Анатомия на една случка

* „То е малко, но острите му зъби аха отново и отново да се впият в мен. Започвам да викам. Двете дами си седят спокойно и през ум не им минава, че трябва да си озаптят кучето“ * „Не искам да нищя анатомията на апатията, на наглостта, на ампутираното чувство за отговорност!“

Челюсти Читателите ни пишат 

Наталия Хаджийски

Авторката Наталия Хаджийска е наша съгражданка, от стар троянски род. Бивша учителка по български език и литература. Живяла известно време в чужбина. Обича планината, природата, туризма и Къпинчо над Троян е сред любимите й места за разходка. Позитивен и светъл човек, но с остра нетърпимост към идиотиите около нас, за една от които, предизвикана, споделя в този си материал. Т21

ВСЪЩНОСТ заглавието е подвеждащо. Оказа се, че случката не е една и аз не съм единственият участник. Предупреждавам още, че това, което ще разкажа, не е за вярване. Не, не, ама да! Трудно е за разказване, за вярване и за разбиране – лично за мен. Затова ще обясня в доста стъпки.

ВРЕМЕ И МЯСТО на действието – слънчев, тих ранен следобед (петък, 9 февруари), парк „Къпинчо“. По-точно – най-горната част, бетонната площадка, която явно служи за много неща; като видиш боклуците, с които е осеяна, няма как да не се сетиш и за кърската любов.

А АЗ ЩО правя там? Ами, разхождам се, и то почти всеки ден. Радвам се на въздуха, на слънцето, на дърветата, на очертанията на това, което се вижда от централната планинска верига. При една от моите обиколки, които, не щеш ли, минават и през по-горе споменатата площадка, виждам, че там спира кола. Слизат две млади жени с едно момченце. Както се оказа по-късно, и с още един „придружител“. Видях, че се постараха да дадат своя дял в попълнението на боклуците, но нейсе. Навреме осъзнавам, че ми е минало времето да възпитавам някого. Моментално си самозаповядвам да забравя видяното. А защо го споменавам тогава? Навярно защото тук се е спотайвала завръзката в композицията на случката. Не се изнервяйте, ще дойде и кулминацията.

Следите от ухапването

ПРОДЪЛЖАВАМ да вървя, обикаляйки. Поглеждам си телефона. О, не! Не съм си изпълнила нормата за крачките. Значи пак трябва да мина през многострадалната площадка. В един момент се отклонявам и тръгвам през поляната, по тревата. Нищо не чувам и хабер нямам за следващите секунди. Изведнъж нещо се впива в единия ми крак! Е, тук вече думите ми секват. Не мога да опиша болката и изумлението си. Обръщам се и виждам малко, но преизпълнено с ярост и злоба кученце. То е малко, но острите му зъби аха отново и отново да се впият в мен. Започвам да викам. Двете дами си седят спокойно и през ум не им минава, че трябва да си озаптят кучето. Притича единствено детето. Показах му раната и си тръгнах. Трудно ми е да ви обясня защо не поисках да се разправям с двете дами. Тяхната апатия беше непробиваема!

ТРЪГНАХ си и предупреждавах хората по пътя. Стигнах до Спешна помощ. Посъветваха ме да си купя инжекция против тетанус и да се върна да ми я сложат. Така и стана. С риск да ви досадя, питам: разбирате ли колко важно ми е било в този момент да срещна хора добронамерени, отзивчиви, любезни? Благодаря им!

СЛУЧКАТА завършва с втора кулминация. Връщайки се в Спешна помощ, разбирам, че след мен е дошъл друг човек, ухапан на същото място от същото куче! Не искам да пиша епилог, не искам да нищя анатомията на апатията, на наглостта, на ампутираното чувство за отговорност!

9 февруари 2024 г., Троян

Наталия Хаджийска

 

 

Бележка на редактора

Познавам г-жа Хаджийска, тя не е човек, който ще преиграва и ще си измисля. Живее наблизо, приятелка е на жена ми и дойде вкъщи веднага след кървавата случка на Къпинчо, оттук тръгна към „Спешна помощ“ да си бие инжекция срещу тетанус. Беше не толкова притеснена от физическата болка и острите кучешки зъби – ясно заяви „кучето не е виновно, обичам животните“ – а от човешката „апатия, наглост и ампутираното чувство за отговорност“. И по-общо – от цялата тази бъркотия, липса на правила и нецивилизованост около нас. Много пъти в Т21 сме поставяли въпроса за бездомните кучета из града ни, проблемът е сериозен, нищо че някои криворазбрани местни „добротворци“ не го признават/разбират. Сега става дума за домашно куче, пуснато без контрол от стопаните си, което също е проблем. Но и в двата случая е едно и също и трябва да е ясно, каза го и г-жа Хаджийска – не са виновни кучетата. Проблемът не е с кучетата, а с хората и там някъде трябва да се търси решението. Някои ще кажат – как? Ами за подобни нарушения (на реда и обществения договор) по белия свят има наказания, има съд, има глоби. Има и обществена нетърпимост. Ето така!

Генадий Маринов  

P. S. По последни данни се оказва, че след г-жа Хаджийска има още двама троянци, ухапани от същото куче и полицията е запозната със случая, очакваме съответните правораздавателни действия.

 

Начало

Tweet