Синджирът си иде, а козата я няма (6)

* „Тя отскочи насред шосето, а в погледа й прочетох искрен ужас“
* „Той така и не си извадил патлака, поне за честта на пагона“
* „Абонирал ме е за вестник „Трезвеност”. Само да го разбера кой е, мамицата му!“

Троянски спомени

Любомир Досев

Продължаваме с публикациите на подбрани извадки от „Синджирът си иде, а козата я няма (или кога, как и защо?)“, биографични бележки на съгражданина ни Любомир Досев. „Бележки“, разбира се, не е съвсем точно и може би по-правилното би било „мемоари“. Но това не е толкова важно, важното е, че става дума за един много жив, живописен, сладкодумен, информиран, с тънък усет за детайла (единичното) и едновременно за цялото, откровен и на места безпощаден (сигурно ще има обидени), уж „несериозен“ текст, преливащ от любов към троянското.

„Това е част от моя живот, писах го, след като Сovid 19 ни затвори вкъщи и след преживяна тежка контузия. Тогава реших да си разкажа житието битието“, сподели ни г-н Досев. Авторът печата още като ученик в тогавашния единствен троянски вестник „Троянски глас“, завършва троянското Механо, основател на фирма „Вектор“ ООД и дълги години неин управител, в момента е технолог във фирма „Кам“ ООД, многократен републикански шампион по радиозасичане и треньор на националния отбор, подготвил 6-ма световни шампиони. „Троянец до мозъка на костите“, както сам споделя.

Т21 

ТРОТОАРНИ ЧИРАЦИ В БКС-ТО

ПРЕЗ ЛЯТОТО, преди да започна да уча в техникума, заедно с Иван ни назначиха на работа в БКС-то (общинското комунално дружество – бел. ред.). Моят дядо Марин полагаше тротоарните плочки в града. Ние му бяхме помощници, на времето му викали чираци. С изкараните пари си уших ученическия костюм, купих си ризи и обувки. Три години лятно време, понякога и след училище, работехме така. Доста си помогнах финансово. Дядо беше изключително съвестен. Точно в 16:00 ч. спираше, ние измивахме инструментите и се прибирахме. Понеже се трудехме винаги по тротоарите, край нас преминаваха граждани, момчета и най-вече момичета. Тях ги помня, особено хубавите. Подхвърляхме с Иван някой незлоблив коментар подире им. Веднъж, срещу мен, се изправи една патка от гимназията, която не понасях. Врякна какво правя тук, да не съм зарязал ученето? Аз, много тъжен, докато бърках с лопатата пясъка и цимента в количката, й отвърнах, че заради дребно хулиганство съм осъден на 15 дни поправителен труд и всяка нощ преспивам в милицията. И много ми се ще да ми донесе нещо за ядене там. Тя отскочи насред шосето, а в погледа й прочетох искрен ужас.

НА ИВАН техните му купиха „Балканче“. Той, освен в даскалото, идваше и на работата с него. Веднъж закъсня много. Като дойде, тръшна се видимо ядосан на плочките и почна да псува старшината М. Той и бащата на Иван, чичо Минко, бяха от Попишка. Нещо не се обичаха взаимно. Фатмакът, който беше от охранителната милиция, спрял Иван за проверка без да има право на това, без палка, с ръкомахане. Иван от уважение се подчинил – все пак са селски, а оня е и орган на властта. М. му поискал документите и като не могъл да измисли друго, решил да му дупчи талона, ей тъй. Понеже не му се полагала замба, одялал клечка от липата и с нея жикнал няколко пъти талона, като врътнал дръвцето за по-ясна дупка. Това после падна в КАТ, но иде да каже какви ни бяха жандарите. Някои от тях, разбира се.

ОБИРЪТ НА ТРОЯНСКАТА ХАЗНА

ТА ТОЗИ старшина М. след години се прочу около обира на троянската хазна. В онези години след затваряне на магазините събираха паричния оборот на града в дюкяните на Бизетата. Всяка вечер старшината и касиерката отнасяха оборота в брезентови чували малко по-нагоре, след музея и покрай конака, до банката. Само двамата. Тогава пешеходният мост още го нямаше. На неговото място се мъдреха градските тоалетни, редом до музея, които с аромата си допринасяха за облика на площада. От тях, към реката, брегът се спускаше стръмно, обрасъл с тръни, шипки и бурени. Точно тук местните бандити избрали мястото за нападение. Те също били само двама. Дни наред наблюдавали маршрута на М. и касиерката. Мозъкът на обира бил Ц. Б. Той влизал и излизал от обществения нужник точно в часовете, когато кантората затваряла. Много старателно и бавно си закопчавал цяпката, докато парите минавали край него. Другият зяпал отдалеко, защото по план той трябвало да извърши обира и за да не бъде разпознат стоял настрани; за разказа да го наречем Милко.

УДАРЪТ го направили навръх студентския празник - 8 декември. Случил се студен, зимен ден, със сняг. Малко преди Нова година народа яко пазаруваше, отгоре на това било ден петък. Към 21:00 ч., след като магазините се отчели, касиерката запечатала чувалите, духнала лампата, врътнала ключа и двамата с М. поели към банката. Тъкмо се изравнили с кенефите, Милко скокнал пред тях с нахлупен до очите фес. Изревал „Бау!” и шибнал по един шамар на двамата. На това място тротоарната пътека върви в ниското, на метър под платното на улицата и е тъмница. От удара на старшина М. фуражката хвръкнала чак в Осъма, касиерката писнала. Милко грабнал торбите с мангизите и покрай клозетите, по задник в драките, се хързулнал в реката. Прецапал през ледените води и на отсрещния бряг, зад киното, го чакал Ц. Б. Палнал колата той и двамата по живо, по здраво се прибрали в Орешак. Плячката била добра - 66 хиляди лева, почти милион днешни пари.

СЛЕД година нашите бандити ги изловиха. Милко се разпищолил по кръчми и дискотеки, ударил го и на комар. Даже на другото лято направиха възстановка на обира, но посред бял ден. Пък на М. му „благодарили“ с уволнение. Той така и не си извадил патлака, поне за честта на пагона.

ПРИЯТЕЛЯТ КРЪСТЬО И ВЕСТНИК „ТРЕЗВЕНОСТ”

СТАНАХ радиолюбител още като дете. Привечер радиоклубът в Троян ставаше мястото, където всички се събирахме след работа. Тази традиция се беше запазила от дълги години. Погаждахме си номера и непрекъснато се чуваха смях и закачки. Това беше мястото, където си почивахме и душевно преди да се приберем по домовете си. Тъкмо ни сполетя демокрацията и се отвориха хорските отношения, реших да абонирам моя приятел Кръстьо за вестник „Трезвеност”. Той ме е научил на много неща в спорта и съм му безкрайно благодарен. В началото на февруари Кръстьо нахълта в радиоклуба бесен:
     – Келеши - вика!, - някой ми е  погодил мръсен номер. Абонирал ме е за вестник „Трезвеност”. Само да го разбера кой е, мамицата му!

Васил Николски, началникът на радиоклуба, от изненада си заля гащите с вряло кафе:
     – Мълчи бе, Къте!

А Кръстьо с остър поглед ни изпитваше подред. Той, след като приключи със спорта, кило ракия не му се опираше. А като застудееше, я предпочиташе греяна.
     – Станах за резил в махалата.

Настана бурен смях – Кръстьо и вестник „Трезвеност”!? Пълен цирк!
 
АЗ ПОЧНАХ да вдявам каква съм я свършил. Вярно, че го абонирах, но то беше в началото на декември и почти бях забравил. Сега нещата търпяха развитие. Примъкнах се по-далеко от Кръстьо и се заслушах в неговият разказ:
     – Абе, в средата на януари пристигна първият брой и от изненада зяпнах. Измъкнах тази гадост с дилафа от пощенската кутия и обиколих махалата – някое дете може да се е абонирало, макар да зная, че тук и на децата им е забранено да го получават. „Славейче” или „Другарче” - може, но „Трезвеност“, абсурд. Направих го от хорско приличие. Комшиите хлопваха вратата пред мен щом виждха какво нося. А зад мен плюеха против уроки и се кръстеха ужасени.
     – И какво направи, Къте? - попита го Николски загрижен.
     – Драснах му кибрита на двора. То и в печката не бива да се гори това.

След като започнали да пристигат и другите броеве, Кръстьо разбрал, че работата не е случайна. Отишъл в пощата да се разправя. Оттам му рекли, че е редовно абониран и до края на годината ще го получава. О, господи!
     – Те и във вторични суровини няма да го приемат като отпадък - мъдро заключи бай Иван. - Събирай ги за внуците.

НА ДРУГАТА година същото сторих и с един партиен другар. Него пък го абонирах го за вестник „Демокрация”. Той от зор си откачи пощенската кутия. Но раздавачите му го подпъхваха под вратата. Абонамент е! Де ги вече тия пощи!?

(следва)

2020 г., Троян

Любомир Досев

 

Извинявам се, ако някой се чувства лично засегнат. Моите писания не претендират за документална точност.
Авторът

 

Начало

Още по темата:

• Синджирът си иде, а козата я няма (1)
• Синджирът си иде, а козата я няма (2)
• Синджирът си иде, а козата я няма (3)
• Синджирът си иде, а козата я няма (4)
• Синджирът си иде, а козата я няма (5) 
• Ода за махленския ни текстописец

Tweet