Синджирът си иде, а козата я няма (2)

* „Класната Кънчева до четвьрти клас ми отрови живота“ * „По български език и литература още в края на седми клас ни пое Румяна Андреева. Целият випуск с нея случихме много, заобичахме си я веднага“ * „Това, което Гадевска го започна, Пена (Ралчевска) го довърши – намразих математиката!“ * „До осми клас имах две учителки с името Станка – по история Миревска, а по география Гладкова“

Троянски спомени

Любомир Досев

Продължаваме с публикациите на подбрани извадки от „Синджирът си иде, а козата я няма (или кога, как и защо?)“, биографични бележки на съгражданина ни Любомир Досев. „Бележки“, разбира се, не е съвсем точно и може би по-правилното би било „мемоари“. Но това не е толкова важно, важното е, че става дума за един много жив, живописен, сладкодумен, информиран, с тънък усет за детайла (единичното) и едновременно за цялото, откровен и на места безпощаден (сигурно ще има обидени), уж „несериозен“ текст, преливащ от любов към троянското.

„Това е част от моя живот, писах го, след като Сovid 19 ни затвори вкъщи и след преживяна тежка контузия. Тогава реших да си разкажа житието битието“, сподели ни г-н Досев. Авторът печата още като ученик в тогавашния единствен троянски вестник „Троянски глас“, завършва троянското Механо, основател на фирма „Вектор“ ООД и дълги години неин управител, в момента е технолог във фирма „Кам“ ООД, многократен републикански шампион по радиозасичане и треньор на националния отбор, подготвил 6-ма световни шампиони. „Троянец до мозъка на костите“, както сам споделя.

Началото бе с един „животински“ откъс за слонски секс, лъвове из троянските улици и полуголи негърски танцьорки насред Троян (виж в миналия брой). Продължаваме на образователна тема – а фокусът е върху добрите и още повече върху лошите учители.

Т21  

БРАВО НА БОЙКО! И НА ПИСЬО КОТАФЕЙ!  

КЛАСНАТА Кънчева до четвьрти клас ми отрови живота. И до сега се чудя как не съм я ухапал при някой от редовните наказания, които ми налагаше. Щях да й откъсна мръвка. Иначе беше много мазна пред майките. Сърцето и душата си давала да ни научи и възпита, но такива като мен не й давали възможност. Аз след толкова години твърдя, че в детството си по-глупав човек от нея не познавам. Човек и добре да живее, но като попадне в ранни години на прост даскал, е увреден до живот. Момчетата постоянно й се подиграваме как е облечена – хилехме се, че върху торба с картофи е навлечен парцалив чувал. Келеши бяхме, но имаше защо.

ДРУГАРКАТА Кънчева в трети клас се закани да ме остави на поправителен изпит по… пеене. Че не умеех да пея, това всеки го знаеше, но аз можех единствен в Република България да повторя начален клас заради едната музика. Сякаш нещо ме ловеше за гушата, като си отворех устата да запея. Майка пак се стегна и доведе колежката си, леля Маргарита, да ме ограмоти поне за тройка. Тактувах с дясната ръка, а лявата я бях забил в проклетите ноти. Тоновата стълбица десетки пъти я пеехме отдолу нагоре и обратно. И досега помня, че нотата „ла“ е завряна по средата на петолинието и като се чукне в края на масата туй, на което му викат камертон, то бръмчи с нейния тон. Размина ми се! Класната прояви великодушие. Но как да забравя как все мен дигаше да пея, а момичетата се заливаха от смях.

ПОЧТИ същия случай имаше с Бойко, малкия син на Стефка и Мирослав (Миро). Бойко ми беше връстник и голям приятел. Заедно станахме републикански шампиони по радиозасичане за юноши. Беше си чешит и веселяк. Първите и вторите ни деца се родиха по едно и също време. Детският прякор на баща му Миро бе Письо Котафей. С него го и погребахме. Бог да го прости! Та, Бойко също хич го нямало в песните, пак в трети клас. И неговата другарка не била доправена твърде, щото момчето отказало да ходи на училище, ако имат в програмата час по пеене.

СТЕФКА разказва: „Класната ме предупреди, че ако не вземем мерки, може да остави Бойко на поправителен. Ужас! Дигнах скандал вкъщи на баща му и той се втурна да научи Бойко поне на една песен. Миро, ти знаеш, пееше хубаво! Завряха се в спалнята и взеха да зеят. Аз в това време готвех вечерята и не обърнах внимание. Идат двамата и Миро гали Бойко по главата: „Утре, тате, ще си вземеш изпита с шест!“. Но на сутринта тича чистачката и казва, че класната на Бойко ме търси по телефона. Бойко има проблеми със зрението и аз изтръпнах. А тя хълца, хлипа, реве и моли веднага да ида в училището. Как съм стигнала до горни край на бегом, само аз си знам. Заварих учителката разстроена в учителската стая и веднага я попитах как е Бойко. А тя смънка – Бойко е добре, но как я изложил пред цялото училище! Ох…! Седнах на един стол, защото краката ми омекнаха. Щом е добре, какъв е проблемът? Представи си, Любо, на каква песен го научил тоя мой мъж: „Триста пу..и се събрали, ех, ех, мама му да е.., хей, хей!“. И Бойко я изпял с цяло гърло пред класа. Това била стара народна песен, казал баща му!“.  

ВИЖ, в онези години ако бях изпял нещо подобно, веднага щяха да ме въдворят в поправителен дом. Тогавашната власт не уважаваше твърде народното творчество. А не беше никак редно. Абе, браво на Бойко! И на Письо Котафей! 
 

КАК ДА Й КАЖА НА КЪНЧЕВА

НЯМА да забравя и следния случай с Кънчева. В началото на втори клас чухме по  радиото, че е убит президентът на Америка - Кенеди. На другата сутрин в училище ни събраха и директорът Златешки съобщи и той новината. Когато се прибрахме в класната стая, аз казах, че това го знам още от снощи. Кънчева ми изви ухото и злобно изсъска в лицето ми:

– Откъде го знаеш, откъде го знаеш, а?
– Другарко, чух го по радиото.
– У вас имате радио, нали! А другите, които нямат радио, откъде да знаят, а!

Вкъщи винаги сме имали радиоапарат. Беше марка „Мелодия”. В събота татко слушаше футболните мачове, а в неделя следобед майка – радиопиесите. Радиото се пускаше сутрин и много често се гасеше в 12 часа през нощта, след като изсвиреха химна. Как да й кажа на Кънчева, че вкъщи освен да слушаме радио, четяхме вестници, книги и списания, ходехме редовно на кино и на театър. Нямаше да ме разбере.

ТЯ ДООФОРМИ МОИТЕ ПРЕДСТАВИ ЗА СВЕТА

ЗАВЪРШИХ осми клас със среден успех. По български език и литература още в края на седми клас ни пое Румяна Андреева. Целият випуск с нея случихме много, заобичахме си я веднага. За себе си мога да кажа, че тя дооформи моите представи за света, за литературата, за живота и за всичко останало. Вече бях прописал някакви разказчета. Често й гостувах в къщи и тя, докато си шеташе нещо, аз и четях моите глупости. Дълго обсъждахме разни теми и след като си тръгнех, продължавах да се шматкам по улиците, но не безцелно, а донякъде замислен. Същото беше и с Минчо Доков - редактор в „Троянски глас”. И той ми подари рано-рано разни мъдрости, горе на тавана, над ДСК-то, където бе редакцията.

БЕЛКИМ ГАДЕВСКА ВДЕНЕ НЕЩО

ОБАЧЕ в математиката претърпяхме крушение – както се казва, нацелихме шамандурата на фара! До седми клас ни преподаваше Иван Христов-Кълвача. Бяхме го нарекли така, защото чукаше с тебешира по черната дъска, докато се мъчеше да ни натъпче в главите някакви, според него, очевидни истини. Добър и строг учител беше! Милко, Мирката, Иван, Захари, Димитър при него си развиха способностите. Аз шавах някъде по средата – ни за четири, ни за пет. Но в осми клас ни натресоха една даскалица – другарката Гадевска! Това, което Кълвача успя за три години да ни научи, тя го изтри като с гума за три месеца. Преподаването не е за всеки с висше образование. Държанието й към нас беше безобразно – начервена пикла с фуста. Въстанахме целият клас! Отказахме да влизаме в час по математика. Стигна се до родителски, учителски и ученически срещи и общо събрание. От немай къде обещахме да не я разреваваме повече, ако заедно с другаря Христов проведат няколко урока заедно – белким Гадевска вдене нещо от педагогиката. Той съвестно изпълни задължението си, а тя само повтаряше след него: „Ама и аз така го казвам, др. Христов, но те…”. В коридора го чух как я кове:

– Няма „те”, момиче! Това са деца, и то големи!

ПИСАЛИ СА МУ Я ПО МИЛОСТ!  

КРИВО-ЛЯВО завършихме годината Но в техникума налетях на Пена Ралчевска. Това, което Гадевска го започна, Пена го довърши – намразих математиката! В ония години прожектираха в кината „С цървули по дивият запад”. И аз, като главния герой, ми идеше да изкрещя: „Дека си ми, мила Гадевска („мили турци“ във филма)!“. Абе, как все на мен се полагаше да се гърча за някаква тройка пред някаква мърла. Пена до четвърти курс се гавреше не само с мен, не искам да си спомням…

Ричард Бъртън и Елизабет (Лиз) Тейлър във филма „Клеопатра“, 1963 г.

ОЩЕ ОТ МЪНИЧЪК в приказките ме бива и по разказните предмети се представях повече от добре. До осми клас имах две учителки с името Станка – по история Миревска, а по география Гладкова. В историята, понеже много четях, нямах никакви проблеми. Още в пети клас когато другарката зададе въпрос знае ли някой кога е започнала Първата световна война, аз нямах търпение да кажа. Но тя ме изгледа учудена и вместо да ме похвали, защото никой друг от класа не знаеше, троснато ми рече да сядам. Седнах си и аз учуден. Когато учихме древна история, изгледах с родителите си филма „Клеопатра“. Похвалих се пред класа, а Миревска зина по мен. На какво приличало това!? Зяпал съм циците и задника на Лиз Тейлър, как може родителите ми да ме учат на разврат от малък, мен не ме ли хвана срам  и т. н., и т. н. Написа ми в бележника ей такава забележка, а татко само рече, че тая не е в ред.

– Я кажи сега, Бъртън (иронизираше ме по името на Ричард Бъртън, партньора на Лиз Тейлър в „Клеопатра“), какво разбра за Септемврийското въстание (или за друго историческо събитие)?, ме питаше Миревска, но каквото и да отговорех, повече от петица не видях. А ако историчката знаеше колко добре съм запознат с момичешката анатомия, на часа щеше да ме предложи за изключване!

ПО ГЕОГРАФИЯ в осми клас се изложих. Другата другарка Станка (Гладкова) ми шибна една тройка, като с голямо старание я изписа в бележника ми. Учихме икономическа география. Много важно в онези години беше аз да знам колко милиона тона въглища се добиват в Донбаския каменовъглен басейн в СССР и по колко се падат на човек от населението. Друго жизнено важно нещо беше как и с колко се повишават добивите на пшеница в Украйна от 60-те години насам, или с колко бруто регистър тона разполага Българския морски флот. Едно момче не бива да заспи, ако не изрецитира преди лягане тези цифри. Преди да ми връчи тескерето, другарката Гладкова заяви:

– Знаеше за двойка, но ако ти я пиша, ще имаш право да я поправиш. Докато тройката ще си я влачиш до края на срока и ако реша, ще те изпитам.

Това си е така. Със слаба оценка може да се явиш на поправителен, но тройката те преследва цял живот – писали са му я по милост!  

(следва)

2020 г., Троян

Любомир Досев

Начало

Още по темата:

• Синджирът си иде, а козата я няма (1)

Tweet