Време съборно

* Миро Нанков беше от призваните да обединяват хората,
 социалната мрежа дни наред разказва това
 

Миро, Сицилия

В памет 

НЕЩО СЕ СЛУЧВА в тази луда седмица, в която изгубихме Миро Нанков – човекът с професия пътешественик, собственик на агенция за приключения. За мен, уседналата троянка, той е големият приятел и моят кум, но този текст ще се опита да не е много личен. Защото смъртта на Миро завихри преживявания и реакции на стотици българи, а това явление не бива да остане незабелязано. Всъщност, Петко Симеонов, приятел, но и учен социолог, вече реагира на случващото се с чудесната си статия „Секундата на Миро”. Иска ми се да дам своята скромна гледна точка – заради Приятеля, но и заради всички, които ми помогнаха да го видя по нов начин, изплаквайки в социалната мрежа: „Не си отивай, Миро!” и „Светът опустя, наистина”.

ВИНАГИ съм мислела, че един от големите проблеми на България е липсата на лидерство. Тук живеем без общи ценности, без доверие, без хора на каузата и без готовност да признаем авторитети. След шест дни, прекарани предимно в социалната мрежа; след като виждам, че фейсбук групата, създадена в памет на Мирослав Нанков, има вече над 1000 членове; след като постовете за него, които аз старателно събирам, набъбнаха до над 50 стандартни печатни страници; след като хората не спират да си споделят снимки, клипове и истории; след като чета как стотици души са разтърсени и не могат да се „съберат” дни наред, трябва да призная: усетих и ценности, и доверие, и кауза, и авторитет. А нашият Миро е бил не само най-щурият човек, когото познавам, не само един от най-добрите, щедри, верни приятели - той е бил лидер, обединител, учител. И прозвището му Вожда май не е било само майтап. Все си представям как го бъзикам с откритието си, че е духовен водач, а той се смее, говори преднамерено грубо, за да не покаже, че се вълнува, и ме тупва по рамото, за да спра да говоря глупости.

В България, към Вихрен

НА ВТОРАТА ВЕЧЕР, откакто си отиде, запалих свещ, пуснах песента на Висоцки „Кони привиредливые”, която някой беше качил в страницата за Миро, и изведнъж усетих, че точно същото, в същото време, правят в домовете си още много хора. Не ги познавах, не ми беше и необходимо. Важното е, че се чувствахме по един и същ начин: „Сякаш много важна част е била извадена от мозайката на моя свят и сега празното място крещи”. Тогава разбрах какво значи съборно дело: много хора сме духом заедно, защото нещо важно ни обединява, възвисява, спасява.

На водопада Анхел, Венецуела, 2012 г.

КАКВИ ХОРА успя да обедини Миро приживе и след смъртта си? Това са и близки приятели съмишленици, и авантюристи, които беше водил по света, и многото, с които общуваше само виртуално чрез ежедневните си снимки и текстове в мрежата. Хора образовани и духовни, които написаха прекрасни думи, не позволиха на нездравото любопитство да навлезе в разговорите, търсеха и търсят начини да задържат спомена за своя Вожд и общите си ценности. Защото обединението може да съществува единствено върху ценности.

В Атакама, Чили

СПОРЕД ТЕЗИ шокирани, тъгуващи, изведнъж осиротели хора Миро е: „човекът, който ми показа Света”, „най-свободния човек, когото познавам”, „от изчезващата порода български мъже - без комплекси, космополит, патриот, чувствителен, романтичен, безумно честен, немрънкащ!”, „учител по истински живот”, „от онези страхотни хора, които правят живота ни по-цветен и пълен с дълбок смисъл”, „човекът с най-нежната душа и най-лудата глава”, „забележителен човек, велик пътешественик и наш вдъхновител”, „прекрасен луд”, „Щастливеца”, „истински Българин, посланик на България по света”, „особен тип интелигентен човек, който се прави на луд, защото му е писнало от позите на "интелигентните", „една от най-колоритните личности на България”, „галактически пътешественик”, „Вожда, който старателно бранеше хората си”, който „скандализираше с прямата си природа и обезоръжаваше с рядката си харизма”, „показа как се живее за кауза”, „вярваше, че заедно ще можем да изгоним „търговците от храма“, който "силно люби и мрази" както Ботев”, има „харизмата да обединява хората, до които се докосва”, със смъртта му „Балкана загуби своя рицар” и „Вселенският баланс беше нарушен”...

Професорът по карнавално дело, Рио, Самбодрома, 2006 г.

ТЕ ПОСВЕЩАВАТ на Мировата памет любими песни, стихове и цитати от книги, сами пишат като поети: „Небесните старопланински духове тепърва ще имат да берат ядове с шило в торба, задето прибързано повикаха земния си син, за който дори границите на цяла една планета бяха силно отеснели”. И, да, пишат без правописни грешки. Такива са хората, обединени от Вожда, и аз се чувствам добре сред Мировото племе.

Миро Show във влакчето към Мачу Пикчу, Перу, 2011 г.

ДА СЪЧЕТАЕШ принадлежност към големия вълнуващ Свят и към България; да си успял и почтен едновременно; заразително да обичаш живота и да раздаваш с пълни шепи от доброто си настроение и позитивизма; да уважаваш всекиго по широкия свят; да се подиграваш на фалша и клишетата; с лекота да разрушаваш преградите между хората; да се грижиш за другите, но признавайки свободата им; да провокираш духовно откривателство; да вярваш в доброто и в обичта; да търсиш справедливостта; да искаш да споделяш света; да се радваш, когато другите са щастливи. Това привлича, това изгражда доверие, „такива хора са ни нужни, точно такива хора трябва да бъдат сред нас много, много дълго”.

Тежкото ежедневие на Вожда, някъде из любимата Латинска Америка, 2009 г.

ПРЕД ОЧИТЕ НИ в тези няколко мъчителни дни тече процес на създаване на легенда. Не искам да правя анализаторски упражнения върху прясната рана на Мировото изчезване, но лесно могат да се забележат желанието за следовничество, идеализацията, заветите, сред които се откроява: „И не забравяйте да се обичате!”. Има неистова групова необходимост да се назовават, припомнят, показват чрез образи важните неща, защото: „А сега накъде? Една буца в гърлото и влагата в очите ми пречат да видя посоката.”

На края на света - Ушуая, Аржентина, 15 януари 2015 г.

ИМА И ДРУГО. Една от рубриките в Мировата лична интернет медия се казваше „Загадките на Миро”. Нелепата му смърт ни изправи пред най-голямата му загадка. Защо точно той, защо точно в любимия му Зелениковски манастир, защо точно така? В това, което се случи, има нещо кармично, има я, почти видима, ръката на Съдбата. Мировото политане ни изправи пред тайнството на Живота и Смъртта, а в това духовно изпитание човек търси споделяне, защото да си сам, е мъчително трудно. „И друг път съм губила приятели. Но тоя път е някак си друго. Една непосилна тъга. Защото в това няма смисъл. (...) Защото да повярвам, че Миро може да си отиде, значи да повярвам в отрицанието на живота изобщо. Не става.”

С щерката Криси, Тибет

ПРЕЗ ЖИВОТА СИ Мирослав Нанков имаше възможност да влезе в т. нар. български политически и икономически елит. Той обаче избра тениската пред ризата с вратовръзка. Медиите го забелязаха, но разбира се, други са героите на нашето време. Въпреки че „от такива хора има нужда моят свят”. „Защо не ги показват тях, не ги налагат като ролеви модели, не им дават възможност да споделят опита си!?”. А колко по-вдъхновяващо би било. „Не ми се вярваше, че има и такива Големи човеци в България, но ето, ти беше такъв”. Имам новина за всички натрапени, назначени, измислени български лидери, включително лидерите на мнение. Всички, за които е речено: „Много са званите, малко са призваните”. Смъртта на един призван ни каза: обичаните водачи са тези, които дават шанс на нашата достойна човешка същност.

Троян, 21 юни 2015 г.

Нели Генкова-Маринова

Още за и от Миро Нанков:

• Директно от Тибет
• Миро Нанков: За Бога, братя и сестри, не...
• Миро Нанков като Дядо Коледа, прави кастинг...
• В Албания и Босна - непознатите Балкани
• Миро Нанков show в Хималаите
• Миро The Best 
• Миро Нанков: "Няма край на света, драги зрители!"
• Адреналинът скача на Огнена земя
• Там са и моите цветя за него...
• Миро Нанков награди спортист №1 на България 
• Пътешественикът Миро Нанков помага на дома в Дълбок дол 
• Реквием за Троянския Балкан 
• Защо бе, Мире!

Tweet