Синджирът си иде, а козата я няма (9)

* „Николски винаги в двора си гледаше по две прасета. Мъжкото го кръщаваше Тодор, на другаря Живков, а другото, ако се случеше женско - Мара, на жена си“ * „Обаче съществуваше една малка подробност - на базата никога не сме имали нужник“

Троянски спомени

Любомир Досев

Продължаваме с публикациите на подбрани извадки от „Синджирът си иде, а козата я няма (или кога, как и защо?)“, биографични бележки на съгражданина ни Любомир Досев. „Бележки“, разбира се, не е съвсем точно и може би по-правилното би било „мемоари“. Но това не е толкова важно, важното е, че става дума за един много жив, живописен, сладкодумен, информиран, с тънък усет за детайла (единичното) и едновременно за цялото, откровен и на места безпощаден (сигурно ще има обидени), уж „несериозен“ текст, преливащ от любов към троянското и продължаващ да се пише и днес (2021 г.).

„Това е част от моя живот, писах го, след като Сovid 19 ни затвори вкъщи и след преживяна тежка контузия. Тогава реших да си разкажа житието битието“, сподели ни г-н Досев. Авторът печата още като ученик в тогавашния единствен троянски вестник „Троянски глас“, завършва троянското Механо, основател на фирма „Вектор“ ООД и дълги години неин управител, в момента е технолог във фирма „Кам“ ООД, многократен републикански шампион по радиозасичане и треньор на националния отбор, подготвил 6-ма световни шампиони. „Троянец до мозъка на костите“, както сам коментира.

Т21 

 

БАЙ ВАСИЛ, ТОШО, МАРА И АНГЕЛ

ВАСИЛ НИКОЛСКИ (ръководителят на Радиоклуба в Троян) беше голяма работа. Както казваше Кръстьо – колкото две по-малки. Той е роден в село Терзийско. От там е и бай Иван, но 10 години по-голям, и Ангел Пенчев (бащата на актрисата Аня Пенчева – бел. ред.), набор на Васил. Всички те бяха образи неземни. Николски винаги в двора си гледаше по две прасета. Мъжкото го кръщаваше Тодор, на другаря Живков, а другото, ако се случеше женско - Мара, на жена си, защото много я уважаваше. Една късна есен ме повика да му помагам да натоварим прасетата на УАЗ-ката - беше ги спазарил за „Родопа“. Тошо се случи кротък, но Мара се запъна и не искаше да мръдне от кочината. Васил я ръчка с един кол, а тя се завира в дъното, квичи и гризе кривака злобно.

– Излизай, Марийо, да ти таковам мамата свинска! - разкрещя се Николски. - Марийо… 

От къщата изскочи неговата Мара, плачеща, хванала се за главата:

– К`во направих пак бе, Василе?!

– Не ти, ма! И на теб да ти таковам мамата! 

Той много си тачеше булката, но гладна не я държеше.

До него, на ограда, живееше Ангел. Чул гюрултията, той се показа на терасата и започна да захваля отвисоко:

– Браво, браво, Василе! С парите от „Родопа“ ще купиш на Марчето три розови чорапогащника, черни прашки и сребърен лак за нокти. Виж как отсега ти се моли жената! Нали това й беше обещал!

КАКТО се беше запенил от зор, Николски взе да го попържа, но без да плюе цигарата. Пък аз се чудех накъде да гледам от смях и насмалко да изтървем свинската Мара от каросерията. Ангел беше колега на майка ми в поделението, но офицер, даже подполковник. Чертожничките са на норма, но Ангел, като началник, им висеше в отделението и им разтягаше масали. Те понякога го пъдеха, защото от него не можеха да си гледат работата. Особено майка ми, беше му бясна. Веднъж не издържала и му рекла:

– Ангеле, ако си ми мъж, отдавна да съм те изплела на чорапи в Сливенския затвор!

Години наред Ангел само цъкал с език какво го направила Рада Досева и спрял да се наддумва с нея. 

„ЛУННАТА СОНАТА“

ОЩЕ ЕДНА случка с Васил и Ангел помня. Дъщерята на Николски - Валя, завърши фармация и като аптекар беше редно да свири на пиано. По случай дипломирането й баща й й купи този инструмент. Събрахме се шест човека за да го пренесем у тях. То тежеше не знам колко си кила - нямаше вдигане. Внимателно разковахме сандъка още на пътя. Наложи се да разкачим телената мрежа откъм Ангел, за да го хлъзнем с греди по урвата към приземния етаж, където беше стаята на Валя. През цялото време Ангел зяпаше отгоре и нареждаше:

– Е, Васка, с тези хубави дъски ще си закърпиш кочината. Ако купиш още едно пиано и за Мара, ще имаш материал да я покриеш като свят и ще свирите на две ръце.

Ние се хилехме в шепи, Николски сипеше ругатни по целия Ангелов род, а Ангел не спираше да нарежда отгоре:

– Пък когато свириш на Мара „Лунната соната“, тя да ти нареже сланинка на ситно и да я боцкаш с вилица, за да не цапаш клавишите. Таз година пиано - догодина роял!

БАЗАТА НА РАДИОКЛУБА

БЯХМЕ ученици в 8. клас, когато Николски успя да уреди връхчето между Райковското и Дрянското за база на радиоклуба по някакво постановление. Въоръжени с балтии, мотики, търнокопи и триони всички момчета и активистите, ударно за седмица почистихме драките, забихме бетонни колове и опънахме телена мрежа. За бързо монтирахме дървено бунгало с две стаи. След време изградихме обширна постройка с втори етаж за радиостанцията, кухня и най-важното - в голямото приземно помещение имаше грамадна камина, където влизаха метрови цепеници. Отзад върху 40-сантиметрови борови греди дигнахме вишката за УКВ. И купонът започна. Впрочем, той никога не е спирал. Базата на радиоклуба в Троян беше създадена, а детските, момчешките, юношеските и по-късните ми години преживях там.

В КЪСНИТЕ времена на социализма, когато народът се позавъртя с пари, много трудови колективи си правеха банкетите на базата на радиоклуба. На бай Васил много му прилягаше да им слугува. В пещта им печеше агнета, правеше салатите и най-важното - доливаше им чашите с ракия и не ги държеше празни. Но това не минаваше даром. От тази фабрика някой лев, от друга строителни материали, от трета обзавеждане - така Васил успя да вдигне базата само за 15 лв. инвестиционни разходи по балансова стойност. Той най-обичаше да му дойдат тези от Промкомбината. Така ги подреждаше с покани да се черпят, че до печеното агне не достигаха. Наздраве, момчета, ха по още едно, редно е да опитаме от винцето и момчетата заспиваха на масата. На другия ден ни събираше на трошно, но понеже не го обичаше студено, го мяташе пак фурната.

ГОСТИ ОТ ТЕЛЕВИЗИЯТА

СЛЕД ВРЕМЕ дигнахме антени за късовълновите дейности на стоманени жерета. Те бяха високи по 30 метра, а за основите изкопахме трапища 4 на 4 метра и 3 метра дълбоки. Това стана есента, като пролетта се канехме да леем бетона и да довършваме антенното поле. И в един мрачен, почти зимен ден ми се обади Лъчо - мой колега от спорта, веселяк и пиянде. Почнал работа в телевизията като тонтехник. Навил шефовете и те разрешили да се направи филм за троянският радиоклуб. Каза ми, че утре идват с цял екип.

ПОМЕТОХМЕ, почистихме колкото ни приляга и зачакахме. Малко след уречения час две бели „Волги“, отстрани със сини надписи БНТ, набиха спирачки пред входа. Пустият му Лъчо! Работата не била на майтап. Той влезе ухилен и с жест представи гостите - оператор, две дами, едната режисьор, а другата - тонрежисьор, и Лъчо, разбира се. Само като зърнахме другарките и ченетата ни увиснаха. Натъкмени с впити джинси, белите им блузки разкопчани до второто копче, а якетата им, по Троян тогава им викаме гъзовейки, едвам удържаха сините им очи.. На по 25-30 години и вече режисьорки.

РАЗПЪНАХА кабели, пуснаха осветление и започнахме с интервютата. Първо говори бай Васил, след него аз и Минчо, а режисьорките ахкаха и охкаха – как не се знаело за тези наши успехи досега. Откривали, представете си, един нов непознат за тях свят. „Вълнуващо, жестоко!”, повтаряха една след друга. И за да стане още по-жестоко, ги поканихме на базата на Райковското - да я разгледат. Те не чакаха да повторим поканата и се врекоха. Само се преоблякоха в хотела и заедно с Лъчо ги качихме горе. Ядене, пиене, мезета – на масата имаше от всичко, каквото се полага, а в камината бумтяха яки цепеници. Отвън времето стана отвратително, но вътре купонът се вихреше с пълна сила. Лъчо, както си му беше обичая, заспа на масата, операторът си пееше в ъгъла и си дирижираше самостоятелно. Пък аз и Минчо ги скъсахме от танци мадамите. Бай Васил си пушеше цигарата и се кефеше.

„ДРУГАРКО, СНИМАМЕ ФИЛМ“

ОБАЧЕ съществуваше една малка подробност - на базата никога не сме имали нужник, още повече вътрешна тоалетна. Малките и големите работи си ги вършехме „по вънка“. Но когато момичетата поискаха да отидат до тоалетна в този гаден дъжд, ние се зачудихме къде да се денем от срам. Минчо геройски предложи да им държим чадърите, докато те се си вършат работата, но смеейки се, те отказаха, като ни благодариха все пак и излязоха в тъмницата.

МИНАХА пет минути, десет, а тях ги няма. Разтревожихме се. Васил грабна големия фенер и всички изскокнахме навън. Дъждът беше преминал в лапавица. И откъм големия трап за антената, вляво, чухме жален стон и плач. Втурнахме се натам и Васил като освети с прожектора, какво да видим – двете момичета със смъкнати гащи, до коленете затънали в калния изкоп, протягат ръце към нас и се молят да ги спасим. С Минчо веднага домъкнахме тежката дървена стълба и я спуснахме в трапа. Измъкнахме ги една по една, като и ние се окаляхме до ушите. Сетне ги строихме пред камината и ги измихме колкото можем. Взехме и да се кикотим, а те през сълзи ни разказваха какво са правили там. В тъмнината, без да се огледат, клекнали на края на изкопа и за да се наместят по-добре с патешки ход тръгнали назад. Първо едната се гътнала в изкопа, а другата да я спаси, й подала ръка и паднала и тя...

ДЖИНСИТЕ им се вкоравиха и ги изправихме край камината като долната част на рицарски доспехи. Бай Васил обу телевизионерките с вълнени чорапи, нахлузи им негови работни цървули и те заприличаха на Малкия Мук с вързаните на главите си хавлии като чалми. Премени ги с бракувани войнишки шинели и те след някоя и друга чаша червено винце се ококориха. Когато ги предавах посред нощ в хотела, момичето на рецепцията зяпна от изненада. А режисьорките от БНТ побягнаха нагоре, като си застъпваха пешовете на шинелите по стълбите. Успокоих служителката:

– Другарко, снимаме филм.

(следва)

2020/2021 г., Троян

Любомир Досев

 

Извинявам се, ако някой се чувства лично засегнат. Моите писания не претендират за документална точност.
Авторът

 

Начало

Още по темата:

• Синджирът си иде, а козата я няма (1)
• Синджирът си иде, а козата я няма (2)
• Синджирът си иде, а козата я няма (3)
• Синджирът си иде, а козата я няма (4)
• Синджирът си иде, а козата я няма (5) 
• Ода за махленския ни текстописец 
• Синджирът си иде, а козата я няма (6)
• Синджирът си иде, а козата я няма (7)
• Синджирът си иде, а козата я няма (8)
  

Tweet