Красимир Кунчев: Аз съм свободен човек, не мога иначе

* „Крал“ съм си от джобните, за да си купя платно и бои * Това е един друг живот – живот на Пътя, живот в Камино * Покрай мене минаха, все едно картина на Питер Брьогел Стария, 5-6 човека слепци, имаха водач, тъкмо се вдигаше мъглата

Красимир Кунчев

 Интервю

Красимир Кунчев е наш съгражданин, троянец, пътешественик, авантюрист, заклет планинар, занимавал се с разни неща, бохем, баща на двама синове. Живял години във Франция (Сен Тропе), преди това в Гърция, но, по неговите признания, Троян и родното винаги са го дърпали към себе си. В момента, от няма и година, е „пуснал корени“ тук и реализира стара мечта – отворил е собствено ателие за арт мебели. Като всичко това се обединява и обяснява от най-основното – художник е и никога не е спирал да бъде такъв. А отскоро и писател, чиято първа книга – „Моят Камино“ (издателство „Самиздат“, София, тираж 500, цена 12 лв.), вече излезе от печат; научихме, че е написана и втората. И точно тази първа книга, отразила усещанията и духовните уроци от преминаването през 2020 г. на мистичния и необикновен поклоннически път Камино в Испания (завършващ в едноименната катедрала в град Сантяго де Компостела) е поводът за нашия разговор. Разбира се - говорим си и за много други неща и на ти.

Корицата на книгата

– Кажи ни малко за себе си – усещам те като артист отвсякъде, тотален артист.
– Завършил съм СХУПИ (сега НУПИ „Проф. Венко Колев) в Троян. В началото работех дърворезба, но после ми стана малко скучно, което не омаловажава дърворезбата. Но усетих, че влизам в едни норми, които исках да разчупя, започнах да правя пластика и скулптура от дърво.

– Коя година си завършил? Хвана ли казармата?
– Завърших през 1987 г. Казармата я хванах, неприятна история – аз съм 100 процента пацифист, а там ме караха да стрелям, учиха ни на някакви глупости. Абсолютно не съм съгласен с хората, които казват, че мъжете трябва да са ходили в казарма. Дисциплината и възпитанието, които изграждат мъжа, не зависят от това. Двамата ми синове са спортисти, футболисти. Спортът ги е изградил като невероятно дисциплинирани и отговорни хора. Интересно, че аз самият не съм толкова дисциплиниран.  

– Ти ли ги насочи към спорта?
– Аз съм се занимавал с различни спортове. А винаги съм си бил планинар, и то благодарение на Румяна Андреева. Беше късмет, че тя ми стана учителка и класна в училище „Иван Хаджийски“. Станахме експедиционен отряд „Амбарица“, водеше ни навсякъде – с Барака, който беше спасител, и с медицинско лице. Били сме на всички български планини без Пирин, която е по-трудна. И досега винаги, когато имам възможност, ходя в планината.

– Следиш ли битката за хижа „Амбарица“?
– Следя я, защото хижарката Ема Гатева ми е приятел. Малко ми е болно от тази история. Има направени толкова неща. Тая хижа де факто е нейната хижа, все едно е нейният дом, тя я възкреси.

– А защо избра да учиш в СХУПИ? Едно място, което стои малко „по-рошаво“, различно, донякъде срещу нормите?
– Преди години наистина беше такова, не знам сега. Защо го избрах? Когато бях ученик в малките класове, имаше едни издания на индийски приказки, на африкански приказки с невероятни илюстрации. Първото, което започнах да правя, беше да ги прерисувам. После в „Иван Хаджийски“ имах късмета да ми преподава Тодор Иванов, ходех и на допълнителни курсове – рисуваше ми се. По мое време кандидатстването в СХУПИ беше с много сериозни изпити – рисуване, скулптура, керамика. Бяхме много хора, от цяла България, в паралелки от по 30 и повече човека. Имахме страхотни учители, беше страхотна школа. Веднага след училище се ожених. Баща ми ми подхвърли да пробвам с дърворезба към фирма „Троянските майстори“, не бях хващал длето. Отидох, говорих с управителя Борис Калчев. Там се запознах с Джони, който правеше много хубави, изчистени неща и който ми показа занаята. Започнах да си измислям свои проекти. Но дойде криворазбраната демокрация, мутренските времена, фирмата беше фалирана и замина в небитието. Започна ходенето по мъките, работил съм, каквото намеря.

Някъде по Пътя, Камино, Испания, 2020 г.

– Но не престана да рисуваш?
– „Крал“ съм си от джобните, за да си купя платно и бои. Тогава направих интересни неща. Станах член на Дружеството на троянските художници. Една година имахме изложба на „Шипка“ 6, то си беше институция. Пазя си рецензия в един вестник – бяха писали за големия Иван Пеевски и за мен. След дърворезбата започнах да правя дървопластики. Исках да тръгна по своя път, който все още си го търся. Бих казал, че нямам изграден стил, макар че мои приятели разпознават направеното от мен. След време по лични причини реших да напусна Троян, работих в едно пловдивско село Иван Вазово. Никога няма да го забравя – правехме дърворезбата на извитите крака на столове стил „Луи XIV“. После живях около четири години в Гърция, от които година и половина в един манастир, където учих иконопис.

– Излиза, че каквото и да си правил, никога не си спирал да търсиш.
– Да, и досега. Също и с писането. Във фейсбук съм писал хумористични и сатирични разкази, някои от тях са измислица, други са на база истина, обаче пак съм ги поукрасил. Но нищо сериозно.

– Как стигна до Франция?
– От Гърция се върнах в България, хванах се в строителството. Беше много тежък период, останах без кръст и ръце. Но научих и този занаят, сега мога да построя една къща сам. Случи ми се и нещо много хубаво – запознах се с Яна, вече бившата ми приятелка. С нея бяхме 14 години във Франция – в Сен Тропе и околностите. И там съм работил всякаква работа, най-вече свързана със строителство. Доволен съм от този период в живота си. Но с годините животът в чужбина започва да тежи – тичането по пътищата, носталгията.

– Интересна биография описа дотук, много пъстра. Как узря идеята за връщане в България?
– Точно го каза – трябваше нещата да узреят. И тази пандемия, за добро или за лошо, ускори решението. В момента не мога да се върна да работя във Франция. Там работа можеш да си намериш, но с квартирите е много трудно и скъпо.

– И сега започваш да произвеждаш арт мебели заедно със свой приятел?
– Сега стартира ателието. От години искам да се прибера в България и да правя нещо красиво. Преследвам мечтата си. Искам да работя за себе си. Аз съм свободен човек, не мога иначе.

– Как се роди идеята да тръгнеш по пътя Камино? Религиозен ли си?
– Религиозен съм, вярвам, че има някаква сила и ако искаш, тя ще те докосне. Но вярвам и във вътрешната сила на човека. Малко уклончиво отговарям, но не съм някакъв фанатик. Не съм тръгнал по религиозни причини. Имах идея да направя Камино, повлия ми и филмът „The Way“ („Пътят“). Но поводът е, че с Яна се разделихме. Просто изчерпахме нашата връзка. Тя си тръгна по-рано за България, а аз имах работа и останах във Франция, като планирах, както всяка година, след това да си почина в Гърция при майка ми. Но ми беше достатъчно тежко от раздялата и не ми се искаше да говоря с близки хора за това отново и отново. Затова реших да хвана френския маршрут на Камино.

Някъде по Пътя, Камино, Испания, 2020 г.

– Колко километра е този френски маршрут?
– Над 800 км. Изминах ги за 26 дни. Тръгвам от Франция, преминавам през Пиренеите, продължавам през Испания.

– Ти реши да тръгнеш сам?
– Нямах нужда от никого. Исках да си остана сам с мислите. Още преди да тръгна, започнах да си драскам някакви записки. Започнах да ги качвам във фейсбук. Много хора ми писаха, че се получава страхотно и че трябва да издам книга. Когато минеш прехода за деня и си почиваш в туристическата спалня (алберге), мислите си вървят; започнах да редактирам някои работи, да ги препрочитам. Книгата тръгна сама, по средата й си личи, че вече пиша по по-различен начин, после се уталожи и след около 600 км бях готов с нея. Тя се пишеше, докато вървя. Не спирах преди десетия километър за деня – дори когато бях сериозно травмиран и слизайки, вървях назад, с гръб към баира, защото всички връзки на глезените ми бяха възпалени. Тръгвам си сутрин, кефя си се на нещо и започнаха да се появяват едни истории от нищото. Като седнех след десетия километър, си драсках някои неща в тетрадка.

– Каква ти е голямата поука от Камино?
– Пътят наистина трябва да те зове. Когато тръгнеш, силата на пътя се усеща. Когато останеш сам – а всички, с които се срещахме и бяхме заедно в тези алберге, дори двойките, вървяха сами, всеки със свое си темпо; мислите ти хвърчат, но в един момент се целенасочват, влизат в правото русло и ти се смиряваш, виждаш колко си малък. Пътят те мачка физически, обаче ти си силен, дори и на инат ти идва сила и започваш да мислиш малко по-философски, ставаш по-мъдър или поне по-разбиращ, по-толерантен. Аз бях голям нервак преди, имах много нетърпимост, и по-глупав съм бил. Но с годините всичко се променя, а Камино някак завърши процеса. Благодарих на Пътя, че ми даде това.

– Много хора ще попитат в чисто физически план много ли е трудно/опасно това пътуване?
– Не, не е опасно. При мене тези травми се получиха от глупава грешка. Исках да бъда внимателен, да не се пренапрягам, да гледам маркировката. Но точно защото имам такава една нетърпимост, тръгнах по тъмно и сбърках пътеката. Изгубих километри и вместо 22 км, вървях повече от 30. По пътя се запознах с други изгубили се и заедно вървяхме до първата спирка. Тогава се пренатоварих, усетих лека болка, но не взех никакви мерки. Втория ден участъкът беше много равен и приятен, вървях много бързо, усещах, че иска да ме боли, но не исках да спирам, просто много ми се вървеше. И тази моя припряност, от която Пътят ме излекува, сега я няма, защото аз я платих с много болка. Физическото предизвикателство е най-малкото. Всеки може да мине Камино, важното е какво си научил.

– Разкажи за срещите по пътя.
– Моето Камино беше по време на пандемия, всички с маски, половината алберге бяха затворени. С много хора се запознах, намерих си страхотен приятел испанец. Интересното по пътя е, че се срещаш с различни хора, от различни възрасти и националности. Най-много са испанците, но имаше бразилци, канадка – физиотерапевт, която ми помогна за травмата, италианци, азиатци. Една сутрин, докато си пиех кафето, покрай мене минаха, все едно картина на Питер Брьогел Стария, 5-6 човека слепци, имаха водач, тъкмо се вдигаше мъглата – тази сцена е сред рисунките ми в книгата. Стана ми мило, странно. Тези хора минаха цялото Камино! Когато срещнеш такива неща, дори да си се отчаял, си казваш: Аз мога! Случи ми се и да се влюбя в едно момиче. Всичко е разказано в книгата. Това е един друг живот – живот на Пътя, живот в Камино. Ти пак си живееш, даже по-богат се чувстваш.

Някъде по Пътя, Камино, Испания, 2020 г.

– А колко пари бяха нужни?
– На мен ми струваше много, 2600 евро, като включвам и връщането до България.

– Би ли минал Камино отново?
– Да, но бих го минал или със синовете си, или с приятели. Тоя път искам да се забавлявам.

– Оформлението на книгата ти „Моят Камино“ също е твое, нали? Колко илюстрации има?
– Мога да го направя, опитах, получи се и съм доволен. Илюстрациите са 5-6 – само на най-силните моменти, които са ми направили впечатление.

– На корицата е един гол човек?
– Един приятел ме беше попитал защо е гол. Ние се раждаме голи и си заминаваме голи, не ти трябва нищо. Когато си гол, ти си истински, няма какво да криеш.

Интервю на Генадий Маринов

Начало

Още по темата:

• Самостоятелна изложба на Красимир Кунчев

Tweet