-близката дупка и натъпка парцали покрай него. Птиците и зайчарниците бяха разположени върху стенни панели, хартисали от някакъв неизпълнен строеж. Някои от тях Киро ги беше вдигнал на два-три етажа. А на най-високото, над един тях, стърчеше на пилон ветропоказател, направен пак от него. Красота! Но плъховете бяха изровили цели тунели под панелите, живееха на топло, а отгоре се намираше закуската им.

ОТВЪРТЯХ винтила докрай и като свърши бутилката, измъкнах маркуча. Предварително си бях приготвил дълга факла и след като я палнах, я поднесох над дупката. Тя изгоря без нищо да стане. Топнах я пак в нафтата и пак нищо. Даже я натъпках навътре и я врътнах, сякаш си чистя ухото. И тогава от дълбините на земята се зададе някакъв тътен, усили се и като се приближи, рече „Тряс!”. Панелите скокнаха педя-две нагоре, барабар с курниците, зайчарниците и ветропоказателя. Тежко се строполиха на земята на една страна, а всичко върху тях рухна. За миг беше тихо, а после настана такава врява, не ти е работа! Навсякъде хвърчеше перушина, пух от патките, курешки и кокошинки. Плъхове като котараци тичаха ужасени и се клещеха в мрежата на ограждението, няколко заека ритаха по гръб, а от дупките в земята продължаваха да се вият огньове, като от устата на змей. Ние с Киро се пулехме, изумени на кашата, която сътворихме, а в това време ветропоказателят заскърца, килна се напред и се заби досами краката ни.
     – К`ва я мислехме, к`ва стана. Поне да бяхме извели животинките, после да палим! - въздъхна Киро.

СРЪНДАКЪТ – ГОЛЯМ РЕВНИВЕЦ БЕШЕ

КОГАТО Киро доведе двете сърнички във фабриката, всички се радваха. Той им скова навес и ги отдели. Женското сърне бързо свикна, но сръндакът беснееше постоянно. Само някой мъж да се доближи до телената ограда, той налиташе и го рушкаше през мрежата. Особено мен, направо ме мразеше. Ако можеше да ме докопа, щеше направо да ме свърши. Само да изляза от цеха, той на другия край на заграждението да беше, със спринт се втурваше към мен. Редовно си заклещваше рогцата в мрежата и от злоба почти я късаше. Но на жените се гевезеше, ближеше им ръцете като го хранеха и припкаше заедно с тях покрай ограждението. Голям ревнивец беше.

НИЕ в обедната почивка редовно играехме мач. Хапвахме набързо и започвахме да ритаме. Телената ограда на сръндака беше едната страна на игрището и ако топката паднеше оттатък, играта приключваше. На никой не му стискаше да прескочи, за да я вземе; или викахме Киро, защото само той смееше да влезе. Но този обед играехме на вързано – заложихме по бира. Беше горещо и ритахме само по къси гащи. И както често се случва, топката прехвръкна в забранената зона. Кой, кой да я вземе и пак на мен се падна. Колегите се наредиха край мрежата и започнаха да я ритат, за да отвлекат вниманието на оня звяр. Но той застана до топката и не мърдаше. Аз куражлийски прескочих, обаче сръндакът се втурна срещу мен. С няколко лъжливи движения успях да го заблудя и изритах топката извън оградата.

АМИ СЕГА! Ако се обърна и побягна, докато се катеря по оградата сръндакът така ще ме бодне с рогцата си като шило в задника, че не само ще я прескоча, ами чак административната сграда ще прелетя. И ако пък ме бодне в такъмите! Ужас! В момент на прозрение се обърнах към животното и успях да го докопам за рогата. Но то пощуря. Ритна ме и се замята като бясно в ръцете ми. Завъртях го като малко дете няколко пъти, като същевременно се приближавах до оградата. Захвърлих го настрани, колкото мога по-далеко, и се затичах. А в същото време колегите отвън се търкаляха от смях и крещяха:
– Давай, Бъстър, а така, Дос!

КАК ПРЕСКОЧИХ мрежата не помня, но като се изправих след приземяването, първото нещо, което сторих, беше да си пипна задника - дали нямам още една дупка в него. Слава богу, нямах, но ръцете ми бяха в кръв. Пак се пипнах и след като се убедих, че дупето ми е цяло, се разумях за кръвта. Рогцата на сръндака бяха покрити с костни брадавици и докато съм се борил с него, той ми е раздрал дланите. А келешите не спираха да се хилят.
– Дос, ти постави световен рекорд в скока на височина! - тупна ме по рамото Иван и ми посочи къде е сръндакът.

ТОЙ, сиромашкият, се беше заврял в отсрещния ъгъл и целият трепереше. След като съм го запотифичил (диал. захвърлил), аз съм побягнал на една страна, животното на обратната. Било е голям майтап, но за тия отвънка. Аз оцелях, но сърнето не беше същото. Киро не спираше да се вайка, че съм повредил хайванчето. То само да ме видеше, се криеше по кьошета. И престана да напада мъжете. Стана същото като с доброданските петли навремето.

(следва)

2020/2021 г., Троян

Любомир Досев

 

Извинявам се, ако някой се чувства лично засегнат. Моите писания не претендират за документална точност.
Авторът

 

Начало

Още по темата:

• Синджирът си иде, а козата я няма (1)
• Синджирът си иде, а козата я няма (2)
• Синджирът си иде, а козата я няма (3)
• Синджирът си иде, а козата я няма (4)
• Синджирът си иде, а козата я няма (5) 
• Ода за махленския ни текстописец 
• Синджирът си иде, а козата я няма (6)
  

Tweet