Тодор Гладков: Децата не тръгват след всекиго

Поводите за разговора ни с Тодор Гладков – големият троянски учител географ и автор на уникалната (не само за България) извънкласна форма „Пътуващо училище”, са няколко. Най-главният – навършващият се половин век учителстване и работа с деца (началото е в далечната 1959 г., а днес, макар пенсионер, „вечният учител” пак е с децата – в основаното от него Рибарско училище, в Пътуващите училища, в сказки, срещи и т.н.). И още – 25 години от първата троянска ученическа експедиция с екологична насоченост „Осъм” (после г-н Гладков организира още 9, три от които международни), 15-годишнината на Пътуващото училище, 20 години от времето, когато троянският ученически експедиционен отряд „Героите на Урсел”, воден досещате се от кого, печели първо място в България. Друг повод – излязлата в бр. 1 за 2009 г. на списание „География” (издание на МОН) статия на Тодор Гладков, озаглавена „За системата на Пътуващите училища” и обясняваща философията и магията на това интересно „изобретение”. Има и още един солиден повод – удоволствието да си поговориш с човек, който има какво да ти каже. Човек на каузата, който, по неговите думи, винаги „играе себе си” и за когото „невъзможни неща и задна скорост няма”.

(продължение)

- За тези твои 50 учителски години колко деца си учил, може ли да се направи сметка?
- Над 10 хиляди са, може да се изчисли.

- Помниш ли някои от тях?

- Помня ги всичките, много рядко може да ми се загуби някой в съзнанието. Даже за повечето мога да кажа на кой чин са стояли, в коя класна стая и т.н. – подробности, които даже самите те са забравили. Не знам как да определя тази си способност – може би е някакъв вид професионализъм, или пък някаква професионална деформация, не знам. При мен обаче има една особеност – аз като учител хвърлях много сили в извънкласните форми на работа.

- Това не е ли било бягство от географията, която си преподавал в часовете?

- Не, напротив – бе допълнителна работа в същата посока, допълваше заниманията в час, доразвиваше наученото. Аз - може да звучи нескромно, но мисля че е реален факт – бях много добър учител по география, имах много участия с доклади в конференции, учителски конгреси и т.н. А извънкласната работа - в нея детето идва по желание, развива се, разгръща творческите си способности. Учебният час е ограничен – 40/45 минути, в извънкласната работа има повече свобода, повече простор.

- Спомням си, веднъж чаках на едно гише в Пощата, пред мен бе една възрастна дама – градска баба, нагласена, елегантна. Някак случайно се разговорихме, оказа се, че бабата е завършила Американския девически колеж в Ловеч, сегашната Езикова гимназия (същият този колеж, който е създаден в Троян, но ние го гоним, учителите били протестанти, а ловчалии му дават най-хубавото си място и правят най-хубавото училище, но туй е отделна тема – бел. Г.М.). Та тази възрастна госпожа ми разказа колко онова образование било различно от днешното – сега учителят е като чиновник, идва, преподава, и си тръгва. А в Американския колеж наред със знанията им преподавали и житейски уроци – как да се държиш в обществото, как да се обличаш, специфични женски умения (готвене, шиене и т.н.), как да разговаряш... Струва ми се, че ти със своята извънкласна работа си правил нещо подобно?

- Аз не съм следвал някакъв конкретен модел. Може би подходът ми до известна степен е бил интуитивен, не знам. Мисията ми бе друга. С деца, „вързани” в клас, се работи много по-лесно, но да накараш детето да тръгне след теб – това е майсторлъкът. Защото децата не тръгват след всекиго. Нали и в стадото е така – тръгват след водача, след лидера.

- Вярно ли е, че децата, по принцип, са злобни към учител
ите си?
- Не, не – това не е истина. Децата умеят да обичат учителите си, някои от учителите си.

- Злобни са към калпавите учители?

- Точно така. Децата са индикатор. Аз винаги съм казвал, че куче и малко дете разпознават безпогрешно добрия от лошия човек.

- Но няма ли нещо друго – когато човекът е много лош, куч
ето се плаши и слуша. Не е ли така и с децата – понякога са послушни, защото са уплашени, а не защото обичат учителя си?
- О, не. Вижте съвсем малкото дете – от някои хора то плаче, а към други протяга ръчичка и им се усмихва. То прави нещата интуитивно Децата са много крехки, много раними; но има моменти, когато трябва да си строг с тях, много строг, арабийското отношение не гради авторитета на учителя и изобщо на възрастния.

- Арабийското отношение понякога не е ли израз на безпомощност? Забелязъл съм, има калпазани учители, чийто единствен коз е да са ларж с децата - защото не са професионалисти в работата и този е единственият им номер?

- Моето дълбоко убеждение е, че учителят трябва да е личност. Чиновникът и чиновническото отношение не могат да виреят сред учениците. Така е било винаги – всички, които са оставили имената си като учители, са били личности. Това е най-нужното на ученика днес (когато пред него има толкова възможности да се информира) - да има пред себе си учители личности.

- Тези твои пътуващи училища, експедиции и други форми на извънкласна работа явно са ти отнемали много лично време. Някои обаче биха казали – нещо му липсва на Гладков и той така го компенсира, бяга по горите, бяга при децата?!

- При всички случаи цялата ми тази дейност е била за сметка на нещо. При всички случаи! Сигурно съм липсвал на семейството си, на жена ми – никога не съм си зарязвал къщата, но става въпрос, че това многочасово, многомесечно, многогодишно отсъствие от вкъщи е дало някакво отражение. Даже Стефка Алашка (бивша директорка на ОУ „Иван Хаджийски” – бел. Г.М.) ми се чудеше. Монетата има и друга страна – аз много войни съм водил с директори и началници, не знам защо, но много се дразнеха, че работя. Не можах да я разбера тази тяхна логика.

- Как да не я разбираш?! Не е ли ясно защо ти се нервят, когато работиш много – защото даваш модел за много работа, а мързеливият се дразни. Дразни се, когато му показваш как и колко може да се работи. Има и друго – който много работи и се раздава, е по-труден за управление.
- Да, вярно – не съм бил удобен, защото делях от другите. Макар че не мога да се оплача. Аз обаче си гарантирах позициите и с много квалификационни курсове, степени и т.н. През 1978 г. ме смениха от поста зам.-директор без никаква обосновка; не драматизирах, а веднага след като ме „понижиха” до редови учител, аз отидох на курс за повишаване на квалификацията – макар че 15 години не бях се занимавал с пряка преподавателска работа. На 44 години се явих на изпит за клас-квалификация, сериозен изпит – 100 въпроса, и го взех.

- Подсети ме за следващия въпрос. Квалифициран ли е достатъчно днешният български учител?

- Не! И не само че не е квалифициран, но и не иска да се квалифицира.
- Но защо все още витае митът, че нашето образование е много добро, особено в началния курс?
- Така е, добро е, но се обърка напоследък. И ще ти кажа защо. Западняците, да ме простят, но са по-тъпи от нас, при тях има много по-голям примитивизъм; и ако имахме техните материални възможности, ако децата ни живееха освободени от ежедневните грижи, налегнали семействата им, щяха да постигат много по-високи резултати от връстниците си в развитите страни. Като индиви ние сме много силни.

- Но май нямаме колективен талант?

- Точно така!

- Началният курс на нашето образование не е ли претъпкан със знания, без обаче да учи достатъчно децата да общуват, да се социализират пълноценно?

- Споделям това мнение. Наистина – в началния курс не се прави достатъчно за социализацията на децата. А по-късно тази празнота може да избие в различни негативни посоки – краен индивидуализъм, агресия и т.н. Категоричен съм, че нашият начален курс трябва да се разтовари малко – много ненужни знания има, излишно е.

- Кажи си мнението като географ – накъде отива България, като демография, екология, икономика?

- Днес в България се раждат годишно 70-75 хиляди деца, преди промените се раждаха 120-130 хиляди. Има и друго – две трети от новородените у нас днес са от малцинствата, циганчета и турчета. Онези стотици хиляди българи, които отидоха да рабоят и живеят в чужбина, също раждат деца – но тези деца вече не са българи, не са; и те няма да се върнат тук никога. Това е трагедията ни – че хлопваме кепенците на една толкова красива и благословена от Бога държава. И това е болката, с която ще си умра – че никой досега не поиска да инвестира в българина, в българските хора.

- Нали едно общество ако е мъдро, ако мисли стратегически, трябва да подкрепи учителския труд, да го стимулира максимално – защото този труд е инвестиция в бъдещето, той е битка за бъдещето? А в този конкурентен днешен свят битката за бъдещето е битка за живот?

- Ще цитирам една мисъл, която много харесвам. Ако човек мисли за един ден, трябва да си вземе храна, ако мисли за няколко години, трябва да посее дърво, ако мисли за 100 години, трябва да си образова децата. Това е голямата грешка на прехода – недостатъчната ни образованост, поколения, обречени на безпътие. Защото ние сега не знаем къде отиваме.

- Няколкото десетилетия комунизъм – не са ли те голямата причина за сегашното ни безпътие?
- И тях трябва да ги сложим в сметката. Но не е само това.

- Май не ги критикуваш особено тези няколко десетилетия?

- Не, не е вярно. Не ги критикувам сега, критикувах ги тогава, когато бяха реалност. Много ги критикувах. Никога не съм се плашел да си казвам мнението – и тогава, и сега, когато също има много дивотии, даже в някои отношения повече и от тогава. Може би все пак някога нещата ще си дойдат на мястото.

Интервю на Генадий Маринов

0 коментара:

Публикуване на коментар

Моля, пишете на кирилица и използвайте големи и малки букви! Препинателните знаци също са желателни. Коментарите са разрешени само за потребители с профили в Google от 02.05.2018! Всеки има профил в Гугъл на телефона си - използвайте ги.
(Т21 - Вашият сайт и Вашият форум - мястото, където се чува Вашето мнение!)

 

©2009 Троян 21 - статии | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |