Канадски историйки: Целувката

* В чудо се видях, а и управителката на дома, разтърчаха се санитари, персонал и ме освободиха от моята обожателка
 

Канадските репортажи на Стефан (2)

Стефан Генков

Очакваното с голям интерес продължение на „Канадските репортажи на Стефан (2)” вече е факт. След поредната си, този път почти едногодишна „командировка” в далечна Канада авторът – нашият приятел и ценен сътрудник на Т21 Стефан Генков (Лимона), който от доста време живее в родното с. Дебнево – отново е на линия. А перото му – все тъй находчиво, подострено и сладкодумно. Т21

СЛЕД ДЕСЕТ невероятни месеца по Дивия запад (Канада) ето ме отново в родния край, Троян и любимото ми село Дебнево. Когато тръгнах в края на юни миналата година, в Калгари цъфтеше люлякът, а тук - слънчогледът. Още невнесъл багажа и тръгнах да обиколя градинката, кокошките и селото, а сутринта с първи петли и хайде на Дъбравата, за гъби – любимото ми хоби, да си кажа, е брането на манатарки. И още тук първият шамар – горичката, в която десетки години берях най-много гъби, я… нямаше. Нямаше го и пътят, само огромни коловози до кръста, пълни с вода, като военни траншеи, непроходими дори за обикновени товарни коли, камо ли за други превозни средства, животни и хора. А гората - тя беше като от снимките от Виетнамската война, сякаш е бомбардирана с напалм, огромни безразборно разхвърляни купища от клони и съчки. Тъжно!!!

„ЗАЩО се върна?", с пълна сила загърмя в главата ми най-често задаваният въпрос и от близки и познати, – „Голям тъпанар си!? Какво очакваше – че нещо се е променило, че е станало по-хубаво? Някои с години сънуват Американката мечта, а ти се връщаш, и връщаш, и връщаш?!"

Стефан с приятеля си Роби от курса по английски език

КАКВО да правя, от такова тесто ме е замесила майка ми – „шило в торба не седи", на едно място се не задържам. Там (Канада) условията бяха перфектни във всяко едно отношение, но-о-о  „Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които Бог дарява хората. С нея не могат да се сравняват нито съкровищата, които крие земята, нито тия, които таи морето..." (Мигел де Сервантес, „Дон Кихот”). Там бях като волен врабец, затворен в телена клетка и ако не беше спортът и моята усъвършенствана и изпитана в годините специална програма, включваща йогистки техники и физически натоварвания, едва ли щях да „окрякам” толкова време. В крайна сметка, гордея се, че изпълних достойно задълженията, които бях поел, а те включваха: гледане на деца (на шега от мои приятели бях обявен за най-добрия „бейби ситър” /детегледачка/ в Калгари), домашен прислужник, носач, шофьор, треньор, педагог, журналист и пиар на българската общност и какво ли не още, на 15-часов график.

ПОСРЕЩАНЕТО в Дебнево. Още със слизането от таксито и мъкненето на големите куфари, заработи местната кабеларка ЕЖК (една жена казала) и слухът обходи селото: „Лимона си дошъл, чували с долари домъкнал, ама само жив горкият, няма дълго да ги арчи…”. И наистина, среща ме на моста Дашка, една стокилограмова женица, двадесетина години по-млада от мен, която не ходи, тя просто се клати и вика:

 - Лимончо, маме, ти съ зъвърна, бая време тъ нямаше, а? Ама-а-а, я виж на какво приличаш, само кокали и кости, на голям зор си бил, не си съ ранил, маме. Лошо ли беше в Америката?

 - Мизерия, Дашке, глад и мизерия - рекох да я избъзикам.

А тя:

- Да, бе, Лимончо, и аз тъй чувам по тиливизора, многу бедни ора ималу там, гладували... 

- Вярно, Дашоо, вярно от недояждане, от мизерия като сенки ходят, гътат се, падат по улиците.

НА ДРУГИЯ ден мало и голямо в село разбрало - Лимона си дошъл, ама отслабнал, стопил се, само жив. И ето едно от първите неща, по които се различаваме от американците - представата за здрав човек, за здрав и за болен човек. Втълпено ни е от векове, че колкото по са ти румени бузките, по-голямо коремчето - по си здрав! Да прощавате, казват ония там, ама да ставаш сутрин и да носиш определените ти от Бог килограми или още две торби цимент, каквото представляват за някои хора излишните килограми, не е все едно, нали? И ако тук на въпроса ми „Какво е животът за теб?” баджанакът Синачков отговаря „Ядене и пиене !", дори жените не споменава, камо ли работа, спорт, култура, пътувания - там е друго.

ЩЕ ВИ РАЗКАЖА в тази връзка как е при едни кореняци канадци, моите приятели Ирен и Джим Хуберт. Тя е дизайнерка, той професор по биохимия в най-големия Калгарски университет. Канят ме на печена пуйка в дома си по случай Рождество Христово. Запознали сме се в близката до жилището ми баптиска църква, която посещавах всяка неделя цели 7 месеца и където имах възможност да упражнявам лошия си английски и да се запозная с над двеста интелигентни и образовани хора от всички националности. В поканата за вечеря, изпратена ми по електронната поща и в личен разговор седмица преди това, има и пояснение - че преди вечерята ще пеем в старопиталище. Замислих се сериозно върху офертата, от една страна ми е интересно, от друга - аз не мога да пея, само грача и то най-често след почерпка. Казвам им: „Не мога да пея...”. „Няма значение, ти си смайл (усмихнат) и отличен фон, има кой да пее”, отговарят ми. Потвърждавам поканата, въпреки че шефът ми не е много доволен.

Проф. Хуберт и съпругата му Ирен с голямото семейство на сина си - с двамата им собствени близнаци и осиновените по-малки близнаци и най-голям брат

НА 24 ДЕКЕМВРИ по обяд, точно в 12:00 ч., бял „Роувър” ме понася по улиците на града, спираме на още две места, където вземаме още две семейства и много чанти с подаръци. След около половин час паркираме пред голяма 4-етажна сграда. Събира се група от осем човека и трима души оркестранти - акордеонист, китарист и цигулар. Очаква ни управителката на комплекса, запознаваме се и се качваме на първия етаж. Оглеждам наоколо обстановката, нали и аз някой ден, да се надявам не скоро, ще бъда в такъв „хотел”. Какво да ви кажа - мечта!  В дневната са се събрали около 20 души на възраст 70-90 години. След уводните думи на управителката и на Ирен започваме концерта. Всеки държи в лявата си ръка десет листа с песни, дясната е положена на сърцето, а хористът Стефан (моя милост) е на втория ред отляво. В началото съм малко смутен, само отварям уста, но постепенно се отпускам и се мъча да пригласям на мощния баритон до мен, започвам и да шаря с поглед всред аудиторията. Като виждам, че ни приемат с удоволствие, почвам и да се клатя в такт с мелодията, а на последната песен вече правя и наченки на танцуване. Тихо, но възторжено ни благодарят, раздаваме подаръците и с обещание, че пак ще дойдем, се качваме на втория етаж, после на третия, на четвъртия - за по около час на всеки.

НА ЧЕТВЪРТИЯ етаж имах странно преживяване. Бях добил повече от нужното самочувствие, забравих, че не мога да пея, почти налучквах съдържанието на песните, а след поощрителните думи от страна на Ирен станах доста атрактивен фон, който не само се мъчеше да пее, но и да танцува. И в един момент усещам някакво безпокойство, нервност, вадеща ме от равновесие. Чудя се какво става. И в следващия момент обхождащият ми цялата стая поглед попада на повехналото лице на някогашна хубавица. Втренченият в мен поглед и неслизащата нито за миг усмивка бяха причина за нервността ми. Разсейвам поглед в други посоки, но усещам пронизващия до костите ми неин втренчен поглед. Започвам да се потя, да бъркам текста, пресипвам и ожаднявам, тя все ме гледа и се усмихва любовно. Едва дочаквам края, да се спася някъде навън, но къде ти, оная ти ми бабка като припна, като се увеси на врата ми и ме целува, целува… О, май Год! О, мили Боже! Помогни ми! В чудо се видях, а и управителката на дома, разтърчаха се санитари, персонал и ме освободиха от моята обожателка. Хиляди извинения от ръководството. Какво се оказа - тя не била с всичкия си горката, в мен съзряла възлюбения си на младини. Месеци наред тази случка беше повод за шеги от страна на канадските ми приятели. 

А ПОНЕЖЕ темата беше за яденето и пиенето и поканата за това в дома на семейство Хуберт, продължавам нататък. След 4-часовия концерт и около два часа в път и организация, ето ни най-после на основното - ядене и пиене. Мисля си, след толкова изнурителна дейност и напрежение, едно уиски ще ми дойде доста добре. Просторната и красива стара къща, кацнала на скалистия бряг на Боу Ривър, с чудесен изглед към Даун Таун и небостъргачите на предна линия, ни очаква В гостната се събираме 20 човека от почти всички континенти - християни баптисти. Тук е моят приятел от английския курс, южноафриканецът Роби, мексиканско семейство, чилийка, иранец с бременната си съпруга, китаец и китайка с двете си деца, моя милост - горд представител на България, и десетина кореняци канадци. Сядаме в хола, на приказки, запознанства, на обсипани маси с лакомства и шербети, но аз търся уискито. Напразно, Стефане, няма уиски, няма вино, няма бира, само студена вода и то с лед, чай, сокове и нектари, накрая все пак поне кафе... На дългата обща маса после ядохме какво ли не и колко ли не, но алкохол нито грам. Преди официалната вечеря професорът прочете едноминутна молитва, всички я изслушаха с наведени глави, но без кръстене. Накрая двете китайчета духнаха една свещица на голямата торта по случай Рождество Христово, а присъстващите изпяха „Хепи Бърдей”. Малко разговори и мирно и тихо разотиване. Това е по канадски. Няма хахо-хихи, песни, танци, гюрултия. Къде си, Българийо? Липсваш ми! 

31 август 2014 г., Калгари - Дебнево

Стефан Генков-Лимона

Начало

Още по темата:

• До Чикаго и назад: За втори път на мач на "Биковете" (1)
• До Чикаго и назад: На фитнес в Чикаго (2)
  
• До Чикаго и назад: "И в чуждий край стана му тясно..." (3)
• До Чикаго и назад: „Абе, тия американци всичките българи ли са?!” (4)
• До Чикаго и назад: Езерото Мичиган (5)
• Баскетбол или ски - това е въпросът! (2012 г.)
• Надежда Василковска: "Иска ни се бъдещето ни да е в България"
• Да развяваш трибагреника и да дереш гърло: „Давайте, момчета!”
• Хокей на живо от Канада
• Йорданка Христова пя за българите в Калгари
• Българският Великден в Калгари
• Един уикенд в Зоопарка на Калгари
• Разходка в Банф - първия Национален парк на Канада 
• Канадските репортажи (2): Отново в Калгари (1)
• Канадските репортажи (2): Кога и в България ще стане така?  (2)
• Канадските репортажи (2): Първият БГ фолклорен празник в Калгари (3)
• Канадските репортажи (2): „I,m running for my future” (4)
• Канадските репортажи (2): България - далеко, но в сърцата ни! (5)

Tweet