За един забележителен художник на глината

* Виолета Василчина: „Артисти като Енчо Ганковски ни припомнят, че чувствителността към традиционното не трябва да затваря очите ни за възможностите на новото“
 
Енчо Ганковски
Арт Отзвуци
Преди десетина дни, на 19 май, в троянската галерия „Серякова къща“ известният троянски керамик Енчо Ганковски откри поредната си самостоятелна изложба, този път с юбилеен привкус – отбелязваща 50-годишната му творческа дейност. На вернисажа се чуха много хубави думи за именития творец – от колегата и приятеля Илиян Илиев, директор троянското Художествено училище (НУПИ „Проф. Венко Колев“), където Енчо преподава повече от три десетилетия, от председателя на Дружеството на троянските художници и също керамик Цветан Донковски, галеристката Мариела Шошкова, поета Илия Ганчев, кмета Донка Михайлова. Но особено впечатление направи представянето му от известната столична изкуствоведка и признат познавач на българската и в частност на троянската керамика доц. д-р Виолета Василчина – тя не присъства по здравословни причини и словото й бе прочетено от уредничката в Музея на занаятите Мария Минковска.Т21
САМО като си помисля – изминал е половин век от първото участие на Енчо Ганковски в изложба на приложните изкуства, когато за първи път видях негова работа. Така, ден след ден, пред очите ни, бавно и търпеливо, в продължение на 50 години, Енчо е съграждал своето керамично дело. Днес можем да кажем: той е сред малцината български художници, които никакви житейски и социални превратности не успяха да отклонят от керамиката. А както всички които са се докосвали до глината знаят, тя е взискателно занимание. Не случайно неговият любим учител, проф. Венко Колев, казваше: „Керамиката е като капризна любовница – не ти прощава дори за ден да я загърбиш“.

Авторът със своя почитателка – резбарката Веска Хаджийска
ТВЪРДЕНИЕТО, че в творчеството на Енчо Ганковски се оглежда част от историята на съвременното ни керамично изкуство, никак не е преувеличено. Той навлиза в художествения живот през първата половина на 70-те години от миналия век. Почти десетилетие преди това Венко Колев вече е лансирал нови и извънредно „заразителни“ образни въплъщения и идеи за осъвременяване на керамиката, а тогавашните му ученици са станали верни негови последователи (макар понякога твърде буквално). Енчо Ганковски също е възпитаник на проф. Венко Колев, но не е от първото поколение негови следовници; и това му дава известна дистанция в търсенето на самостоятелен път за развитие заедно с шанса да изпита мощното влияние на този забележителен български художник.

ДО ГОЛЯМА степен Енчо Ганковски намира търсената самостоятелност с връщането си в Троян. Именно тук - в този очарователен балкански град, изповедно свързан с обработването на глина от памтивека, именно тук – в Музея на занаятите, докато работи като уредник, опознавайки старите образци на грънчарството, именно тук – в керамичното училище, където е учител на следващите поколения керамици, и най-вече тук - в малкото керамично ателие в старата бащина къща, той намира стимулираща среда за разгадаване на собствените поетични и артистични импулси, търси своите източници на вдъхновение. Сред ранните му творби са необичайно въздействащите многофигурни композиции, облъхнати от искрен пиетет към възрожденското минало и пластически изградени в духа на модерния примитив.

ОТ ТОВА време датират и опитите му да „извади“ керамиката извън изложбения салон. Тези търсения са в синхрон с аналогични процеси и в другите жанрове на приложното и декоративно изкуство, които заглъхват някъде към средата на 80-те години, но оставят жива идеята за връзка на керамиката с архитектурата и зелената среда. Малко по-късно той ще създаде силно въздействащи монолитни свободностоящи пластики, съчетавайки абстрактни обеми с тематични фигури. С присъщата си последователност и постоянство, художникът ще поддържа тази връзка и по-нататък, развивайки я в коренно различни интерпретации и формати. Те ще са с по-малки размери, усложнени технологично, колоритно и пластически, по-често стенни. В тях по-рядко се мяркат конкретни изображения, много по-активно е събуждането на богата асоциативност, поетични внушения и вкус към абстрактна форма.

Двамата големи на троянската керамика днес – Николай Йовков (вляво) и Енчо Ганковски
ИМЕННО тези произведения до голяма степен определят образността, съдържанието и жанровите особености на търсенията от зрелия творчески период на Енчо Ганковски. Можем най-общо да ги характеризираме като „природни“ и „поетични“. Те обръщат погледа към състоянията на покой, съзерцание, преживяване, наслада, дори потрес от чудото на природата. Вероятно тази промяна има връзка със заселването на художника на Драшкова поляна край Троян и построената къща за фамилията там. Защото директното общуване с дивата природа, при цялата условност на „дивото“ покрай съвременните градове, има и предимството да съсредоточава погледа навътре, към необятните пространства на човешката душа и към равновесието между житейска и творческа мъдрост.   

НЕЩО повече. Струва ми се, че Енчо Ганковски бавно и безшумно е извървял пътя към едно много по-дълбоко разбиране и на това какво представлява традицията като цяло и по-специално – кои са нейните основи. Защото пропиването в традицията е нещо много повече от сантимент и носталгия, или от ползването на декоративни мотиви. Артисти като него ни припомнят, че чувствителността към традиционното не трябва да затваря очите ни за възможностите на новото – защото то, пречистено и облагородено от времето, на свой ред също ще образува собствена традиция и защото традицията е жива само когато е способна да се променя.

Минчо Христов
ЩЕ ЗАВЪРША с една аналогия. Йова Раевска – забележителната дъщеря на грънчарския Троян, която даде на съвременната ни съдова и пластична керамика нови измерения, в началото на 30-те години за първи път е пипнала глина в работилницата му и е била насърчена да учи керамика в Художествената академия от Минчо Христов *, местен грънчар. Бях истински удивена да разбера, че през 60-те години бай Минчо Христов е насочил и Енчо Ганковски към керамиката и към учение в Художествената академия. Какво съчетаване: обаятелната личност на стария майстор грънчар и неговите съдбовни ориентации, заедно с творческите способности и характерите на всеки от двамата художници! Какъв по-добър пример може да има за приемствеността на поколенията и устойчивостта на традицията. На това съчетание Троян дължи гордостта да роди двама от именитите български художници керамици. Да поздравим Енчо Ганковски за положения полувековен артистичен труд и талант!

Виолета Василчина, изкуствовед
Снимки: Цветан Тончев

* Бел. ред. Троянският грънчар Минчо Христов, отдавна покойник, родом от махала Длъжковска, е и прочут народен лечител, помогнал на стотици хора от цялата страна, троянци го знаят като „Минчо с лупата“ заради практикуваната ирисова диагностика. С дъщеря му Стефка Христова, наш добър приятел и редовен читател, имаме уговорка да сподели спомените си за своя баща на страниците на Т21, очаквайте разказа й. 
 

0 коментара:

Публикуване на коментар

Моля, пишете на кирилица и използвайте големи и малки букви! Препинателните знаци също са желателни. Коментарите са разрешени само за потребители с профили в Google от 02.05.2018! Всеки има профил в Гугъл на телефона си - използвайте ги.
(Т21 - Вашият сайт и Вашият форум - мястото, където се чува Вашето мнение!)

 

©2009 Троян 21 - статии | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |